Решение № 955 от 23.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1550/2008 г.

Решение № 955 от 23.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1550/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мария Иванова Производството е по чл. 218а от ГПК, отм., вр. с § 2 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационни жалби на В. Л. и К. Г. срещу въззивното решение на Апелативен съд Варна (АС) по гр. д. № 462/07 г., в частта за уважаване на исковете. В жалбите се правят оплаквания за недопустимост и евентуално - неправилност на решението, иска се обезсилването, респ. отмяната му и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена или присъденото обезщетение намалено по размер. Ответникът по жалба М. А. не изразява становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и разглеждането й е допустимо. ВКС на РБ, като разгледа жалбата по реда на чл. 218е от ГПК, намира следното: С обжалваното решение са уважени предявените от М. А. срещу касаторите искове по чл. 45 от ЗЗД - те са осъдени да заплатят на ищцата солидарно сумата от 8 000 лв. (при претендирани 35 000 лв.), като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й А. А., причинена на 26.12.04 г. с признато за престъпление деяние, ведно със законната лихва и сторените разноски. Прието е, че влязлата в сила присъда срещу ответниците за престъпление по чл. 123 от НК е задължителна за гражданския съд за сочените в чл. 222 от ГПК, отм. обстоятелства от състава на непозволеното увреждане. Обезщетението за неимуществени вреди е определено по справедливост на осн. чл. 52 от ЗЗД, като са отчетени най-близката родствена връзка между ищцата и починалия и духовната съпричастност помежду им, които внезапната смърт на бащата засегнала по тежък за ищцата начин, причинявайки и силна болка и непоправима липса на бащино присъствие и опора. Изводите на въззивния съд за допустимостта и основателността на иска в посочения размер са обосновани и законосъобразни: Ищцата, с оглед обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на баща й (призната за тр. злополука) може да насочи иска си за обезвреда както срещу работодателя, така и срещу преките причинители на увреждането. Тя не е задължена да търси първо отговорност от работодателя, а и тогава последният има право на регрес срещу виновните за злополуката лица за пълния размер на вредата - чл. 202, вр. с чл. 203, ал. 2 от КТ. Ищцата е ограничена само от еднократността на обезщетението - да не го получи два или повече пъти за едни и същи вреди, каквито данни в случая няма. Предявеният срещу преките причинители иск по чл. 45 от ЗЗД е допустим, такова е и постановеното по него въззивно решение в обжалваната осъдителна част. Решението на АС в тази част е и правилно: елементите от състава на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД са установени с влязла в сила присъда и спрямо двамата ответници. Те, като съпричинители на увреждането са осъдени солидарно да заплатят на ищцата обезщетение в размер на 8 000 лв., определен по справедливост, при отчитане на всички относими към случая обстоятелства, според изложеното от АС. Ищцата съм настъпване на увреждането е била на 36 г., не е живяла заедно с починалия, нито е разчитала икономически на него. Това и раздялата на родителите, настъпила на 3 годишната й възраст, обаче, не сочи на отчуждаване от баща й - данните по делото са за чести контакти и съхранена в годините духовна близост с него, прекратени по болезнен за ищцата начин със смъртта му. Жалбите на ответниците, с еднакви оплаквания и искане, са неоснователни - въззивното решение е допустимо и правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Поради изложеното ВКС на РБ, четвърто гр. о.