Решение № 3097 от 25.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1391/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

С решение 3451 от 11.11.2024 г., постановено по адм. д. 249/24 г., Административен съд Стара Загора /АС-Стара Загора/ е отхвърлил жалбата на В. Ж. Т. от гр. Стара Загора против ревизионен акт /РА/ Р-16002423003691-091-001/17.11.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение 35/29.01.2024 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) гр. Пловдив, и в полза на ответника са присъдени разноски в размер на 2 049,60 лева.

Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от В. Ж. Т., чрез адв. В. Цонева, в която се поддържат доводи за наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК необоснованост, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Иска се отмяна на оспореното първоинстанционно решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което РА да бъде отменен. Претендира се присъждане на разноски.

Ответникът по касационната жалба директорът на Дирекция ОДОП Пловдив, оспорва същата като неоснователна чрез пълномощника си гл. юрк. Янев по съображения, изложени в писмена защита, и иска да бъде потвърдено решението на административния съд, както и да му се присъди юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятна за нея, е допустима, а разгледана по същество, неоснователна.

Предмет на съдебен контрол пред АС-Стара Загора е бил РА Р-16002423003691-091-001/17.11.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение 35/29.01.2024 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) гр. Пловдив, с който е ангажирана отговорността на ревизираното лице В. Ж. Т. на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ДОПК за дължими и невнесени задължения от "ДИВИАНА-В.Т. ЕООД в общ размер на размер на 18 328,91 лв., в т.ч. главница 12 192,27 лв. и лихви 6 136,64 лв.

При осъществената проверка относно законосъобразността на процесния РА съдът е приел, че същият е издаден от компетентен орган, в законно установената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Решаващият съд е приел, че оспореният ревизионен акт е издаден в съответствие с материалния закон. Мотивите му в тази насока са изложени на стр. 5-9 от решението и систематизирани за целите на настоящето изложение, се свеждат до следното:

1. Ревизираното лице В. Ж. Т. е едноличен собственик и управител на "ДИВИАНА-В.Т. ЕООД, организирал е и е ръководил търговската дейност на дружеството.

2.Търговското дружеството към 30.09.2018 г. е достигнало минимален облагаем оборот от 50 000 лв. по ЗДДС, но не е изпълнено задължението за регистрация в срок до 07.10.2018 г., поради което за периода от 20.10.2018 г до 31.03.2019 г. са установени задължения по ЗДДС за извършените облагаеми доставки, за които не са подадени СДД по ЗДДС.

3.Задълженията за ДДС в посочения период са установени с РА Р-16002419007136-091-001/13.03.2020 г.

4. Съгласно данни от справка от 03.06.2022 г. на отдел Публични вземания , Дирекция Събиране в ТД на НАП Пловдив, дружеството е категоризирано като лице с несъбираем дълг, чийто общ размер е 22 866. 53 лв., образуван от установените с РА задължения за ДДС и по подадени ГДД по чл. 92 от ЗКПО. Срещу дружеството е образувано изпълнително дело от 2019 г. В хода на ревизията на дружеството, приключила с посочения РА е направено искане за предварително обезпечаване на задължения, но в отговор от 13.03.2020 г е получена Служебна бележка, съгласно която при извършена проверка в ИС на НАП не е установено дружеството да притежава активи, включително банкови сметки в търговски банки. Установено е, че дружеството не притежава и собственост.

5. През месец 02.2019 г. управителят В. Ж. Т. с разходни касови ордери (РКО) 7/11.02.2019 г. и 11/28.02.2019 г. е изплатил на себе си съответно 3 700 лв. и 6 300 лв., които той е подписал за удостоверяване получаването на сумите.

При така установените факти АС-Стара Загора е приел за доказани от приходната администрация елементите от фактическия състав на чл. 19, ал. 1 и чл. 19, ал. 2 ДОПК. Дадено е тълкуване на посочените разпоредби относно солидарната отговорност на трети лица за задължения на субектите по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК, като съдът е посочил отделните елементи от фактическия състав на приложимите норми. След извършения анализ, решаващият съд е приел, че случаят е пример за съзнаване както на фактите по чл. 96 от ЗДДС за задължителна регистрация, начисляване и плащане на ДДС, така и на задължението за плащане на данъците по ЗКПО, ЗДДФЛ и дължимите осигурителни плащания. Следователно за всички тези задължения по ЗДДС, ЗКПО, ЗДДФЛ, ЗО, ДОО и УПФ управителят ще следва да отговоря до сумата на извършеното плащане, а именно 10 000 лв. Административният съд е изложил доводи, че отговорността му за задълженията по ЗДДС не е ограничена от техния размер, поради което се налага извод за законосъобразно прилагане на чл. 19, ал. 4 от ДОПК при издаване на процесния РА. С него са установени задължения по ЗДДС за сумата от 5 921. 00 лв. главница и лихви по РА от 13.03.2020 г, и лихви след тази дата до 17.11.2023 г, за които отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК е пълна. Общия размер на останалите задължения по ЗКПО, ЗДДФЛ, ДОО, ЗО и УПФ не превишава сумата от 10 000 лв. /18 328. 91 лв. - 5921. 00 общо ДДС по РА -2 997. 15 лв. лихви върху главница ДДС по РА след 13.03.2020 г, е равно на 9 410. 76 лв., ведно с лихвите/, поради което решаващият съд е констатирал, че няма основание и за частична отмяна, каквато е претендирана от ревизираното лице.

Решението е правилно.

В касационната жалба на В. Ж. Т., са поддържат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Първата група оплаквания на касатора са липса на мотиви в съдебния акт (относно осъществяването на фактическия състав на чл. 19, ал. 1 ДОПК), както и нарушаване на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страната. Втората група оплаквания са за допуснато от първоинстанционния съд неправилно прилагане на материалния закон.

По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

По делото няма спор за факти и същите правилно са възприети от първоинстанционния съд.

От доказателствата по делото се установява, че в процесните периоди, през които са възникнали задълженията на ДИВИАНА-В. Т. ЕООД, както и от момента на неговото учредяване, то се притежава и управлява еднолично само от ревизираното лице В. Ж. Т.. Към 30.09.2018 г. търговското дружеството е достигнало минимален облагаем оборот от 50 000 лв. по ЗДДС, но не е изпълнено задължението за регистрация в срок до 07.10.2018 г., поради което за периода от 20.10.2018 г. до 31.03.2019 г. е дължим ДДС върху извършените облагаеми доставки, за които не са подадени СДД по ЗДДС. Не се спори, че задълженията за ДДС в посочения период са установени с РА, издаден на 13.03.2020 г., а през месец 02. 2019 г. управителят В. Ж. Т. е извършил разпореждане с парични средства на дружеството в размер на 10 000 лв. в своя полза. Не се спори, че вземането е несъбираемо, след като всички изпълнителни способи са изчерпани.

По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е приел, че така направените констатации от органа по приходите установяват всички елементи на фактическия състав на отговорността по чл. 19, ал. 1 и чл. 19, 2 ДОПК, поради което ревизионният акт е издаден в съответствие с материалния закон. Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд.

Нормата на чл. 19, ал. 1 ДОПК определя, че който в качеството си на управител, член на орган на управление, прокурист, търговски представител, търговски пълномощник на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 и 2 укрие факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител и вследствие от това не могат да бъдат събрани задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски, отговаря за непогасеното задължение.

Тълкуването на разпоредбата налага извод, че същата има следните елементи от фактическия състав:

1. Субект на отговорността - управител, член на орган на управление, прокурист, търговски представител, търговски пълномощник.

2. Наличие на задължение на лице по чл. 14, т. 1 или 2 ДОПК.

3. Действие укриване на факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител. Кои факти и обстоятелства подлежат на обявяване/деклариране пред орган по приходите или публичен изпълнител определя закона. Форма на действието не всяко действие, а само преднамерено целенасочено действие. Т. е. необходимо е виновно поведение.

4. Причинно следствена връзка - вследствие на това укриване на факти и обстоятелства не могат да бъдат събрани задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски. В съдебната практика се говори за т. н. "уникалност" на връзката между поведението на третото лице в укриване на факти и обстоятелства и невъзможността да бъдат събрани задълженията. Отговорността по чл. 19, ал. 1 ДОПК ще бъде реализирана единствено само когато невъзможността за събиране на задължението се дължи на поведението на третото лице по укриване на факти и обстоятелства.

5. Невъзможност да бъде събрано вземането. Тежестта за установяване на това обстоятелство е на приходния орган, като чрез допустими доказателства се установи, че задълженото лице по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК не разполага с имущество, които е в състояние да покрие съществуващите задължения.

6. Граници на отговорността в резултат на виновното си поведение третото лице отговаря за пълния размер на непогасеното задължение. Отговорността по аления първа е в по-голям и обем и се различава от отговорността по аления втора, който е ограничена до размера на извършените плащания, съответно до размера на намалението на имуществото ал. 4 на чл. 19 ДОПК.

Нормата на чл. 19, ал. 2 ДОПК определя, че управител, член на орган на управление, прокурист, търговски представител, търговски пълномощник на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 и 2 носи отговорност за непогасените задължения на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 и 2, когато недобросъвестно извърши едно от следните действия, в резултат на което имуществото на задълженото лице е намаляло и по тази причина не са погасени задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски: 1. извърши плащания в натура или в пари от имуществото на задълженото лице, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент, или отчужди имущество, включително предприятието, на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните; 2. извърши действия, свързани с обременяване с тежести на имуществото на задълженото юридическо лице за обезпечаване на чужд дълг и то бъде осребрено в полза на третото лице.

Между страните по делото няма спор, че В. Ж. Т. е бил управител на задълженото лице ДИВИАНА-В. Т. ЕООД от вписването на дружеството, вкл. и през ревизираните периоди 2018 г. 2019 г., както и че дружеството има изискуеми публични държавни задължения, преимуществено за ЗДДС, ЗКПО, ЗДДФЛ, ЗО, ДОО и УПФ.

Спорът в случая се свежда до това, дали са налице другите елемента от отговорността дали задълженото лице в качеството си на управител на ДИВИАНА-В. Т. ЕООД е извършил действия, попадащи в хипотезите, очертани в ал. 1 и ал. 2 на чл. 19 ДОПК и съществува ли причинно следствена връзка - между тези действия и невъзможността да могат да бъдат събрани задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски на дружеството.

Правилно АС-Стара Загора приема, че към месец 02. 2019 г. В. Ж. Т., в качеството му на управител, е съзнавал възникналите задължения на дружеството по ЗДДС, поради достигнат към 30.09.2018 г минимален оборот от 50 000 лв., поради което е бил наясно, че следва да се извърши задължителна регистрация по ЗДДС до 07.10.2018 г, както и че всички облагаеми доставки след тази дата трябва да бъдат декларирани, тъй като задължението да се плати ДДС е възникнало. Недобросъвестността по чл. 19, ал. 2 от ДОПК се отнася до извършване на разпореждане със средства и имущество на дружеството след като задълженията за данъци и осигурителни вноски са възникнали, но вместо да бъдат платени се извършват действия, чиито резултат води до намаляване на имуществото на задълженото по чл. 14 от ДОПК лице. Правилни са изводите на решаващия съд, че съществува причинно следствената връзка, тъй като резултатът е условие, без което не би се стигнало до възникването на задълженията и липса на имущество, върху което да се насочи принудителното изпълнение.

Решаващият съд е изложил подробни мотиви по отношение на твърденията на касатора, за липса на скрито разпределение на печалба. В случая, през месец февруари 2019 г., когато управителят В. Ж. Т., извършва разпореждане в своя полза на парични средства в размер на 10 000 лв., които са имущество на дружеството, той е съзнавал вида и размера на вече възникналите и изискуеми задължения за ДДС, както и вида и размера на вече възникналите и изискуеми данъчни задължения по ЗКПО, ЗДДФЛ ДОО, ЗО и УПФ за 2018 г и за 01. и 02. 2019 г съставите, които ги пораждат са се осъществили. Действието представлява скрито разпределение на печалба, защото има всички признаци на определението по § 1, т. 5 буква "а" от ДР на ЗКПО: сумите са изплатени на едноличния собственик на капитала и не са свързани с осъществяваната от данъчно задълженото лице дейност с тях не е извършено плащане във връзка са тази дейност. С изплащането на сумата от 10 000 лв., която то единствено е притежавало към 02. 2019 г, се е стигнало до невъзможност данъчно задълженото лице по чл. 14 от ДОПК да погаси своите данъчни задължения.

Неоснователно е твърдението на касатора за липса на мотиви в съдебния акт, както и нарушаване на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страната. По отношение на отговорността по чл. 19, ал. 1 ДОПК решаващият съд е изложил достатъчно ясно мотиви, които изцяло се споделят от касационната инстанция. Управителят на търговското дружество е бездействал, като липсва подадено заявление за задължителна регистрация по ЗДДС (оборот в размера на 50 000 лв., достигнат към 30.09.2018 г.). Съгласно чл. 101, ал. 1, вр. с чл. 96, ал. 1 от ЗДДС, в приложимата редакция, всяко данъчно задължено лице, а когато е юридическо лице, чрез своя управител, е длъжен в 7 дневен срок от изтичане на 12-месечния период, в който е достигнало оборот от 50 000 лв, да подаде заявление за регистрация. В случая по причина на неизпълнението на задължението за регистрация по ЗДДС дружеството не е подавало и СД за месечните периоди, за които дължи данък за извършените облагаеми доставки. Това укриване на факти и обстоятелства осигурява и възможността да не се плащат своевременно данъчните задължения, поради което установяването им след като те вече не могат да бъдат събрани дружеството няма имущество, е по причина именно на укриването на основанието за тяхното възникване.

Твърденията на касатора, че ревизираното лице е внесло сумата от 19 300 лв. по сметка на ДИВИАНА В. Т. ЕООД, която сума представлява заем между едноличния собственик и търговското дружество, повтарят доводите в жалбата пред първоинстанционния съд. В случая е посочено като правно основание "захранване на сметка", което изключва определянето на това действие като предоставяне на заем на юридическото лице от неговия собственик. Съобразени с тълкуването на закона са изводите на АС-Стара Загора, че всеки съдружник може да участва с лични парични средства, с труд или като направи апортна вноска в полза на дружеството и предоставеното става собственост на този отделен правен субект, освен ако не бъде съставен съответния документ договори на стойност над 5 000 лв. се доказват само с писмени доказателства, а представените такива платежното нареждане с основание за внасяне на паричната сума по сметката на дружеството, не доказват договор за заем между него и едноличния му собственик.

Като е достигнал до същите правни изводи административният съд е постановил правилно решение, съответно на материалния закон, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 161, ал. 1 ДДОПК на ответника по касация следва да се присъди претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение