Решение № 7759 от 24.8.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Националната агенция за приходите (НАП, Агенция/та), подадена чрез упълномощен процесуален представител - главен юрисконсулт Ц. Карушкова и по касационна жалба на Върховния административен съд, подадена чрез упълномощен процесуален представител служител с юридическо образование П. Дякова, срещу Решение 65 от 23.02.2021 г., постановено по адм. д. 334 по описа на Административен съд Стара Загора (АС Стара Загора) за 2020 г. в съответните осъдителни касационните жалбоподатели негови части, вкл. в частта, с която е наредено на НАП безусловно прекратяване на действията по принудително събиране на данък добавена стойност (ДДС), начислен с влезлия в сила Ревизионен акт (РА) Р-16002414000435-091-001 от 04.05.2015 г. и в частта, с която не е уважено искането на втория касационен жалбоподател за присъждане на разноски.

С Решение 65 от 23.02.2021 г.:

1. Националната агенция за приходите и Върховният административен съд са осъдени да заплатят солидарно на Танева ЕООД, в несъстоятелност, с [ЕИК], обезщетение за имуществени вреди, причинени от издаване и постановяване, в нарушение на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност (Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г.) и практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) на Ревизионен акт Р-16002414000435-091-001 от 04.05.2015 г. и Решение 11541 от 01.10.2018 г., постановено по адм. д. 6940 по описа на Върховния административен съд за 2018 г., за периода 22.07.2015 г. 04.06.2020 г. в размер на сумата от 104257,16 лв., представляваща сбора от сумите от отказан данъчен кредит в размер на 93120,16 лв. и съдебни разноски в размер на 11137,00 лв. за съдебноадминистративното производство по оспорване на РА, ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на подаване на исковата молба на 04.06.2020 г. до окончателното му заплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 145412,48 лв., както и за периода след 04.06.2020 г. до бъдещ момент, представляващ датата, на която дружеството вече няма да дължи данъците, начислени в противоречие с правото на Европейския съюз (ПЕС) или датата, на която те няма да подлежат на събиране по различни причини, включително уважаване на иска.

1. Националната агенция за приходите и Върховният административен съд са осъдени да заплатят солидарно на Танева ЕООД, в несъстоятелност, обезщетение в размер на сумата от 29955,37 лв., представляваща мораторна лихва върху обезщетението за имуществени вреди от 104257,16 лв. за периода от 22.07.2015 г. до 04.06.2020 г., като този иск е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 32568,56 лв.

1. Националната агенция за приходите и Върховният административен съд са осъдени да заплатят солидарно на Танева ЕООД, в несъстоятелност, обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000,00 лв. за периода 22.07.2015 г. 04.06.2020 г., причинени от издаване и постановяване, в нарушение на Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. и практиката на СЕС, на посочения по-горе РА и Решение 11541/01.10.2018 г., постановено по адм. д. 6940 по описа на Върховния административен съд за 2018 г., ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на подаване на исковата молба на 04.06.2020 г. до окончателното му заплащане, като този иск е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 10000,00 лв.

1. Националната агенция за приходите и Върховният административен съд са осъдени да заплатят солидарно на Танева ЕООД, в несъстоятелност, сумата от 1523,62 лв., представляваща мораторна лихва върху сумата на обезщетението за неимуществени вреди от 5000,00 лв. за периода от 22.07.2015 г. до 04.06.2020 г., като този иск е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 3047,00 лв.

1. Наредено е НАП да прекрати безусловно действията по принудително събиране на ДДС, начислен с влезлия в сила РА.

1. Националната агенция за приходите и Върховният административен съд са осъдени да заплатят солидарно на Танева ЕООД, в несъстоятелност, направените по делото разноски в размер на 4793,08 лв.; това дружество е осъдено да заплати на НАП сумата от 331,53 лв. за юрисконсултско възнаграждение, а искането на Върховния административен съд за присъждане на разноски е оставено без уважение.

Решение 65 от 23.02.2021 г. не е обжалвано от Танева ЕООД, в несъстоятелност, в отхвърлителните исковете му части, както и в частта, с която това дружество е осъдено да заплати на НАП юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 331,53 лв.

Касационният жалбоподател НАП обжалва решението в осъдителните този касационен жалбоподател части, както и в частта, с която е наредено на Агенцията да прекрати безусловно действията по принудително събиране на ДДС, начислен с влезлия в сила РА. Релевира твърдения за недопустимост на решението и за неговата неправилност поради постановяването му в нарушение на материалния закон и допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила касационни основания по чл. 209, т. 2 и 3 АПК. Поддържа становище, че: първоинстанционният съд неправилно преценил, че предявените от Танева ЕООД, в несъстоятелност, искове за присъждане на обезщетения на основание Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) са допустими, тъй като не са налице предпоставките за пасивно другарство на НАП и Върховния административен съд; неправилно не е уважено възражението на НАП за предявяване на исковете след изтичане на петгодишната давност по чл. 110, във вр. с чл. 114, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД); необосновано не е уважено възражението на НАП за изтекла давност на претенцията за заплащане на лихва за период повече от 3 години преди предявяване на исковата молба (чл. 111, б. в ЗЗД); неправилно е прието, че са налице материалните предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за вреди от нарушения на ПЕС, като недопустимо, в рамките на производството по ЗОДОВ, е повдигнат въпросът за законосъобразността на РА, тъй като така се ревизира вече постановеното по въпроса Решение 708 от 27.03.2018 г. по адм. д. 3739 по описа на Административен съд Пловдив (АС Пловдив) за 2017 г., оставено в сила с Решение 11541 от 01.10.2018 г. по адм. д. 6940 по описа на Върховния административен съд за 2018 г., което се ползва със сила на пресъдено нещо; без основание е уважена претенция за сума в размер на 1117,00 лв. за превод на документи от ЕТ А. Славова тази сума не е претендирана в съдебното производство по обжалване на РА, нито е ясна връзката й с неговото обжалване; неправилно е уважен частично и искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди - съдът не съобразил неяснотата относно това дали обезщетението се претендира от юридическото лице за твърдяна загуба на търговска репутация или като претърпени от представляващия дружеството стрес и притеснения; неправилна е извършената оценка на свидетелските показания, доколкото са дадени от лица, служебно зависими от Танева ЕООД, в несъстоятелност, като наред с това тези показания са общи и неконкретни; разноските за адвокатско възнаграждение са присъдени в завишен размер въпреки направеното възражение за прекомерността им. По подробно изложените в касационната жалба съображения НАП иска отмяната на решението в обжалваните от нея части. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на по 450,00 лв. за първоинстанционното производство и за касационното производство. Прилага списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Прави възражение за прекомерност на заплатеното от Танева ЕООД, в несъстоятелност, адвокатско възнаграждение, за което счита, че трябва да бъде присъдено в минимален размер, предвид ниската фактическа и правна сложност на делото.

В съдебното заседание пред настоящия съд този касационен жалбоподател не се представлява.

Върховният административен съд обжалва решението в осъдителните този касационен жалбоподател части, както и в частта, с която е оставено без уважение искането му за присъждане на разноски за производството пред първата инстанция. Твърди, че съдебното решение в обжалваните части е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради неговата необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изразява становище, че към момента на постановяване на Решение 11541 от 01.10.2018 г. по адм. д. 6940 на Върховния административен съд за 2018 г. СЕС вече е имал утвърдена съдебна практика (цитирана), според която правото на приспадане на данъчен кредит е обусловено от това доставката на стоки и услуги да е реално осъществена и данъчно задълженото лице да разполага с фактура или аналогичен документ. Твърди, че необходимостта от проверка дали са изпълнени материалноправните изисквания за упражняване на това право от данъчните органи е възприето в практиката на СЕС - решение по дело C-587/10 и решение по дело C-146/05, а постановеното от Върховния административен съд решение по адм. д. 6940 по описа за 2018 г. е съобразено с нея. Поддържа становище, че в конкретния случай не се установява извършено от този съд съществено нарушение на ПЕС, изразяващо се в неспазване на утвърдената практика на СЕС в областта на данъчното облагане. Твърди, че изложените в обжалваното съдебно решение мотиви имат отношение към материалната законосъобразност на РА, а в производството по ЗОДОВ извършването на такава преценка е недопустимо, предвид което съдът не може да установява факти и да прави свои изводи по тях, пререшавайки на тази основа вече решен спор. Посочва, че зачитането на придадената от националния правов ред сила на пресъдено нещо на съдебното решение и неговата неотменяемост е признато и от СЕС (Решение от 16 март 2006 г. по дело C-234/04 (Rosmarie Kapferer срещу Schlank & Schick GmbH). Допълва, че първоинстанционният съд неправилно е извел в мотивите си въпроса налице ли е била данъчна измама или не, тъй като същият изобщо не е повдиган, респ. разглеждан, както в ревизионното производство, така и в съдебното производство. Излага подробни доводи срещу възприетата неоснователност на искането на Върховния административен съд за присъждане на разноски. По изложените в касационната жалба съображения се иска отмяна на решението в обжалваните от този касационен жалбоподател части и постановяване на съдебен акт, с който да се отхвърлят исковите претенции на Танева ЕООД, в несъстоятелност, в уважената им част. Претендира присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.

В съдебното заседание пред настоящия съд този касационен жалбоподател се представлява от упълномощен процесуален представител, който от негово име моли за отмяна на решението в обжалваните от него части. Изразява становище за неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.

Ответникът по двете касационни жалби Танева ЕООД, в несъстоятелност, не представя писмен отговор по тях в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. В съдебното заседание пред настоящия съд то се представлява от упълномощен адвокат, който от негово име оспорва касационните жалби, а по същество моли съдебното решение в обжалваните с тях части да бъде оставено в сила. В подадена по делото на 18.11.2021 г. писмена защита, чрез упълномощената адв. К. Бончева, също оспорва подадените от НАП и Върховния административен съд касационни жалби по подробно изложени аргументи. По същество на спора иска оставане в сила на съдебното решение в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски за касационното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие и доказателства за извършването им. Поддържа направеното в първоинстанционното производство (в писмена защита от 21.01.2021 г.) и в писмената защита от 18.11.2021 г., представена в касационното производство, искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Формулира пет въпроса, които да бъдат отправени от Върховния административен съд, за които твърди, че са от съществено значение за правилното решаване на казуса.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за основателност на двете касационни жалби и неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението, предмет на касационен контрол, в обжалваните части, на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му в тези части с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни, за които съдебното решение в обжалваните части е неблагоприятно.

Разгледани по същество, касационните жалби са основателни.

От фактическа страна в първоинстанционното производство е установено, че с РА Р-16002414000435-091-001 от 04.05.2015 г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция (ТД) на НАП Пловдив, на Танева ЕООД, в несъстоятелност, са определени задължения по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) в резултат на отказан данъчен кредит, на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС, по фактури, издадени от 15 доставчика с предмет доставка на пилешко месо, както и по Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО) за 2012 г. и 2013 г. поради непризнаване на разходи за данъчни цели и увеличаване на счетоводния финансов резултат. Дружеството обжалвало частично издадения РА в потвърдената от рещаващия орган част.

С Решение 15843 от 21.12.2017 г., постановено по адм. д. 256 по описа на Върховния административен съд за 2017 г. било отменено Решение 2157 от 14.11.2016 г., постановено по адм. д. 2134 по описа на АС Пловдив за 2015 г., с което било обявена нищожността на РА от 04.05.2015 г. и делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Така, в производство по реда на чл. 156 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), с Решение 708 от 27.03.2018 г., постановено по адм. д. 3739 по описа на АС - Пловдив за 2017 г. била отхвърлена жалбата на Танева ЕООД срещу посочения РА в частта, потвърдена с Решение 591 от 22.07.2015 г. на директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика (Д ОДОП) Пловдив при Централното управление (ЦУ) на НАП относно непризнат данъчен кредит в общ размер на 233085,41 лв., ведно с прилежащите лихви и допълнително установен корпоративен данък за 2012 г. в размер на 14685,24 лв., ведно с прилежащите лихви в размер на 3123,24 лв. и за 2013 г. в размер на 4511,91 лв., ведно с прилежащите лихви в размер на 501,15 лв. Дружеството било осъдено да заплати на Д ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП сума в размер на 5476,95 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Това решение било оставено в сила с Решение 11541 от 01.10.2018 г., постановено по адм. д. 6940 по описа на Върховния административен съд за 2018 г. Дружеството било осъдено да заплати на ДОДОП - Пловдив юрисконсултско възнаграждение в размер на 5089,07 лв.

По искане на Танева ЕООД, в несъстоятелност, за отмяна на влязло в сила Решение 11541 от 01.10.2018 г., постановено по адм. д. 6940 по описа на Върховния административен съд за 2018 г. е образувано адм. д. 5469 по описа за 2019 г. С Решение 17466 от 19.12.2019 г., постановено по това дело, петчленен състав на Върховния административен съд отхвърлил искането за отмяна.

В хода на производството пред АС Стара Загора, за изясняване на обстоятелствата по делото, са приети писмени доказателства, разпитани са свидетели и е допусната, изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ). Въз основа на установеното по делото от фактическа страна, първоинстанционният съд е направил извод за допустимост и частична основателност на предявените от Танева ЕООД, в несъстоятелност, искове до уважения размер от 104257,16 лв., ведно със законна и мораторна лихва върху сумата на обезщетението по исковите претенции за присъждането му за претърпени имуществени вреди и до размера от 5000,00 лв., ведно със законна и мораторна лихва върху сумата на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Съдът приел, че предявените искове следва да се разгледат по реда на чл. 2в, ал. 2 ЗОДОВ, доколкото се претендират обезщетения за настъпили вреди, които са резултат от издаден РА и от правораздавателната дейност на Върховния административен съд като последна инстанция в нарушение на ПЕС (чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. и практиката на СЕС). Като се позовал на Решение на СЕС от 30 септември 2003 г. по дело С-224/01, съдът приел, че няма спор в практиката на този съд, че държавата носи отговорност за съдебен акт, който противоречи на ПЕС. За целта изследвал изпълнени ли са кумулативно следните условия: 1. Да е налице нарушена норма от ПЕС, която да предоставя права на частноправни субекти; 2. нарушението да е достатъчно съществено и 3. да е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди.

Като съобразил, че с РА и Решение 11541 от 01.10.2018 г., постановено по адм. д. 6940 по описа на Върховния административен съд за 2018 г. на Танева ЕООД, в несъстоятелност, не било признато право на данъчен кредит и взел предвид чл. 167 и чл. 63 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г., според които на частноправните субекти, каквито са данъчно задължените лица и в частност посоченото дружество, е предоставено право на данъчен кредит, първоинстанционният съд направил извод, че е налице първото от кумулативните условия за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на ПЕС.

Относно второто кумулативно условие съдът съобразил, че СЕС, за да осигури еднакво тълкуване на това условие, е извел в практиката си набор от критерии, които следва да бъдат отчетени при преценката за наличие на това обстоятелство. Като такъв критерий съдът приел съществуването на противоречие с решение на СЕС или с негова трайно установена практика. Съобразил, че постоянната практика на СЕС е основана на принципа, че добросъвестният получател по облагаема с ДДС доставка на стоки или услуги не следва да бъде санкциониран с отказ на право на данъчен кредит поради нарушения или недобросъвестност на неговия доставчик, за които получателят не знае или не е могъл да знае. Позовал се на осем акта на СЕС (по дела: C-324/11; съединени дела C-80/11 и C-142/11; C-285/11; C-643/11; C-642/11; C-78/12; C-18/13 и C-159/14), в които приел, че е залегнал този принцип и в този смисъл намерил същите за относими към спора. Формирал извод, че тези решения дават основание да се приеме, че извършените от настоящите касационни жалбоподатели нарушения отговарят на изискването да са достатъчно съществени, тъй като в случая неправомерно било отказано уреденото в чл. 168 от Директивата право на Танева ЕООД, в несъстоятелност, да приспадне данъчен кредит, като по този начин е нарушена и формираната практика на СЕС относно приложението на разпоредбата. Счел, че с издаване на РА, с който е отказано правото на данъчен кредит на това дружество и постановяване на съдебното решение, с което, като краен резултат жалбата срещу същия е отхвърлена, НАП и Върховният административен съд са нарушили чл. 168 от Директивата и съществуващата практика на СЕС. Съдът се мотивирал, че въпреки установеното, че дружеството е водило редовно счетоводство, че е имало кадрова и техническа обезпеченост за извършване на последващи доставки към своите клиенти и че производственият му обект отговаря на изискванията за сертифициране, е постановен отказ на данъчен кредит, без да са налице обективни данни, че е знаело или че е трябвало да знае, че сделките по фактурите са част от измама с ДДС. Обосновал се, че това е правен, а не фактически извод, който не е съответен на константната практика на СЕС. С тези съображения първоинстанционният съд приел, че е доказана и втората материалноправна предпоставка за ангажиране имуществената отговорност на държавата в лицето на НАП и Върховния административен съд. Претърпяната имуществена вреда от Танева ЕООД, в несъстоятелност, съдът приравнил на публичните задължения по РА и съдебните разноски във връзка с воденото съдебноадминистративно производство по оспорването му. Съобразил, че част от тези задължения за ДДС са заплатени от дружеството по образуваното изпълнително дело. Направил извод, че ако не бе издаден РА, не би се стигнало до заплащане на тези задължения, както и до заплащане на разноски по оспорването му пред съдебните инстанции. Приел, че ако Върховният административен съд бе отменил РА и бе признал на дружеството правото на данъчен кредит, то не би претърпяло вредоносен резултат. Според съда, отговорността на Върховния административен съд следва да се ангажира като инстанция, постановила окончателен съдебен акт. Аргументирал се с решения на СЕС по дела С-224/01, С-160/14 и С-168/15. Счел, че е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между претърпяната имуществена вреда и установените по делото противоправни действия на настоящите касационни жалбоподатели. Формирал решаващия извод, че по делото са установени и доказани предпоставките за реализиране на отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ, поради което исковите претенции на дружеството за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди приел за доказани по основание.

За да определи размера на обезщетението за имуществени вреди, съдът се основал на заключението от приетата по делото ССЕ. Взел предвид, че с РА на Танева ЕООД, в несъстоятелност, е отказано право на данъчен кредит в общ размер на 233085,41 лв. и е начислена лихва от 40976,01 лв. Отчел, че за задълженията на дружеството към НАП по този РА е образувано изпълнително дело 24150005105/2015 г., като за периода 2015 г. 2020 г. по изпълнителното дело е постъпила сумата 111301,80 лв. От нея, съгласно заключението на вещото лице, за задължения по ЗДДС са отнесени 96554,50 лв., като тази сума била отнесена за погасяване на главницата по РА. Съдът изключил от сумата 96554,50 лв. задълженията по ЗДДС, платени на 04.08.2020 г. (2884,34 лв.) и на 06.08.2020 г. (550,00 лв.), като се мотивирал, че те са заплатени от дружеството след подаване на исковата молба (04.06.2020 г.) и обезщетение за бъдещи вреди не може да се търси. Определил първата част от обезщетението за имуществени вреди в размер на 93120,16 лв. Добавил към тази сума разходите за адвокатски хонорари и съдебни разноски, извършени във връзка с обжалване на РА, възлизащи на 11137,00 лв. Приел, че в последната сума не следва да се включват сумите по три фактури от 23.11.2018 г. (12.11.2018 г.), от 27.03.2019 г. и от 16.05.2019 г., тъй като това били разходи за адвокатско възнаграждение по адм. д. 5469 по описа на Върховния административен съд за 2019 г., т. е. разходи, направени в производство за отмяна на влязло в сила съдебно решение, което представлява извънреден способ и не е част от производството по обжалване на РА. В сумата от 11137,00 лв. съдът не включил и сумата от 2790,00 лв., представляваща данъчната основа по фактура от 22.05.2015 г., тъй като това плащане било извършено от Танева ЕООД, в несъстоятелност, извън исковия период.

С оглед частичната основателност на главната претенция за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, първоинстанционният съд уважил частично и акцесорната претенция за присъждане на мораторна лихва върху тази сума, като присъдил такава в размер на 29955,37 лв. Уважил също акцесорното искане за заплащане на законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното заплащане на сумата на обезщетението.

Първоинстанционният съд кредитирал, като обективни и безпротиворечиви, събраните по делото гласни доказателства за установяване настъпването на твърдените в исковата молба неимуществени вреди. Преценил ги в съвкупност с писмените доказателства по делото. Счел, че от свидетелските показания еднозначно се установява, че в резултат на наложените запори за задълженията по РА е започнало заплащане в брой на доставките на клиентите, последните питали защо се променя начинът на заплащане, какво се случва с дружеството и дали то ще може да изпълнява техните заявки. Като резултат от това, според съда, много от клиентите се отказали да търгуват с дружеството, доставките спаднали драстично и това се отразило на репутацията му. Съдът приел, че по делото е доказано, че вследствие издадения РА, Танева ЕООД, в несъстоятелност, е претърпяло неимуществени вреди, изразяващи се в силно негативно засягане на търговския авторитет и опетняване на доброто му име, че е партньор, с когото може да се осъществяват коректни търговски взаимоотношения. Определил размера на обезщетението за неимуществени вреди като съобразил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Присъдил такова в размер на 5000,00 лв., която сума приел за справедлива като размер и в състояние да обезщети претендираните като настъпили неимуществени вреди. В останалата част до пълния размер на исковата сума от 10000,00 лв., съдът отхвърлил тази претенция. С оглед частичната основателност на главната претенция за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, съдът уважил частично и акцесорната претенция за присъждане на мораторната лихва до размера от 1523,62 лв., изчислена за период три години преди подаване на исковата молба. Съдът отхвърлил възраженията на НАП, че разглежданите в производството искове са предявени след изтичане на давностните срокове.

Доколкото Танева ЕООД, в несъстоятелност, продължавало да има задължения по ЗДДС по РА, съдът приел за основателно искането му да бъде наредено на НАП преустановяване извършването на последващи действия по принудително събиране на сумите, начислени с този акт. Мотивирал се с приетото по пар. 81 от Решение на СЕС от 08 ноември 2011 г. по дело T-88/09.

Предвид изхода на спора, съдът присъдил разноски, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. Счел за неоснователно искането на Върховния административен съд за присъждане на разноски по делото. Аргументирал се, че посочените в разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ предпоставки не са изпълнени за него, тъй като макар и исковете да са отхвърлени частично, той не бил представляван от адвокат или юрисконсулт.

По искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, предявено от Танева ЕООД, в несъстоятелност:

Съобразно чл. 628 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК, отправянето на преюдициално запитване до СЕС е обусловено от необходимостта от тълкуването на разпоредба от ПЕС. Член 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), както и практиката на СЕС, свързват преценката на необходимостта от отправяне на преюдициално запитване с прякото значение на тълкуването на съюзното право при постановяване на решението по конкретен правен спор.

Анализът на конкретния фактически състав и приложимата спрямо него правна регламентация налагат извод, че в случая решаването на правния спор не налага отправянето на преюдициално запитване до СЕС по формулираните от Танева ЕООД, в несъстоятелност, въпроси. Това е така, както с оглед наличието на отговори на част от поставените въпроси в практиката на СЕС, така и поради това, че отговорът на останалата част от формулираните въпроси зависи от преценката на националната юрисдикция въз основа на фактическите установявания по конкретния казус. В решението си по дело CILFIT от 06 октомври 1982 г. (C-283/81) СЕС приема, че задължението за отправяне на преюдициално запитване от национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, какъвто е настоящият случай, не е абсолютно, а тази юрисдикция има право на преценка дали да отправи преюдициално запитване.

Отговорът на първия въпрос имат ли директен ефект разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. е без значение за реализиране на отговорността на държавата за вреди по чл. 2в ЗОДОВ. Това е така, тъй като в стандартите на извъндоговорната отговорност, в съответствие с установената практика на СЕС, първият елемент от фактическия състав на отговорността, а именно нарушената съюзна правна норма да предоставя права на частноправните субекти, не включва изискване тази норма да има директен ефект (в този смисъл т. 38 до т. 41 от Решение от 19 ноември 1991 г. по съединени дела С-6/90 и С-9/90 Andrea Francovich и др. срещу Италианска република). В делото Francovich, нормата на която се позовава ищецът няма директен ефект, както е посочил в решението си съдът, но това не е основание да се изключи отговорност на държавата. Това е така, защото нормата с директен ефект подлежи на пряко изпълнение от националния съд, т. е. адресатът на нормата и носител на правото може да търси защитата му директно от националния съд. Обезщетителното производство по извъндоговорната отговорност на държавата, като самостоятелно средство за защита правата на частноправните субекти, дава защита както на адресатите на норми с директен ефект, така и на тези адресати, чиито права не произтичат от норми с директен ефект и които не могат да се позоват на директния ефект пряко пред национален съд.

Отговорът на третия въпрос върху данъчнозадълженото лице или върху данъчните органи тежи задължението да ангажират доказателства за твърденията за реалност/нереалност на доставката се съдържа в т. 41 от Определение на СЕС от 15 юли 2015 г. по дело С-123/14 (Италес ООД срещу директор на Д ОДОП Варна при ЦУ на НАП), в т. 37 от Решение на СЕС от 18 юли 2013 г. по дело С-78/12, (Евита-К ЕООД срещу директора на Д ОДОП София при ЦУ на НАП) и т. 46 от Решение на СЕС от 15 септември 2016 г. по дело С-516/14, като относими са и разпоредбите на националния процесуален закон, които националната юрисдикция прилага. Както е посочено в т. 41 от Определение на СЕС от 15 юли 2015 г., на което се позовава Танева ЕООД, в несъстоятелност, в исковата си молба ...лицето, което иска да си приспадне ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това.

Отговорите на втори, четвърти и пети въпрос от искането не са свързани с тълкуването на разпоредба от ПЕС, а с преценката на фактическите обстоятелства по конкретния случай, която следва да се извърши от националната юрисдикция. В своята практика СЕС е имал възможност да разясни, че когато се произнася дали в даден случай облагаема сделка липсва и данъчната администрация се основава по-специално на нередности, допуснати от издателя на фактурата или от някой от доставчиците му, като например пропуски в счетоводството, националната юрисдикция трябва да следи преценката на доказателствата да не доведе до косвено задължение за получателя на фактурата да извършва проверки по отношение на съдоговорителя си, каквито по принцип той не е длъжен да прави. В случаите, при които документите, представени от получателя на спорните фактури, разкриват нередовности, те трябва да бъдат отчетени при извършването на общата преценка от националната юрисдикция (т. 63 от решението по дело С-643/11 г.) Запитващата юрисдикция е тази, която е длъжна, в съответствие с националните правила относно събирането на доказателства, да извърши глобална преценка на всички факти и обстоятелства по спора, с който е сезирана (така Определение на СЕС от 04 юли 2013 г. по дело С-572/11). В този смисъл е и Решение по дело С-285/11, където СЕС се е произнесъл, че преценката дали задълженото лице може да упражни правото на данъчен кредит, се извършва въз основа на всички елементи и фактически обстоятелства по делото, в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право (т. 32 от същото).

С оглед изложеното, настоящият състав на Върховния административен съд намира, че не са налице основания за отправяне на преюдициално запитване на основание чл. 267, пар. 1, буква б) ДФЕС и чл. 629, ал. 3 ГПК, поради което това искане следва да се остави без уважение.

По касационните жалби:

Решение 65 от 23.02.2021 г., постановено по адм. д. 334 по описа на АС Стара Загора за 2020 г., в обжалваните части, е валидно. То е недопустимо в частта, с която е наредено на НАП безусловно прекратяване на действията по принудително събиране на ДДС, начислен с влезлия в сила РА и допустимо, но неправилно в останалите обжалвани части поради постановяването му в нарушение на материалния закон. Посоченото решение не е обжалвано в отхвърлителните исковете, предявени от Танева ЕООД, в несъстоятелност, части и в осъдителната дружеството част за разноските.

Решението, в частта му, с която е наредено на НАП да прекрати безусловно действията по принудително събиране на ДДС, начислен с влязъл в сила РА Р-16002414000435-091-001 от 04.05.2015 г. издаден срещу Танева ЕООД, в несъстоятелност, от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив е недопустимо и поради това подлежи на обезсилване в тази част, а делото на прекратяване в същата част.

В производството пред първата инстанция от Танева ЕООД, в несъстоятелност, е направено искане за въздържане на НАП в бъдеще от по-нататъшни нарушения, като не се предприемат, в противоречие с ПЕС, действия по принудително събиране на ДДС, начислен с влезлия в сила РА. Това особено искане на Танева ЕООД, в несъстоятелност, първоинстанционният съд е следвало да остави без разглеждане, доколкото е било недопустимо разглеждането му в едно производство ведно с предявените искове за присъждане на обезщетения за претърпени вреди. Касае се за производства, които се разглеждат по различен съдопроизводствен ред и като не е съобразил това, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение в тази част, което следва да бъде обезсилено, а делото в същата част - прекратено.

Решението е допустимо в частите, в които то е постановено по предявените осъдителни искове за обезщетения и лихви. Неоснователни са касационните оплаквания за недопустимо насочване на исковете срещу НАП и Върховния административен съд за солидарното им осъждане. В тази насока първоинстанционният съд се е мотивирал подробно и доколкото съображенията му се споделят от настоящия състав, не е нужно да бъдат преповтаряни. Ето защо, на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на обжалвания съдебен акт в тази част.

Държавата участва в съдебните производства по спорове за обезщетения за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ). Без да става страна по делото, тя е обвързана от постановеното решение. Положението на Върховния административен съд, като национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция по отнесен пред нея правен спор, не изключва възможността иск за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на ПЕС, да бъде предявен против него като процесуален субституент на държавата с твърдения, че това нарушение е допуснато в правораздавателната й дейност (вж. Решение 14 от 05.02.2021 г., постановено по гр. д. 5165 по описа на Върховния касационен съд за 2016 г.).

Правото на ЕС не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частноправните субекти от нарушаването му. Съдът на Европейския съюз приема в своите решения, че по силата на предвидения в чл. 4, пар. 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) принцип на лоялното сътрудничество държавите - членки (ДЧ) са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на ПЕС и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на такива нарушения, за което носи отговорност тя, е присъщ на системата на договорите, на които се основава Съюзът (в този смисъл решение по съединени дела C-6/90 и C-9/90, т. 35; решение по съединени дела С-46/93 и С-48/93, т. 31 и решение по дело C-420/11, т. 37 и т. 40).

Приложимите процесуални правила се определят във вътрешния правен ред на всяка ДЧ по силата на принципа на процесуалната автономия, при условие все пак те да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат аналогични вътрешноправни положения (принцип на равностойност) и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред (принцип на ефективността). В този смисъл са Решение от 07 януари 2004 г. по дело C-201/02, т. 67 и Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 38.

Материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на ПЕС са определени от СЕС в неговите решения. Те следва да са налице в условията на кумулативност, а именно предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти (1), нарушението на нормата да е достатъчно съществено или явно квалифицирано (2) и да съществува причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (3). В този смисъл са следните решения на СЕС: Решение от 25 ноември 2010 г. по дело C-429/09, т. 47, Решение от 09 декември 2010 г. по дело C-568/08, т. 87, Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 37.

Задължението на ДЧ да отстрани незаконосъобразните последици от всяко нарушение на ПЕС съществува във всички хипотези на нарушаването му, независимо кой е публичният орган, извършил нарушението и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната ДЧ носи отговорност за поправянето на вредите (в този смисъл Решение от 05 март 1996 г. по съединени дела C-46/93 и C-48/93, т. 32; Решение от 01 юни 1999 г. по дело C-302/97, т. 62; Решение от 04 юли 2000 г. по дело C-424/97, т. 27; Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 31; Решение от 25 ноември 2010 г. по дело C-429/09, т. 46). Според приетото от СЕС в т. 20 и т. 23 от решението му по дело С-168/15 принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на ПЕС, за което носи отговорност държавата, е приложим и когато въпросното нарушение произтича от решение на национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, при наличието на същите материалноправни предпоставки. Съдът е приел, че това се налага предвид съществената роля, която изпълнява съдебната власт за защита на правата, които частноправните субекти извеждат от правните норми на Съюза, и обстоятелството, че юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, по дефиниция представлява последната инстанция, пред която те могат да предявят правата, предоставени им от тези правни норми.

Съгласно дадените от СЕС насоки (вж. Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 43; Решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, т. 210), преценката за това дали допуснатото нарушение на ПЕС е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции. При всички положения обаче, нарушението на ПЕС е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 56, Решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15, т. 26). Според СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото ПЕС (Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; Решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и Решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24). Пак според СЕС това е налице ако с влязло в сила решение националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които ПЕС регулира или когато е иззела компетентност, която ПЕС изрично възлага на орган на ЕС.

Съгласно чл. 19, пар. 1 и пар. 3, буква б) ДЕС СЕС осигурява спазването на ПЕС и се произнася с преюдициални заключения по искане на националните юрисдикции за тълкуването на това право. От решения на СЕС по дело C-224/01 и дело С-168/15 се извежда задължителната сила на неговите решения, постановени по преюдициални запитвания на националните юрисдикции, при това не само за тези национални юрисдикции, които са отправили преюдициалното запитване, но и за всички национални съдилища, разглеждащи правен спор, решаването на който изисква прилагане на общностна норма, тълкувана с тези решения. Тази задължителна сила на решенията на СЕС е израз на принципа, че сходните казуси трябва да се решават по сходен начин. Следва обаче да се има предвид, че тълкуването, което СЕС дава има за основна цел да подпомогне националния съд при решаването на конкретен случай, поради което СЕС съобразява даденото от него тълкуване с конкретните факти по главния спор и ги излага в своето решение. Затова, само когато преюдициалният въпрос е идентичен с въпрос, по който СЕС вече се е произнесъл, отговорът на този въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът не оставя място за разумно съмнение, той се произнася с определение съгласно чл. 99 от Процедурния правилник на съда. В този смисъл тълкуването, което СЕС дава в решенията си по преюдициални запитвания не е абстрактно, а е съобразено с конкретна фактическата обстановка и именно в светлината на това следва да се преценява от националния съд (в случая Върховния административен съд) относимостта на решенията на СЕС с даденото от националната юрисдикция разрешение на правния спор, с който е била сезирана.

При така очертаната правна регламентация, предвид характера на производството по обезщетение, образувано по предявените искове с правно основание чл. 4, пар. 3 ДЕС, във вр. с чл. 2в, във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, подлежащите на установяване в него материални предпоставки за реализиране на отговорността на държавата и установените по делото факти, изводът на първоинстанционния съд за частична основателност на предявените искове срещу НАП и Върховния административен съд е неправилен като несъответен на материалния закон.

В предявената от Танева ЕООД, в несъстоятелност, искова молба се твърди нарушение на разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. и на практиката на СЕС като резултат от издаването от органи по приходите на НАП на РА, потвърден от решаващия орган в тази част, и от правораздавателната дейност при постановяването на Решение 11541 от 01.10.2018 г. по адм. д. 6940 по описа на Върховния административен съд за 2018 г. В този смисъл дължимата от АС Стара Загора преценка е била при установените по делото по оспорване на законосъобразността на РА факти и крайния резултат от съдебното оспорване, налага ли се извод за допуснато от настоящите касационни жалбоподатели достатъчно съществено нарушение на релевираните разпоредби от съюзното право, от които дружеството черпи права и при положителен отговор на този въпрос налице ли са доказани вреди от вида на твърдените, чието настъпване да е в пряка причинно-следствена връзка с така твърдените достатъчно съществени нарушения на ПЕС.

Съгласно чл. 63 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. данъчното събитие настъпва и ДДС става изискуем, когато стоките или услугите са доставени. Член 167 и чл. 168, буква а) от същата директива регламентират правото на приспадане на ДДС, което възниква при настъпване на изискуемостта на подлежащия на приспадане данък, при наличието на две условия 1. на приспадане подлежи дължимият или платен ДДС по отношение на доставката на стоки или услуги, извършена или която предстои да бъде извършена от друго данъчнозадължено лице и 2. стоките и услугите се използват за целите на облагаемите сделки на данъчнозадължено лице, упражняващо правото на приспадане. Според чл. 178, буква а) от тази директива за целите на това приспадане, по отношение на доставката на стоки или услуги, данъчнозадълженото лице трябва да притежава фактура, съставена в съответствие с членове 220 236 и членове 238, 239 и 240 от същата Директива.

Цитираните разпоредби от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г., на които е направено позоваване в исковата молба, са точно транспонирани в националния закон (чл. 25, ал. 6, т. 1 ЗДДС, чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС, чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС, чл. 71, т. 1 ЗДДС). Те предоставят определено право на частноправните субекти, с оглед на което първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице първото от изброените по-горе условия, изведени в практиката на СЕС, за ангажиране отговорността на държавата за вреди от нарушаване на ПЕС норма от ПЕС, която предоставя права на частноправния субект, предявил претенцията пред съда.

Неправилно обаче, за да даде отговор относно наличието на останалите предпоставки за ангажиране на отговорността на ответниците по исковете настоящи касационни жалбоподатели, в частност относно извършването на достатъчно съществено нарушение на ПЕС във връзка с неправомерен отказ да се признае правото на данъчен кредит, първоинстанционният съд съобразил, че Танева ЕООД, в несъстоятелност, водило редовно счетоводство и имало кадрова и техническа обезпеченост за извършване на последващи доставки към негови клиенти. Съобразил също така представените доказателства за надлежно сертифициран производствен обект в гр. Крън за преработка на получаваното, като суровина, охладено месо. Основателността, респективно неоснователността, на предявените искове, с които Танева ЕООД, в несъстоятелност, е сезирало АС - Стара Загора е следвало да бъде преценена през призмата на отговора на следния въпрос: налице ли е твърдяното достатъчно съществено нарушение на посочените от дружеството разпоредби от ПЕС, предоставящи му права като частноправен субект, съобразно приложимите стандарти от практиката на СЕС и относими ли са решенията на СЕС, с които се твърди, че ответниците по исковете не са се съобразили, с фактическата обстановка по конкретния казус.

Спорът в производството по съдебно обжалване на издадения на Танева ЕООД, в несъстоятелност, РА (в частта относно приложението на ЗДДС) е бил относно това доказало ли е дружеството материалноправните предпоставки за признаване право на данъчен кредит по спорните доставки. С Решение 708 от 27.03.2018 г., постановено по адм. д. 3739 по описа на АС - Пловдив за 2017 г., оставено в сила с Решение 11541 от 01.10.2018 г. по адм. д. 6940 по описа на Върховния административен съд за 2018 г. е прието, че не са представени безспорни доказателства, от които да се установят осъществени облагаеми доставки по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗДДС и възникнало данъчно събитие по смисъла на чл. 25 ЗДДС. Съгласно разпоредбите на чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС материалноправна предпоставка за възникване на правото на данъчен кредит е наличието на действително извършена облагаема доставка към лицето, посочено в данъчния документ като получател на доставката. По силата на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС, във връзка с чл. 25, ал. 2 ЗДДС, данъчното събитие и изискуемостта на данъка по доставки на стоки настъпват, когато правото на собственост или друго вещно право върху стоките бъде прехвърлено, респективно правото на разпореждане с вещта като собственик. Наличието на реална доставка по смисъла на чл. 6 ЗДДС е условие за възникване на правото на данъчен кредит. Необходимостта от установяване извършването на доставките не се отрича в решенията на СЕС, на които се позовава Танева ЕООД, в несъстоятелност, и с които се аргументира първоинстанционният съд. Така напр. в т. 64 от Решение от 31 януари 2013 г. по дело С-643/11 (ЛВК 56 ЕООД срещу директор на Д ОДОП - Варна при ЦУ на НАП) се посочва, че правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че член 167 и член 168, буква а) от Директива 2006/122/ЕО, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на данък върху добавената стойност, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка.

При спор за реалност на доставки на стоки, какъвто е случаят в ревизионното производство, ревизираният данъчен субект е този, който трябва да докаже по пътя на пълното доказване, че доставките по фактурите са реално извършени. За да бъде признато и законосъобразно упражнено правото на данъчен кредит следва да са събрани доказателства относно всеки един от юридическите факти, предвидени в действащия към момента на издаване на фактурата закон. Съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест, Танева ЕООД, в несъстоятелност, като претендиращо за възникването и законосъобразното упражняване на правото на данъчен кредит по процесните фактури, е следвало да докаже, при условията на пълно и главно доказване, наличието на предпоставките по чл. 68 и чл. 69 ЗДДС и отсъствие на пречки по чл. 70 ЗДДС, които да препятстват упражняването на това право.

Основателно се възразява от касационния жалбоподател НАП, че първоинстанционният съд не отчел, че причината да не се признае данъчният кредит на Танева ЕООД, в несъстоятелност, е липсата на доказателства за реалното извършване на доставките по фактурите, а не поради измама във веригата нагоре или надолу по процесните доставки. За да бъде издаден РА, с който на дружеството се отказва правото на данъчен кредит по доставките на пилешки продукти от Аквариус груп ООД, Н енд Енерджи ЕООД, Фиго ЕООД, Диан 9001 ЕООД, Н Джей Системс ЕООД, Теяк ЕООД, ВНГ Трейдинг ЕООД, Интелект груп ЕООД, Ен Ти Ем 02 ЕООД, Марвел-М-БГ ЕООД, Мийт Инвест Корпорейшън ЕООД, Найт Трейдинг ЕООД, Традики-93 ЕООД, Експекто Патрониум ЕООД и Елидис Консулт ЕООД, органите по приходите са приели, че фактурите не отразяват реално осъществени доставки на стоки, не е доказано настъпило данъчно събитие и основание за издаването им, поради което неправомерно е начислен в тях ДДС, което от своя страна изпълва фактическият състав на чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Съобразена е също така липсата на доказателства за транспортирането и предаването на стоките. В този смисъл, съвсем обосновано на доказаното и установено в хода на ревизията и на съдебното производство по оспорване на РА НАП твърди, че за доставките, които касаят родово определени вещи, не е установен фактът на реалност поради неангажиране на убедителни доказателства, от които да се установи по безспорен начин прехвърляне на собствеността върху стоките, тяхното транспортиране и предаване. В Решение 708 от 27.03.2018 г., постановено по адм. д. 3739 по описа на АС Пловдив за 2017 г. е прието, че конкретната индивидуализация на посочената по рода си стока, посредством нейното физическо предаване или определяне по волята на страните, следва да бъде установеният юридическият факт, последицата от който е прехвърлянето на тази материална вещ от данъчно задълженото лице и овластяването другото лице да се разпорежда фактически с нея като неин собственик. Това налага в настоящия процес да се установи къде, кога и как процесните родово определени стоки са били конкретно индивидуализирани по съгласие на страните или пък физически предадени от продавача на купувача по сделката, както и предмет на доставките са специфични стоки различни видове и количества месо, за които е налице изискване да бъдат придружени от свидетелства, сертификати или документи за произход, регламентирани в споразуменията за свободна търговия, сключени от Република България и ЕС. В заключение съдът е съобразил недоказаният факт на извършен транспорт на количествата стоки до получателя на определен ден. В Решение 11541 от 01.10.2018 г., постановено по адм. д. 6940 по описа на Върховния административен съд за 2018 г., с което горното решение на АС Пловдив е оставено в сила, е прието, че Предвид характера на стоките, предмет на спорните доставки продукти от пилешко месо, които са родовоопределени вещи, следва да се акцентира на фактите, имащи отношение към реалното им предаване в разпореждане и владение на получателя. Разпоредбата на чл. 6 ЗДДС следва да се тълкува в унисон с нормата на чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО, която дефинира доставката на стока като прехвърляне на правото на разпореждане с материална вещ като собственик. Следователно при спор за реалност на доставки на стоки, съдът дължи проверка преди всичко на фактите относно товаренето, транспортирането, разтоварването и предаването на стоката между страните по пряката доставка, тоест дали стоките реално са преминали от владението на доставчика във владението на получателя. В конкретния случай за установяване на тези обстоятелства са представени приемо-предавателни протоколи и стокови разписки, но същите не са достатъчни за да се приеме, че стоките действително са били доставени в базата на ревизираното дружество. Тези документи са частни такива, без достоверна дата, поради което доказателствената им сила следва да се преценява с оглед на тяхното съдържание и в съвкупност с всички останали доказателства по делото. Както в протоколите, така и в разписките не е посочено конкретното място (складовата база), на което птичите продукти са сменили държателя си, както и не се съдържа информация за превозното средство, с което са транспортирани. Всъщност неизяснен по делото е останал въпросът относно начина на натоварване, транспортиране и разтоварване на продуктите, които са значителни по обем и тежест, тъй като не са събрани безспорни доказателства относно тези обстоятелства. Извършените дописвания в някои от представените ЧМР, за това, че стоката е получена в гр. Крън, правилно не са ценени от съда, тъй като това отразяване е извършено единствено от страна на представител на получателя и липсва подпис на представител на съответния доставчик. Отсъствието на документи, изискуеми съгласно специалния Закон за ветеринарно-медицинската дейност ветеринарни свидетелства и санитарни разрешителни, не е самостоятелно основание за отричане правото на данъчен кредит, но следва да бъде отбелязано като обстоятелство предизвикващо съмнение относно реалността на процесните доставки. Събраните доказателства, преценени в съвкупност обосновават крайния извод на съда за неустановеност на реално извършена доставка на стоките, предмет на спорните фактури....

В случая предмет на разглеждане в производството по обезщетение на настъпили вреди от нарушение на ПЕС не е законосъобразността на РА, а издаването на РА (в резултат на административна дейност) и постановяването на окончателно решение от национална юрисдикция (в резултат на правораздавателна дейност) в нарушение на ПЕС. При съобразяване на горното, както оправдано сочи НАП в касационната жалба, нито Агенцията, нито Върховният административен съд са допуснали нарушение на ПЕС като са изследвали основната, положителна предпоставка за признаване правото на данъчен кредит наличие на реално извършени облагаеми доставки (чл. 14, пар. 1, чл. 63 и чл. 167 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г.), които именно са били спорни. По тази причина, обратно на възприетото от първоинстанционния съд, към казуса не се явява относимо това, дали претендираното от дружеството право съществува или не, в контекста на това налице ли са обективни данни, че то е знаело или е трябвало да знае, че сделката (сделките) е част от измама с ДДС. В казуса извършването на такава преценка не е било дължимо.

Основателни са направените от Върховния административен съд оплаквания в касационната му жалба за неотносимост към правния спор на цитираната в съдебното решение, предмет на касационен контрол, практика на СЕС, обективирана в решението по съединени дела С-80/11 и С-142/11. Обратният извод на първоинстанционния съд за нейната относимост не се основава на установените факти по делото, по което е постановено решението на Върховния административен съд от 01.10.2018 г. В тази връзка, правилно този касационен жалбоподател обръща внимание, че в случая единственият спорен въпрос е бил налице ли са реално осъществени доставки, на който въпрос в производството по оспорване на РА от 04.05.2015 г. е бил даден отрицателен отговор. Така правилно даденият отговор на този основен и преюдициален въпрос действително предпоставя неотносимостта на цитираната от състава на АС Стара Загора практика на СЕС по въпросите, свързани с данъчните измами. В тази връзка, несподелими са от настоящия състав на Върховния административен съд доводите на ответника по касация Танева ЕООД, в несъстоятелност, изложени в представената по настоящото дело писмена защита, че ако доставките са нереални, то имплицитно се твърди измама или злоупотреба, както и че подмяната на използваните изразни средства (да не се твърди измама или злоупотреба, а нереалност на доставките) цели подмяна на правния спор, респективно заобикаляне на правните стандарти, възприети в практиката на СЕС. Впрочем, спор по делото, че твърдения и доказателства за измама или злоупотреба с ДДС по веригата от доставки, за която да е налице знание у претендиращия правата, няма.

При съобразяване на изложеното, според настоящия състав на Върховния административен съд не са налице материалноправните предпоставки за уважаване на предявените от Танева ЕООД, в несъстоятелност, искове за присъждане на обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди като последица на извършени от органите по приходите и от Върховния административен съд нарушения на ПЕС, релевирани с исковата молба, по която е било образувано производството пред АС Стара Загора с правно основание чл. 4, пар. 3 ДЕС, във вр. с чл. 2в, във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Не е налице извършено от страна на данъчните власти нарушение (в т. ч. сериозно и съществено) на относимите разпоредби на ЗДДС, транспониращи Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. и на задължителните правни стандарти, установени в практиката на СЕС. Както правилно отбелязва дружеството - ответник по касация в писмената си защита, данъчните власти (а и съдът) не твърдят, че Танева ЕООД, в несъстоятелност, е знаело за злоупотреба с ДДС, извършена от преки или предходни доставчици по веригата от доставки. Тезата на дружеството е за настъпване на претендираните вреди поради това, че изводите на данъчните власти били основани на неправилна концепция за неправомерно ползване на данъчен кредит, която според него явно противоречи на установените в практиката на СЕС задължителни правни стандарти, съгласно които отказът на право на данъчен кредит е недопустим без да са налице обективни данни, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект по веригата от доставки. Тази теза е неправилна по изтъкнатата по горе причина в случая спорът в производството по проверка законосъобразността на РА е разрешен с правилно дадения, единствено релевантен отговор за липса на реално извършени облагаеми доставки на пилешки продукти по спорните фактури. В този смисъл въпросите, свързани с измама и злоупотреба с ДДС не са значими в казуса. Не е установено и доказано и достатъчно съществено и явно нарушение на ПЕС, осъществено от Върховния административен съд, изразяващо се в несъобразяване с основни принципи на ПЕС, с относимите разпоредби от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. и неспазване на утвърдената практика на СЕС в областта на данъчното облагане. В отговор на някои от възраженията на дружеството - ответник по касация, релевирани в представената писмена защита, свързани с процеса на доказване, следва да се посочи, че предявеният висок доказателствен стандарт, свързан с установяване реалността на процесните доставки на пилешки продукти (в това число транспортирането със специален хладилен превоз и приемо-предаването им), е предпоставен от характера на стоката, нейния обем, предмета на доставките - родово определени вещи и свойството на стоката бързо да се разваля. В този смисъл съвсем оправдано е поставен въпросът за липсата на безспорни доказателства за транспортирането на стоката, доколкото тя е специфична и подлежаща на бърза развала (месни продукти). Тази липса, ведно с преценката на всички останали ангажирани по делото доказателства, съвсем закономерно е дало основание да бъде направен извод в насока недоказване осъществяването на реални доставки, какъвто е обективираният извод в решението на АС Пловдив, оставено в сила с решението на Върховния административен съд. Такъв извод при тези факти не противоречи нито на релевираните в исковата молба от Танева ЕООД, в несъстоятелност, разпоредби от посочената директива, нито на възприетото в практиката на СЕС.

Твърденията, че Върховният административен съд произволно игнорирал, че данъчните власти не доказали по несъмнен начин наличието на обективни данни за измама и/или злоупотреба са неоснователни поради изтъкнатото по-горе, свързано с недоказването въобще на извършени реални облагаеми доставки. В контекста на изложеното, предвид че се оспорва въобще реалността на облагаеми доставки на стоки, на които се основава претендираното от дружеството право, неправилно първоинстанционният съд е изложил съображения относно знанието/незнанието на получателя, че сделките са част от измама с ДДС. Последното би било релевантно ако беше спорно само осъществяването на доставките именно от издателите на фактурите. При липсата на доказателства да е налице едната от кумулативно изискуемите предпоставки за възникване правото на данъчен кредит, а именно наличието на реални доставки по фактурите, съдът не е следвало да се занимава с изследване на посочения субективен елемент (знанието на дружеството).

Предвид гореизложеното и становището на настоящия състав на Върховния административен съд по въпроса за липса на извършени нарушения от ответниците по исковете въобще, прави безпредметно обсъждането от настоящия състав на касационната инстанция както на останалите кумулативно изискуеми предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл. 4, пар. 3 ДЕС, във вр. с чл. 2в, във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, разгледани от АС Стара Загора, така и на възраженията на ответниците в първоинстанционното производство, останали неуважени от съда. Така, поради липсата на извършено нарушение на ПЕС, ненужно е да се обсъждат и съображенията на дружеството - ответник по касация, с които квалифицира релевираните нарушения като достатъчно съществени, за наличието на причинно-следствена връзка между тях и твърдените вреди, както и относно техния размер.

Предвид всичко изложено, в нарушение на материалния закон, АС Стара Загора е приел, че са налице всички предпоставки за частична основателност до присъдените размери, на предявените искове за присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от Танева ЕООД, в несъстоятелност и на акцесорните искове за присъждане на лихви. Казусът не разкрива изключителен случай, в който да е допуснато нарушение на ПЕС от органите на НАП при издаването на РА и/или от национална юрисдикция, постановила съдебен акт като последна инстанция, което да ангажира отговорността на държавата. Затова, решението в обжалваните осъдителни НАП и Върховния административен съд части следва да се отмени, а частично уважените искови претенции на посоченото дружество следва да се отхвърлят в уважените размери, ведно с присъдените лихви.

Освен исковете за солидарното осъждане на настоящите касационни жалбоподатели за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, са предявени и евентуални искове на същите фактически и правни основания срещу НАП и срещу Върховния административен съд, така както е посочено погоре в това решение. Предвид правните изводи на настоящия състав по основателността на главните искове за присъждане на обезщетения за имуществени и за неимуществени вреди, в настоящото решение следва да се съдържа произнасяне и по евентуалните такива. При възприетото от настоящата касационна инстанция становище за неоснователност и отхвърляне на главните искове на Танева ЕООД, в несъстоятелност, поради липсата на релевираните нарушения на ПЕС, следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни, по мотивите, изложени за главните искове, и евентуалните такива, предявени от това дружество.

При този изход на спора, решението подлежи на отмяна и в обжалваната част за разноските. Претенцията на Танева ЕООД, в несъстоятелност, за присъждане на разноски в касационното производство е неоснователна. Основателно, на основание чл. 10, ал. 2 и ал. 4 ЗОДОВ, е искането на касационните жалбоподатели за присъждане на сторените в касационното производство разноски. Предвид това, че спорът се пререшава по същество от настоящия съд и направените в хода на първоинстанционното производство искания, на тях се дължи заплащането на юрисконсултско възнаграждение и за първоинстанционното производство.

Не се споделя възражението на Танева ЕООД, в несъстоятелност, направено чрез процесуалния му представител в първоинстанционното производство, че по делото пред първата инстанция липсват данни за реално извършено плащане на възнаграждение в полза на представителите на НАП и на Върховния административен съд. Същото е неотносимо към качеството на лицата, осъществили защитата на настоящите касационни жалбоподатели пред първата инстанция. Националната агенция за приходите е била представлявана от упълномощен юрисконсулт неин служител. Представителят по пълномощие на Върховния административен съд е бил служител с юридическо образование. Такива са и лицата, осъществили процесуалното им представителство в настоящото производство. Правният статут на посочените лица е равнопоставен с този на адвоката. Тяхното възнаграждение на процесуални представители не се следва по силата на договор за правна защита и съдействие, поради което за същите не съществува правно изискване да се доказва, че такова възнаграждение действително им е заплатено. Ето защо, предвид изхода на спора в касационното производство, респективно пререшаването му по същество и направените искания, на основание чл. 10, ал. 2, във вр. с ал. 4 ЗОДОВ, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ (в приложимата редакция), дружеството - ответник по касация следва да бъде осъдено да заплати на касационните жалбоподатели разноски. За Върховния административен съд те са в размер общо на 700,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред двете съдебни инстанции. За НАП те са в размер на 350,00 лв. за касационното производство и на 18,47 лв. за първоинстанционното производство, доколкото с решението на АС Стара Загора на Агенцията е присъдена сума в размер на 331,53 лв. за юрисконсултско възнаграждение, в която част то не е обжалвано и е влязло в сила.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ АПК и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение