Решение № 13076 от 17.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5894/2025 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба от директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) Пловдив против решение 3608 от 16.04.2025 г., постановено по адм. дело 136/2025 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е: 1) отменено решение 2153-15-6 от 08.01.2025 г. на директора на ТП на НОИ - Пловдив и потвърденото с него разпореждане [номер] / протокол 2140-15-1013/22.11.2024 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Пловдив; 2) изпратена преписката по заявление с вх. 2113-15-3375/12.08.2024 г. на М. П. Щ. с искане за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ) по условията на чл. 69б от КСО, на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Пловдив за ново произнасяне по подаденото заявление, при съобразяване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на съдебното решение; 3) осъден Националния осигурителен институт да заплати на М. П. Щ. сторените деловодни разноски в размер на 800 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и делото да се реши по същество чрез отхвърляне на първоначалната жалба до първоинстанционния съд на М. П. Щ.. Претендира присъждане на направените по делото разноски за заплатена държавна такса за касационното производство, вкл. юрисконсултско възнаграждение. В допълнителна молба, подадена от процесуалния представител старши юрисконсулт Анастасова, потвърждава заявените искания и прави възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния опонент. Ответницата по касация М. П. Щ., действаща чрез пълномощника адвокат Калчев, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното с нея решение, като моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението да се остави в сила. Претендира присъждане на направените деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в производството по настоящото дело. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на първоинстанционното решение, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд (ВАС), шесто (VІ) отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като провери решението съобразно изискванията на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата за основателна. С процесното разпореждане от 22.11.2024 г. ръководителят на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ Пловдив е отказал да отпусне на М. П. Щ. по заявлението й от 12.08.2024 г. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Пенсионният орган е приел, че заявителката няма право на пенсия по чл. 69, ал. 2 от КСО, тъй като не е изпълнено условието за навършена възраст 54 години и 2 месеца (към датата на заявлението тя е на [заличен текст]). Приел е и, че тя не може да се пенсионира по реда на чл. 69б, ал. 1 от КСО, понеже разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) допуска отпускане на пенсия по чл. 69б, ал. 1 от КСО само за лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж, а в случая Щ. има изискващият се осигурителен стаж за придобиване право на пенсия по чл. 69, ал. 2 от КСО, но няма право на тази пенсия поради обстоятелството, че не е навършила изискващата се в разпоредбата възраст 54 години и 2 месеца. Щ. е оспорила това разпореждане пред горестоящия административен орган, който с атакуваното пред първоинстанционния съд решение от 08.01.2025 г. не е уважил жалбата й, като е възприел и доразвил аргументите на пенсионния орган в насока, че чл. 18, ал. 4 от НПОС ограничава приложението на чл. 69б от КСО само до тези лица по чл. 69 от КСО, непридобили право на пенсия на това основание, на които не им достига единствено осигурителен стаж, но не и изискуема възраст. За да отмени това решение Административен съд - Пловдив е формирал решаващ извод, че при издаването му материалният закон е неправилно тълкуван и приложен и то е в несъответствие с целта на закона. По основният спорен между страните въпрос съдът е приел, че Щ. към момента на подаване на заявлението си е отговаряла на всички кумулативно предвидени законови предпоставки по чл. 69б, ал. 1 от КСО за отпускане на ЛПОСВ при условията на посочената разпоредба (противно на приетото от административните органи). Изложил е мотиви, че разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС има указателен характер и противоречи на норми от по-висок ранг, каквито са чл. 69, ал. 2 и чл. 69б, ал. 1 от КСО, и на основание чл. 5, ал. 1 от АПК следва да се приложат нормите на КСО като нормативен акт от по-висока степен от наредбата в съответствие с предписанието на чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове. Посочил е, че разпоредбите на чл. 69 и чл. 69б от КСО съдържат различни материални предпоставки за упражняване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст, уредените хипотези по които са еднакво приложими при наличие на фактически състав, който уреждат, като норми от закон от еднакъв ранг. Акцентирал е върху това, че при наличие на която и да е от двете хипотези, уредени в чл. 69 и чл. 69б, ал. 2 от КСО, правото на пенсия следва да бъде зачетено в която и хипотеза да бъде упражнено, а разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС е неприложима. Цитирал е в подкрепа на тезата си съдебни актове от доскорошната практика (ревизирана понастоящем) на ВАС, VІ отд. в сходни случаи. Решението е валидно и допустимо, но е неправилно, като страда от порока материална незаконосъобразност. Съгласно чл. 69, ал. 2 от КСО държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) придобиват право на пенсия при навършена възраст 52 години и 10 месеца и при наличие на 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени на тази възраст. Нормата на чл. 69, ал. 9 от КСО предвижда, че от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по два месеца до достигане на 55-годишна възраст за лицата по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 от КСО. Следователно изискуемата възраст за 2024 г. е 54 години и 2 месеца и за двата пола. Няма спор, че ответницата по касация не е навършилаизискуемата възраст към момента на подаване на заявлението. От друга страна, чл. 69б, ал. 1 от КСО ясно дефинира, че лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия - в конкретния случай за 2024 г. при възраст 50 години и 8 месеца за жените. От тълкуването на разпоредбата следва, че за тази категория осигурени лица законът изисква достигане на определена минимална възраст като условие за придобиване право на пенсия, което съответства на спецификата на полагания от тях труд. Правото на пенсия възниква само при кумулативното наличие на всички предвидени в закона предпоставки към датата на подаване на заявлението. Нормата на чл. 69, ал. 2 от КСО има различно по обхват съдържание, респективно и различна персонална насоченост от разпоредбата на чл. 69б, ал. 1 от КСО. Конкретният случай попада в обхвата на чл. 69, ал. 2 от КСО, а не в този на чл. 69б, ал. 1 от КСО, касаещ лицата, полагали труд от първа категория, която съгласно чл. 104, ал. 1 от КСО се определя с акт на МС, а именно с ПКТП (Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране) - отм., действал до 31.12.1999 г., и Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране (НКТП) (в сила от 01.01.2000 г.). Чл. 1 от НКТП посочва изчерпателно на кои лица и при какви условия на труд стажът следва да се зачете от първа категория труд. Това са лица, полагащи труд под земята, във въздуха, в атомна електроцентрала, в металургията, екипажи на кораби, специализирани в превози на химически вещества, нефтопродукти и въглища; работещи в машинното отделение на плавателни съдове от морския флот. Сред тях не попадат служителите по ЗМВР. Формалното съответствие на изискванията на чл. 69б, ал. 1 от КСО не е основание за отпускане на пенсия, с оглед на обстоятелството, че водещ е характерът на действително заеманата длъжност и извършваната дейност, която не попада в обхвата на ПТКП и НКТП. В този контекст, разпоредбата на чл. 18. ал. 4 от НПОС в конкретния случай е неприложима, както са приели и административните органи, защото е облагоприятстваща за тези лица от специалните ведомства, на които не достига единствено стаж за ранно пенсиониране по чл. 69 от КСО, а не и за тези с недостигаща възраст. При сравнението на последователните редакции на чл. 69 и чл. 69б от КСО е видно, че чл. 18, ал. 4 от НПОС по никакъв начин не противоречи на КСО като нормативен акт от по-висока степен (обратно на приетото в проверяваното съдебно решение). С оглед гореизложеното се налага извода, че М. Щ. попада в обхвата на чл. 69, ал. 2 от КСО, а не в този на чл. 69б, ал. 1 от КСО, отнасящ се за лицата, придобили осигурителния стаж при реалното и действително полагане на труд при условията на първа категория такъв. След като ответницата разполага с изискуемия стаж като държавен служител по ЗМВР, но няма навършена изискуемата възраст по чл. 69, ал. 2 от КСО за 2024 г. 54 години и 2 месеца, то към релевантния момент тя не е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на решението си първоинстанционният съд е тълкувал и приложил неправилно материалния закон, довело до неправилен краен правен извод за незаконосъобразност на оспорения пред него административен акт. За пълнота в тази връзка следва изрично да се отбележи, че този извод съответства коректно на съществувала доскоро по такива казуси съдебна практика на ВАС, VІ отд., която обаче понастоящем е изоставена. Поради наличие на касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК неправилното съдебно решение следва да се отмени. Доколкото делото е изяснено от фактическа и правна страна, и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение трябва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба от М. Щ. против решение 2153-15-6/08.01.2025 г. на директора на ТП на НОИ - Пловдив следва да бъде отхвърлена като неоснователна. В същия смисъл е и формираната актуална практика на ВАС, VІ отд., изразена в решенията по адм. дела 8987/2025 г., 5158/2025 г., 3577/2025 г., 2774/2025 г., 2033/2025 г., 3613/2025 г., 1061/2025 г., 2947/2025 г., 872/2025 г., 589/2025 г., 2619/2025 г., 798/2025 г., 3326/2025 г., 3299/2025 г., 5170/2025 г., 4829/2025 г., 5659/2025 г., 9606/2025 г., 3611/2025 г., 3303/2025 г., 12195/2024 г., 12155/2024 г., 3130/2025 г., 3755/2025 г., 3578/2025 г., 7727/2025 г., 3504/2025 г., 2771/2025 г., 2033/2025 г., и др. При този изход на спора няма основание да бъде уважено искането на ответницата по касация за присъждане на сторените деловодни разноски, а трябва да бъде уважена своевременно заявената акцесорна касаторова претенция за присъждане на направените разноски в хода на съдебното производство и на юрисконсултско възнаграждение. Поради това сума в общ размер от 600 лв. следва да бъде присъдена в полза на ТП на НОИ Пловдив (платима от М. Щ.), от която 200 лв. заплатени като държавна такса по касационното оспорване, и по 200 лв. на инстанция юрисконсултско възнаграждение за осъществената защита пред двете съдебни инстанции, реализирана от надлежно упълномощени юрисконсулти, на основание чл. 143, ал. 3 във връзка с чл. 228 от АПК, и в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ.