Решение № 12569 от 26.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 5647/2009 г.

Решение № 12569 от 26.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 5647/2009 г., IV о., докладчик съдията Галина Карагьозова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от кмета на Столична община против решение № 837 от 23.10.2008 г., постановено по адм. дело № 4403/2007 г. по описа на Административен съд - София-град (АССГ), Второ отделение, 28 състав, поправено с решение от 01.12.2008 г., за отстраняване на явна фактическа грешка, с което е отменен мълчалив отказ на кмета на Столична община, да издаде заповед за изземване на имот по реда на чл. 34 от ЗСПЗЗ, като преписката му е върната със задължителни указания по приложението на закона и произнасяне в четиринадесетдневен срок от получаването й. В касационната жалба против основното решение, както и в тази против решението за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка са изложени оплаквания за отмяна на решението като неправилно, а в частта относно допусната поправка и да бъде обезсилено като недопустимо. Сочи се, че решението е необосновано и постановено в противоречие на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и да бъде отхвърлена жалбата против отказа за въвеждане във владение на имота или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав. Ответниците - Петър Тодоров Дудов и Надежда Тодорова Алексиева, чрез процесуалния си представител адв. Цонев, в писмено възражение, както и в писмено становище оспорват касационните жалби и молят същите да бъдат отхвърлени като неоснователни. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на двете касационни жалби. Сочи, че постановеното решение не страда от пороци и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, в настоящия състав на четвърто отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Касационните жалби са подадени от надлежна страна и в срока по чл. 211 от АПК, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество са основателни. Производството пред АССГ се е развило по жалба, подадена от настоящите ответници по касация, против мълчалив отказ на кмета на СО да се произнесе по искането им с вх. № 93-П-184 от 06.07.2007 г. за издаване, на основание чл. 34 от ЗСПЗЗ, заповед за изземване от "Водно стопанство" ЕАД на имот № 2379-VI, кад. листове № 722, 723 и 740 по кад. план от 1956 г., находящ се в землището на Симеоново, м. "Изливище", ползван без правно основание. От доказателствата по делото съдът е приел за установено, че жалбоподателите се легитимират като собственици на имота, за който искат изземване, възстановен им в съществуващи стари реални граници на основание влязло в сила съдебно решение от 23.05.2006 г., постановено по адм. дело № 770/2006 г. на СРС. По отношение възражението на СО, че процесният имот е актуван като публична общинска собственост, съдът е приел, след като е открил производство по оспорване на АОС за имота на основание чл. 193 от ГПК, че оспорването е успешно и актът следва да бъде изключен от доказателствата по делото, тъй като общината не е доказала защо е актувала площ от 22491 кв. м, на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 - мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура - водоснабдителна система. В тази насока се е позовал на обстоятелството, че по делото пред СРС за реституцията на имота, е установено, че само 0.800 дка са отчуждени за водно стопанство. Освен това описаната в АОС площ е посочена като санитарно-охранителна зона пояс I около напорен резервоар "Изток", но съгласно чл. 19, т. 4, б. "е" от Закона за водите, а публична общинска собственост са само земите от най-вътрешния пояс на санитарно-охранителните зони на водоизточниците и съоръженията, т. е. налице е противоречие между визираното правно и фактическо основание за издаване на АОС. Съдът подробно е обсъдил данните за отчуждаването на част от имота и характеристиките на санитарно-охранителните зони и в контекста на установеното по воденото реституционно дело пред СРС, в което производство е възстановена собствеността върху имота на жалбоподателите. Като краен извод съдът е приел, че е недопустимо да се актуват 22491 кв., на две взаимно изключващи се основания. Приел е също така, че дори и да се приеме, че имотът е в терен публична общинска собственост, то не може да се преодолее влязлото в сила решение на СРС за реституция. Следователно молителите, поискали издаването на заповедта за изземване са собственици на имота, същият се ползва без правно основание от "Водно стопанство" ЕАД и "Софийска вода" АД, поради което е следвало да бъде издадена исканата заповед, респективно мълчаливият отказ е незаконосъобразен. Съдът е постановил отмяната му, разпоредил е връщането на преписката за произнасяне, като с по-късно постановеното решение за поправка на очевидна фактическа грешка е приел, че непроизнасянето му относно срока, в който следва да се произнесе органа, може да се преодолее само по пътя на чл. 175 от АПК, като следва да бъде извършено пояснение относно мотивите и се приеме, че съдът е имал предвид четиринадесетдневен срок за произнасяне, в който смисъл е извършил поправка на решението. Така постановеното основно решение, към което се е насложило и решението, с което основното е поправено, е неправилно в своята цялост. Съдът се е произнесъл извън предпоставките по чл. 34 от ЗСПЗЗ, с които спор е бил сезиран. В случая е безспорно, че молителите се легитимират като собственици на имота, за които искат изземване, по силата на влязлото в сила съдебно решение за реституцията му. Заявили са искането си, както и не се спори, че имотът се ползва от друго лице. Спорно е само наличието на последната предпоставка на чл. 34 от ЗСПЗЗ - ползването да е без правно основание. В тази насока, съдът необосновано, без да се съобрази с доказателствата по делото и в противоречие със закона е приел, че ползването е без правно основание. По делото са представени както акт за публична общинска собственост, така и договор за концесия. Дори само последният, който установява учредяването на концесия, т. е. предоставяне на особено право на ползване е достатъчен да се приеме, че е налице ползване на имота на валидно правно основание. В процесното производство съдът не може да се произнася по валидността на договора за концесия, в каквато насока са били част от възраженията на жалбоподателите. Освен това, съдът в нарушение на нормата на чл. 21 от АПК, неправилно е характеризирал представения акт за общинска собственост, като документ, за който е допустимо откриването на производство по оспорване по реда на чл. 193 и сл. от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК. Въведената с АПК нова легална дефиниция на индивидуален административен акт е много по-широкообхватна от дефиницията на чл. 2 от ЗАП (отм.). АПК признава за първи път за индивидуални административни актове и декларативните и констативните актове - с които се установява възникването или съществуването на едно субективно право или задължение, съответно с които се констатират факти или факти с правно значение. С оглед тази дефиниция представения акт за публична общинска собственост не е само официален документ, същият е и административен акт и не е допустимо оспорването му по реда на чл. 193 от ГПК. Същият има материална доказателствена сила, което впрочем е посочено и от съда, като оспорването на такъв акт не може да стане инцидентно по реда на чл. 193 и сл. от АПК, тъй като същият не е само писмено доказателство, а има характер и на волеизявление. Оспорването му може да стане само в отделно производство. Но дори хипотетично да се приеме обратната теза, че оспорването е допустимото, то съдът е изградил неправилни изводи по отношение истинността на документа. Да е истински един официален документ означава да е автентичен и верен, т. е. да е извън съмнение авторството, а по отношение верността отразеното в него да отговаря на действителното правно положение. По отношение авторството липсва спор, а по отношение верността, съдът неправилно е обсъждал съответствието на установените с акта факти, с изискванията в нормативни актове - Наредба № 3 от 16.10.2000 г. за условията и реда за проучване, проектиране и експлоатация на санитарно-охранителни зони около.., Закона за водите, ЗОС, приети далеч по-късно след създаване на процесната санитарно-охранителна зона, в която се намира имотът и която е актувана като публична общинска собственост. Съответствието следва да бъде преценявано, с оглед изискванията, уредени от нормативната база, съществувала при изграждане на съоръженията в нея още през 1976 г., когато напорният резервоар, ведно с хлораторна станция и други е създаден и въведен в експлоатация. По същия начин неотносими са всички възражения в писмените становища на процесуалния представител на възстановените собственици, съпоставящи издадения АОС с нормативни изисквания, въведени далеч след издаването му през 2003 г., например тези по Наредба № 5/2005 г на МРРБ. Още веднъж следва да се повтори, че не може АОС да бъде оспорен по реда на чл. 193 от ГПК и незаконосъобразно същият е изключен от писмените доказателства по делото. Също така, съдът не е следвало да се занимава с правото на собственост на жалбоподателите и да коментира постановеното съдебно решение за реституция, като го противопоставя на АОС. Решението на СРС е непротивопоставимо на Столична община, тъй като същата не е участвала в производството при постановяването му. Налице е спор за материално право като двете страни се легитимират с различни титули за собственост. Налице е и ползване на имота на правно основание, което не е оборено по надлежния ред. При това положение отказът да бъде извършено изземване, по реда на чл. 34 от ЗСПЗЗ е законосъобразен, тъй като този бърз способ за защита по административен ред на правата на възстановените собственици е допустим само при безспорност на правата, което в случая не е налице. Постановеното решение следва да бъде отменено, което влече отмяна и на акцесорното решене за поправка на явна фактическа грешка, като спорът бъде решен по същество, тъй като делото е изяснено от фактическа страна. Следва да бъде отхвърлена като неоснователна жалбата против мълчаливия отказ за издаване на заповед по чл. 34 от ЗСПЗЗ. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд