Решение № 4315 от 6.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4401/2016 г.

Решение № 4315 от 6.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4401/2016 г., VI о., докладчик съдията Росен Василев Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт/ТП на НОИ/- Пловдив против решение № 416 от 24.02.2016 г. по адм. дело № 1875/2015 г. на Административния съд Пловдив, с което е отменено по жалба на К. Н. Н., от [населено място], решение № РД-209/23.06.2015 г. на Ръководител ТП на НОИ – Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата му срещу разпореждане № 5111013548 по Протокол № N01108 от 20.03.2015 г. на Ръководителя на пенсионно осигуряване при същото поделение, с което му е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст считано от 27.11.2014 г. на основание § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО по негово заявление от същата дата, като е разпоредено изплащането й да е в минимален размер съгласно чл. 70, ал. 7 КСО и заедно с това е разпоредено спиране на основание чл. 95, ал. 1, т. 4 КСО на новоотпуснатата пенсия, като е посочено, че на Н. ще продължи да се изплаща получаваната до този момент от него пенсия за инвалидност поради общо заболяване, делото е върнато като преписка на Ръководител "Пенсионен отдел" при ТП на НОИ - Пловдив за произнасяне по направеното със заявление вх. №МП-80619/27.11.2014 г. от К. Н. искане при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона да дени с решението, и са присъдени разноски. В жалбата се поддържат доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила- отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита се, че по отношение на Н. не може да се приложи разпоредбата на чл. 70, ал. 3 от КСО, тъй като законът не предоставя право на избор на лицата по отношение на дохода след 31.12.2.1996 г. Иска се отмяна на решението, отхвърляне оплакванията срещу административния акт и присъждането на разноски. Ответникът –К. Н. оспорва касационната жалба и моли атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Претендира разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в състав на шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в законоустановения 14-дневен преклузивен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт и от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, спрямо която решението е неблагоприятно. Разгледа по същество касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебна проверка за законосъобразност в производството пред Административния съд Пловдив, по реда на чл. 145 и сл. от АПК във връзка с чл. 118 от КСО, е оспореното от К. Н. Н. решение № РД-209/23.06.2015 г. на Директора на Териториалното поделение на НОИ-гр. Пловдив с което е оставена без уважение жалбата му срещу разпореждане № 5111013548 по Протокол № N01108 от 20.03.2015 г. на Ръководителя на пенсионно осигуряване при същото поделение, с което му е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст считано от 27.11.2014 г. на основание § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО по негово заявление от същата дата, като е разпоредено изплащането и да е в минимален размер съгласно чл. 70, ал. 7 КСО и заедно с това е разпоредено спиране на основание чл. 95, ал. 1, т. 4 КСО на новоотпуснатата пенсия, като е посочено, че на Н. ще продължи да се изплаща получаваната до този момент от него пенсия за инвалидност. С обжалваното решение административният съд е уважил жалбата срещу атакуваното решение и потвърденото с него разпореждане, посочено по-горе. За да постанови този резултат, съдът е приел за установено от фактическа страна, че с разпореждане на пенсионния орган от 23.08.2004 г. по заявление на Н. от 20.05.2004 г. на същия е било отпусната считано от 12.01.2004 г. лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. На 27.11.2014 г. К. Н. Н. подал ново заявление, с което поискал пенсионният орган да му отпусне лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, като се ползва вече представения стаж при отпускане на инвалидната такава. С разпореждането си от 20.03.2015 г. Ръководител пенсионно осигуряване във връзка с обстоятелства по констативен Протокол № 304/13.02.2015 г. е приел, че Н. като самоосигуряващо се лице с [фирма] считано от 01.11.2002 г. бил подал данни за наето лице на трудов договор, поради което за периода до 18.07.2003 г., когато е имало назначен прокурист, е упражнявал трудова дейност. Това обстоятелство се установявало и от получена справка от ТД на НАП – Пловдив във връзка с декларирани от лицето доходи от патентна дейност за периода 2002/2003 години. Въз основа на така установените обстоятелства е формиран извод, че лицето е следвало да се осигурява за своя сметка, за да се зачете времето за осигурителен стаж. Прието е, че след като самоосигуряващо се лице не желае внасянето на осигурителните вноски за своя сметка, то има право на пенсия, но тази пенсия следва да се отпусне в минимален размер. Административният орган е приел, че по вина на пенсионера не можела да се приложи нормата на чл. 70, ал. 3 КСО и да се определи индивидуален коефициент на лицето. При последващото административно обжалване горестоящият административен орган е приел оплакванията за неоснователни. Посочил е, че минималният размер на пенсията се следва на основание чл. 10, ал. 2 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж /НПОС/. С обжалваното решение Административен съд Пловдив е извел извод, че определяйки пенсията в минимален размер, без да формира индивидуален коефициент по чл. 70, ал. 3 КСО, пенсионният орган от една страна е нарушил материалния закон, а от друга е допуснал и нарушение на съществени процесуални правила. Решението е правилно. Спорът по делото е правен и е се състои в отговора на въпроса дали административният орган следва да изчисли реалния размер на личната пенсия за осигурителен стаж и възраст, когато за част от периода, за който лицето е подало декларация, че ще се осигурява като самоосигуряващо се лице, не е внесло осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице и съответно не е представило заверена осигурителна книжка за този период. В конкретния случай по делото става въпрос за близо осем месеца и половина, заключени в периода 01.11.2002 г. – 18.07.2003 г., когато се твърди, че въпреки подадена декларация за прекратяване на дейността, се приема от органите на НОИ, че лицето е било осигурено такова, поради осъществявана от него дейност /наети на трудов договор лица, декларирани доходи от патентна дейност/ с оглед на което е следвало и да внася осигурителни вноски в определен размер. Съгласно чл. 70, ал. 3 КСО индивидуалният коефициент се изчислява от дохода на лицето, върху който са внесени осигурителни вноски за периода от три последователни години от последните 15 години осигурителен стаж до 1 януари 1997 г. по избор на лицето и от дохода за периода след тази дата до пенсионирането му. Визираната разпоредба не налага задължително включване на дохода след 01.01.1997 г. за самоосигуряващите се лица, след като те внасят осигурителните вноски изцяло за своя сметка, нямат работодател и съвместяват качествата осигурител и осигурен, поемайки изцяло върху себе си задълженията във връзка с осигуряването си. Правото на ЛПОСВ при тази категория лица е поставено в зависимост от участието в осигуряването и не създава привилегии или недопустими ограничения. Изключването на осигурителния стаж и доход за годините, за които не са внесени дължимите осигурителни вноски за ДОО е в съгласие с нормативно заложените цели и има съизмерима основа - размера на пенсионното плащане с участието във Фонд "Пенсии" на самоосигуряващото се лице. В чл. 70а, ал. 1 КСО, е регламентиран начинът на изчисляване на индивидуалния коефициент. Съгласно чл. 9, ал. 1, т. 4 КСО за осигурителен стаж се зачита времето, за което са внесени дължимите осигурителни вноски от самоосигуряващите се лица, включително вноските по чл. 6, ал. 9 КСО и дължимите осигурителни вноски от лицата по чл. 4а, ал. 1 КСО. По делото е установено, че за периодите 01.11.2002 г. - 18.07.2003 Н., в качеството си на самоосигуряващо се лице, не е извършил плащане на дължимите осигурителни вноски. Възможност за лицето е да внесе тези вноски и да се ползва от осигурителния стаж и доход при изчисляване на отпуснатата му пенсия, а санкция за него е в случай на невнасяне на дължимите осигурителни вноски, осигурителният стаж и доход за тези периоди да не бъдат зачетени и изследвани при възникването на правото на ЛПОСВ и определянето на нейния размер. Това е същността на правилото за поведение, закрепено нормативно от законодателя при самоосигуряващите се лица. Невнасянето на осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице за определен период или периоди и незачитането на този период или периоди като осигурителен стаж не дава основание на пенсионния орган да откаже изчисляване на реалния размер на пенсията по правилата на чл. 70 КСО, като вземе предвид доходите за периодите по чл. 70, ал. 3 КСО, включително доходите за периодите, през които лицето е било самоосигуряващо се и за които е внесло дължимите осигурителни вноски, както правилно е приел и първоинстанционният съд. В случая зачетеният осигурителен стаж на К. Н. е достатъчен, за да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл. 68, ал. 1 КСО, което и е сторено с разпореждането от 20.03.2015 г. При положение, че този стаж е достатъчен за отпускане на пенсия, то при изчисляването на размера й, следва да бъде взет предвид осигурителния доход именно за зачетения осигурителен стаж. Недопустимо е да се откаже изчисляване на реален размер на пенсията само поради това, че лицето не е представило доказателства за осигурителен доход за период, който не е зачетен за осигурителен стаж. След като осигурителните вноски за спорния период са били дължими от К. Н. Н., осигурителните органи са имали възможност да проведат производство по тяхното установяване и събиране. По делото не се съдържат данни такова производство да е провеждано. Стигайки до същите фактически и правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на ответника по касационната жалба за присъждане на направените разноски е основателно. От доказателствата по делото се установяват направени разноски за касационната инстанция в размер на 350 лв., представляващи изплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие № 180600/24.02.2017 г. на Адвокатска колегия [населено място] това, на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за тази инстанция в размер на 350, 00/триста и петдесет/лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд в състав на шесто отделение,