Решение № 2718 от 6.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13346/2016 г.

Решение № 2718 от 6.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13346/2016 г., VIII о., докладчик председателят Теодора Николова Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя С. Т. Т., чрез адв. Вл. Чернев, против Решение № 1731 от 30.09.2016 г. на Административен съд Пловдив по адм. д. № 1726 по описа за 2016 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ № Р-16001615008242-091-001/04.04.2016 г. на ТД на НАП-Пловдив, потвърден с Решение № 413/24.06.2016 г. на Директора на Д"ОДОП" – Пловдив, с който на ревизираното лице за данъчни периоди м. 01 и м. 06-08.2015 г. е отказано право на данъчен кредит общо в размер на 6 476, 66 лв. Ш со начислени съответни лихви по шест фактури, издадени от [фирма] с предмет "наем на недвижим имот". В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно като постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в необосновани фактически и правни изводи за недоказана реалност на доставките на услуга по отдаване под наем на недвижим имот; обстоятелството, че наемодателят не е собственик на имота не пречи на наличието на облигационна връзка между страните по договора; не било вярно установеното, че доставчикът нямал регистриран касов апарат; без правно значение е дали получателят по фактурите е имал нужда и е ползвал имота, предмет на договора; съгласно съдебната практика на СЕС по тълкуване на разпоредби на Директивата за ДДС от получателя по доставката не можело да се изисква да установява регистрацията на доставчика си, изпълнението на задълженията му по ДДС и собствеността на стоката, предмет на доставката. Иска се отмяна на съдебното решение, и на РА, както и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба – Директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" Пловдив при ЦУ на НАП, чрез юрк. Новакова, оспорва жалбата по съображения в писмен отговор. Иска оставяне в сила на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по същество-неоснователна, поради следното: Предмет на съдебен контрол пред АС е бил РА № Р-16001615008242-091-001/04.04.2016 г. на ТД на НАП-Пловдив, потвърден с Решение № 413/24.06.2016 г. на директора на Д "ОДОП" – Пловдив, с който на ревизираното лице е отказано претендираното право на данъчен кредит по шест фактури на посочения доставчик. В ревизионното производство е бил представен договор за наем на конкретен недвижим имот, за който в договора е записано, че е собствен на наемодателя. Не е било спорно, което е потвърдено и от писмените обяснения на представляващия фирмата доставчик С. Н. М., че [фирма] не е бил собственик на описания подробно нито негов представител е подписвал договора и издадените фактури, фирмата не е притежавала регистриран касов апарат по времето на издаване на представените документи от такъв апарат, претендиращи за доказване на плащането по фактурите. Не е доказано също, че ревизираното дружество е използвало посочения в договора за наем недвижим имот. При тези факти обосновано първоинстанционният съд е приел, че правото на данъчен кредит по процесните фактури е отказано законосъобразно. Вярно е поддържаното от касатора, че даването под наем на чужда вещ не е нищожно, но процесната хипотеза не е такава, защото представителят на фирмата доставчик е отрекъл самата облигационна връзка между страните по фактурите. Изискването за обратно писмо като условие, без което не може да се докаже симулация на сделка важи за доказването между страните по сделката, а в случая и не става дума за симулация, защото фактите сочат на случай на фалшифициране на подписи от името на фирмата, посочена като доставчик. Неоснователно жалбоподателят поддържа, че няма правно значение, че не е ползвал имота, описан в договора. Това обстоятелство е от значение за преценката използвана ли е фактурираната услуга за последващи облагаеми доставки, което е базово изискване за признаване на претендираното право. Накрая, цитираната от касатора съдебна практика на СЕС се отнася предимно до случаи на прехвърляне на право на собственост върху родово-определени вещи, при което не може да се поставя в тежест на получателя по фактурата, че продавачът е притежавал вещи от този род. В случая става дума за конкретен недвижим имот, описан в договора за наем, който е записано, че е собственост на наемодателя. Предвид изложеното съдебното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила. При този изход на процеса на ответника по касационата жалба следва да се присъдят 500, 84 лв. юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция на основание чл. 9, ал. 2 вр. чл. 9, ал. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение