Решение № 145 от 28.04.2009 г. на ВКС по н. д. № 121/2009 г.

Решение № 145 от 28.04.2009 г. на ВКС по н. д. № 121/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Производството е образувано по жалба от подсъдимия Г. Т. М. против решение № 277 от 03.12.2008 г. по в. н. о. х. д. № 486/2008 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. В касационната жалба на подсъдимия и на защитника му като основания за проверка на въззивното решение са посочени неправилно приложение на закона и явна несправедливост на наложеното наказание. Законът е нарушен, защото съдът не е съобразил, че деянието сочи за превишаване пределите на неизбежна отбрана поради уплаха и смущение или за извършено престъпление по чл. 118 НК (алтернативно по чл. 124 НК), понеже липсват обективните и субективните признаци от състава на чл. 115 от НК. Законът е приложен неправилно, тъй като умисълът у подсъдимия не е бил да причини смърт на пострадалия, а действията му представляват упражнена самоотбрана срещу проявеното от последния първоначално агресивно поведение с насилствени действия срещу подсъдимия и свидетеля Д. Основанието за явна несправедливост е развито в посока, че макар и определено при условията на чл. 55 от НК, наложеното на подсъдимия наказание се явява завишено. Прави се искане за изменяването на въззивното решение и преквалифициране на деянието с приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, приложение на института на "условното осъждане", както и намаляване на обезщетението присъдено на гражданските ищци. Пред касационната инстанция защитата на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея и в представените писмени бележки съображения. Гражданските ищци и частни обвинители З. К. Р. и М. И. Р., както и повереникът им, редовно призовани, не се явяват. Прокурорът даде заключение, че жалбата е неоснователна, а решението като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. Въззивният съд е приложил правилно материалния закон като наложеното наказание на подсъдимия и размерът на присъденото обезщетение не са явно несправедливи. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 126/07.07.2008 г. по н. о. х. д. № 6/2006 г. Х. окръжен съд е признал подсъдимия Г. Т. М. за виновен в това, че на 14.08.1994 г. в землището на гр. С., при управление на собственото си МПС - л. а. "Л." рег. № Х* умишлено причинил смъртта на К. М. Р., поради което и на основание чл. 342, ал. 3, б. "в", пр. 1 и чл. 54 НК го е осъдил на десет години лишаване от свобода, като е определил първоначален "Строг" режим за изтърпяване на наказанието. На основание чл. 343, ал. 4 НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС завинаги. Подсъдимият е осъден да заплати на М. И. Р. и З. К. Р. сумите от по пет хиляди лева-обезщетение за причинените им от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 14.08.1994 г. до окончателното изплащане на сумите, като исковете до първоначално предявения размер са отхвърлени като недоказани. По реда на чл. 301, ал. 1, т.т. 10 и 12 НПК, съдът се е произнесъл по разноските по делото и дължимата такса върху размера на уважените искове, които е присъдил в тежест на подсъдимия. С обжалваното решение от 3.12.2008 г. по в. н. о. х. д. № 489/2008 г., на Пловдивския апелативен съд, на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК присъдата е изменена, като извършеното от подсъдимия Г. Т. М. деяние е преквалифицирано от престъпление по чл. 342, ал. 3, б. "в", пр. 1 НК, в такова по чл. 115 НК, за което и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е наложено наказание от шест години лишаване от свобода, като той е признат за невиновен в това, че на 14.08.1994 г. в землището на гр. С., при управление на собственото си МПС - л. а. "Л." рег. № Х* да е причинил умишлено смъртта на К. М. Р., поради което е оправдан по обвинението по чл. 342, ал. 3, б. "в", пр. 1 НК. В частта по осъждането на подсъдимия по чл. 343, ал. 4 НК присъдата е отменена, а в останалата й част е потвърдена. Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд намира жалбата на подсъдимия за частично основателна. Решението на въззивната инстанция е законосъобразно. От обстоятелствените мотиви към него е видно, че по реда на чл. 313 и чл. 314 от НПК, съдът е извършил проверка за съставомерността на деянието и наказателната отговорност на М. Събирането и проверката на доказателствата по делото е извършено в съответствие с изискванията на процесуалния закон. Доводът за неправилно приложение на закона по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК е неоснователен. От фактическа страна, въззивният състав е приел за установено, че на инкриминираната дата, около 20.00 часа подсъдимият придружен от свидетеля Д. пристигнали в землището на гр. С., с автомобила на М. В същия район М. имал нива засята с царевица. Двамата забелязали, че в района има пожар и М., обезпокоен за имота си, се отправил към него, но след като констатирал, че пожарът не е обхванал нивата му, потеглил с автомобила си обратно. В близост до пътя двамата забелязали пострадалия Р., който пасял овце. М. спрял автомобила си като се отправил към него, с цел да го попита, забелязал ли е кой е запалил пожара. Р. видял приближаващия се към него М. и като останал с впечатлението, че той е крадец на овце се затичал към него и започнал да го удря с тояга. Подсъдимият побягнал към автомобила си, от който междувременно слязъл Д. Той попитал Р., защо удря спътника му. Тогава Р. се насочил към него и с удари с тоягата успял да го повали на земята. В този момент М. взел нож и се върнал при приятеля си, като с него успял да нанесе две прободно-порезни рани на пострадалия в областта на задната повърхност на дясното бедро и друга такава, в областта на лявото бедро в около задколянната ямка, след което успял да изтръгне тоягата от ръцете на Р. и яростно започнал да нанася удари с нея, без да държи сметка в коя част на тялото попадат те. Пострадалият паднал на земята и молел подсъдимия да спре да го удря. Малко след това, подсъдимият и свидетелят Д. се качили в автомобила и се отправили към хижа "З." край гр. С. Там те разказали за случая на свидетеля Г. в РПУ - С. Тримата се отправили обратно към местопроизшествието и открили в нивата пострадалия, който вече бил починал. Отново тримата се отправили към С., където М. останал в болницата, за да му бъде оказана медицинска помощ, а двамата свидетели се отправили към полицейското управление, където за станалото били уведомени съответните следствени органи. В хода на въззивното производство съдебният състав е констатирал, че с оглед на обективното, всестранно и пълно изясняване на обективната истина по делото е необходимо да назначи повторна седморна съдебномедицинска експертиза, съобразно разпоредбата на чл. 153, пр. 2 НПК, на която поставил конкретни задачи, относими към предмета на доказване - за вида и характера на телесните увреждания получени от пострадалия; за техния брой, последователност и интензитет; за средството, с което са причинени уврежданията и възможността да са получени от прегазване с автомобил; за непосредствената причина довела до смъртта на пострадалия. Експертното заключение е изключително подробно, аналитично и научно обосновано. С него експертите категорично са изключили хипотезата за прегазване на пострадалия с автомобил. С оглед данните, съдържащи се в аутопсията на пострадалия, реаутопсията на ексхумирания му на 14.11.2003 г. труп и останалите писмени и гласни доказателства, експертите са изложили единодушно заключението си (прието от съда и приобщено към доказателствената съвкупност), че смъртта на пострадалия (като вариант) е настъпила в резултат на остра кръвозагуба в резултат на кървене на раните на главата, от нараняване на големи кръвоносни съдове в областта на прободно-порезните рани, или в резултат на мастна емболия на белия дроб от причинените му по тялото множество увреждания с предмет с удължена форма. Направеният подробен анализ на доказателствата, в тяхната взаимовръзка и обусловеност е довел въззивния състав до различни от първоинстанционния съд изводи от фактическо и правно естество, основаващи се на комплексната оценка на събрания доказателствен материал за авторството на подсъдимия в извършеното деяние, което е квалифицирал като престъпление по чл. 115 от НК. На всички поставени във въззивната жалба доводи е отговорено с аргументи, изключващи защитната версия на подсъдимия, (поддържана и пред настоящата инстанция), че извършеното от него деяние е при условията на ал. 1 или на ал. 4, от чл. 12 НК. Тези съображения съдът е мотивирал с обстоятелството, че след получения удар по главата с тоягата, той се е прибрал в автомобила си и на практика прякото и непосредствено нападение срещу него е било приключило. Независимо от това, М. се въоръжил с нож, който взел от колата си и отново се отправил към свидетеля Д. пострадалия, в момент, когато конфликтът между тях двамата отшумявал. При приетите за установени фактически положения въззивният съд е изложил виждането си, че касаторът не може да се позовава на института на неизбежната отбрана, защото уврежданията, които той причинил на пострадалия, довели до съставомерните вредоносни последици са били нанесени в последващ момент, когато нападението е било отблъснато, чрез активните действия на М. и отнемане тоягата от нападателя. Затова, в следващата част от съображенията на въззивната инстанция, изцяло е отхвърлена възможността не само за освобождаване от наказателна отговорност при условията на чл. 12, ал. 1 НК, но и отказ да се приеме, че убийството е извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Поведението на подсъдимия преди, по време и след извършване на деянието е изследвано хронологично от съда и въз основа на събрания и проверен в съдебно заседание доказателствен материал е установено, че той не се е намирал в силно раздразнено състояние, предизвикано от пострадалия с насилие, от което да е настъпило или да е било възможно да настъпят тежки последици за него или за свидетеля Д. В тази насока е обсъдено и заключението на съдебно-психиатричната експертиза. От мотивите на решението се вижда, че съдът е обсъдил и хипотезата за приложение нормата на чл. 118 НК, (както и по чл. 124 НК), но я е отхвърлил, като неприложима по съображения, че към момента на неговото извършване касаторът не е действал в състояние на физиологичен афект, в какъвто смисъл е и заключението на изслушаната от въззивния състав комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза. Според експертите, по време на инцидента, М. е преживял негативни емоции, но те не са ограничили възможностите му да възприема ситуацията и да прецени действията си, т. е. той не се е намирал в силно раздразнено състояние, което да го е възпрепятствало спокойно да разсъждава, да ръководи постъпките си и да взема ответни правилни решения. Съображенията на въззивния състав се основават на обективните данни по делото, сочещи за осъзнато от подсъдимия поведение и действие, с умисъла да се лиши от живот пострадалия, с оглед причинените на Р. множество наранявания в жизненоважни области по тялото и главата, с годни да причинят смъртта му средства - нож и масивна тояга. Действително, подсъдимият М не е целял пряко умъртвяването на К. Р., но той е предвиждал този резултат като възможен и логичен, и въпреки това, се е отнесъл с безразличие към него, т. е. налице е хипотезата на чл. 11, ал. 2, пр. 2 НК. В случая, липсва обоснована субективна увереност у дееца, основаваща се на реално съществуващи обективни и субективни качества, фактори и свойства, че съществуването им ще изключи настъпването на обществено опасните последици. Фактическият оценъчен критерий на закона, отграничаващ причиняването на смърт по непредпазливост по чл. 124 НК, от умишленото умъртвяване по чл. 115 НК е спазен от втората решаваща по фактите съдебна инстанция. Разликата между двете престъпления се състои в различното психическо отношение на дееца към смъртния резултат. В първия случай, смъртният изход не е целена последица, но възможна и предвидима в съзнанието на дееца, предвид характера на въздействието върху здравето на пострадалия, което той обективно не е допускал, но е могъл и е бил длъжен да предвиди, а във втория-общественоопасната последица е желана или допускана от извършителя. В изложения смисъл, настоящият касационен състав споделя изцяло съображенията на въззивния съд за формата на вината. Формата на вината - евентуален умисъл, приета от съда, съответствува напълно на психическото отношение на подсъдимия към характера на деянието и произтичащите от него общественоопасни последици. Затова, при установените фактически положения, направеното искане за изменяване на присъдата в насока за преквалифициране на деянието по чл. 118, респ. за умишлено причинена телесна повреда по чл. 124 НК или за наличието на неизбежна отбрана е отхвърлено правилно като неоснователно и не е налице визираното в касационната жалба нарушение на закона В съответствие с чл. 51, ал. 2 ЗЗД и установения принос на пострадалия за увреждането настоящият състав приема, че размерът на присъденото на гражданските ищци обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди не е несправедливо, тъй като то съответства на действително претърпените от наследниците на починалия морални болки и душевни страдания, като резултат от смъртта на техния наследодател. Затова, релевираното в касационната жалба основание за изменяване на въззивната присъда и преквалифициране на деянието в по-леко наказуемо престъпление е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Доводът за явна несправедливост на наказанието е основателен. При индивидуализиране на наказанието въззивният състав е изследвал всички обстоятелства от значение за определяне на наказанието на подсъдимия и е приел, че са налице многобройни смекчаващи такива, при които и най-лекото предвидено в закона наказание ще се окаже несъразмерно тежко, поради което след преквалифициране на деянието е изменил първоинстанционната присъда и в частта на наказанието, което определил по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, в размер на шест години лишаване от свобода. За да определи наказанието при тези условия, от една страна, съдът е отчел направените от подсъдимия самопризнания и критично отношение към извършеното, действията на самия пострадал преди инцидента, довели до нараняване на подсъдимия, което наложило последващото му лечение за продължителен период от време, чистото съдебно минало и тежкото здравословно състояние на М., а от друга страна е приел наличието и на изключителното смекчаващо отговорността обстоятелство-изминалият продължителен период от време между извършеното деяние и реализиране наказателната отговорност на подсъдимия-повече от четиринадесет години, вина, за което той няма. Законосъобразно въззивният съд е извел заключение, че в конкретния случай, и в най-ниския си предел, наказанието лишаване от свобода се оказва несъразмерно тежко. Макар и при решаването на въпроса, какво по вид и размер наказание следва да изтърпи подсъдимият, да са отчетени обстоятелствата по чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, тяхната относителна тежест и значимост в известна степен е била подценена, а това е рефлектирало върху индивидуализацията на наказанието, което в конкретния случай, касационният съдебен състав намира за завишено по размер. Освен възрастта на подсъдимия, чистото му съдебно минало, семейно положение, много добрите характеристични данни, влошеното здравословно състояние, направените в процеса, макар и частични самопризнания, които са взети предвид като смекчаващи обстоятелства, съдилищата не са отдали достатъчна значимост на психичното състояние на касатора към момента на изпълнение на престъплението, което макар да не е от характер да обоснове преквалификацията му в по-леко наказуемо, в една значителна степен е улеснило мотивацията, в какъвто смисъл са и изводите на съда на лист 25 от мотивите на решението, а именно-деянието по чл. 115 НК е ответна реакция на подсъдимия и желанието му за мъст поради нанесения му от пострадалия удар с тоягата по главата. Именно, съдържанието на мотивацията на дееца, при тези конкретни фактически обстоятелства, се оказва оценена в недостатъчна степен от апелативния съд. ВКС, в настоящия си състав, намира, че при отчитане на съвкупността от относими за индивидуализиране на наказанието фактори, размерът на наложеното наказание лишаване от свобода следва да бъде намален от шест на четири години лишаване от свобода, което на основание чл. 46, б. "б" ЗИН подсъдимият следва да изтърпи при първоначален "Общ" режим. С това наказание настоящата инстанция счита, че ще се постигне поправянето на подсъдимия и превъзпитаването му, насочено към зачитане живота и телесната неприкосновеност на личността, както и за осигуряване на необходимото предупредително въздействие върху останалите членове на обществото, както и с принципа за съответствието му с извършеното престъпление, залегнал в нормата на чл. 35, ал. 3 НК. По изложените съображения и на основание чл. 348, ал. 1, т. 3, във вр. чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, III н. о.