Решение № 230 от 13.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1088/2009 г.

Решение № 230 от 13.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1088/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Ваня Алексиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище гр. С. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 149 от 03.08.2009 г., постановено по т. д. № 290/2009 г., в частта, с която е потвърдено решение № 86 от 23.02.2009 г., по т. д. № 550/2008 г. на Пловдивския окръжен съд и е осъден касатора, като ответник да заплати на [фирма], гр. П. сумите: 5 808.82 лв., представляваща дължим остатък от продажната цена по договор от 21.11.2006 г. за доставка на машина за изпитване на натиск и огъване на строителни материали "TONI NORM"; 15 799.98 лв. - договорна неустойка за забава за периода 28.12.2007 - 16.03.2008 г. и 300 лв. - обезщетение за забава, считано от 17.03.2008 г., до датата на исковата молба - 13.05. 2008 г., както и законна лихва върху горепосочените суми, считано от 13.05.2008 г. до окончателното им изплащане, заедно с деловодни разноски от 2 558 лв., както и в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма], като ищец, насрещни искове за заплащане на сумите: 15 801.35 лв., представляваща договорна неустойка за неизпълнение задължението на продавача да замести дефектното оборудване на доставената машина за своя сметка в договорения срок и за неизпълнение задължението за издаване на гаранционна карта и 118 297 лв. - обезщетение за пропуснати ползи, произтичащи от непускане в експлоатация на доставената с дефекти машина в срок. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 272, във вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК и на материалния закон - чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 92, ал. 1, пр. 2 ЗЗД - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Позовавайки се на доказателствения материал по по делото, касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд за неоснователност на направеното възражение за отбив от цената, основано на чл. 195, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 193 ЗЗД, поради пълното изпълнение задълженията на продавача по сключената между страните търговска продажба /доставка/, както и с приетото за дължимо обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 300 лв., върху забавеното плащане на главния дълг, считайки по отношение на последното, че е недопустимо кумулирането на неустойка за забава с обезщетение за забава. Наведени са и доводи за отсъствие на предявен иск с правно основание чл. 92, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Алтернативно касаторът възразява и срещу начина и базата на определяне размера на така присъдената на ищеца по първоначалния иск неустойка за забава, с оглед договореното между съконтрахентите разсрочено плащане на главния дълг. С определение № 571 от 30.08.2010 г. на ВКС, ТК постановено по настоящето дело, е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, само в частта относно присъдената неустойка за забава и мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Прието е, че по значимите за крайния правен резултат по делото, материалноправен въпрос - за възможността да бъде присъдено обезщетение за забава върху вземането за неустойка за забава и за кумулиране неустойката за забава с обезщетение за забава съществува противоречие в съдебната практика по см. на т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Като израз на същото са посочени решения: № 123/2006 г., по т. д. № 676/2005 г. на ТК на ВКС; № 1823/95 г., по гр. д. № 2879/94 г. на V-то г. о. на ВКС и № 35/97 г., по гр. д. № 503/96 г. на V-то г. о. на ВКС, а по въпроса на материалното право - за базата, върху която следва да бъде изчислена по размер дължимата неустойка за забава, при разсрочено плащане на покупната цена, даденото от Пловдивския апелативен съд разрешение е в несъответствие със задължителната съдебна практика- т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. Ответната по касационната жалба страна не е изразила становище при разглеждането и по същество. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира: Касационната жалба, в частта, в която е допуснато касационното обжалване е основателна. С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че между страните на 21.11.2006 г. е сключен договор за доставка на машина за изпитване натиск и огъване на строителни материали "Toni Nor", по който ответникът, настоящ касатор, е неизправна страна, тъй като е престирал със забава остатъка от дължимата покупна цена от 19 749.96 лв., цялата уговорена на разсрочено плащане, поради което е налице основание за ангажиране договорната му отговорността за обезвреда, съобразно неустоечна клауза на т. 5.1. Позовавайки се на конкретния уговорен между съконтрахентите размер от 0.1% на ден, изчислен върху общата цена на извършената доставка, но не повече от 8% и периода на длъжниковата забава, Пловдивският апелативен съд, при съобразяване заключението на в. л. по допуснатата съдебно - счетоводна експертиза е счел, че дължимата от ответника по първоначалния иск, настоящ касатор, неустойка възлиза на сумата 15 801.35 лв., до който размер безспорно предявената от първоначалния ищец, при условията на обективно кумулативно съединяване искова претенция по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е уважена. Същевременно изхождайки от функциите на уговорената между страните неустойка, като форма на договорна отговорност за забавеното изпълнение на длъжника и законовото правило на чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, въззивният съд е счел, че доколкото остатъка от доставната цена на процесната стока е престиран след периода на достигнатия максимален размер неустойка, то изправната страна за периода на длъжниковата забава, началото на който се явява последният ден на начислената договорна неустойка, търпи надхвърлящи същата и съизмерими със законната лихва вреди, поради което за основателен е възприет и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Изграденият от въззивния съд правен извод е правилен. Неоснователно е оплакването на касатора, че закъснителна лихва за неизпълнение на паричното задължение за неустойка е недопустимо да се присъжда. В разглежданата хипотеза задължението за неустойка е самостоятелно и независимо от задължението за заплащане на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и предвид различните правопораждащи двете вземания на кредитора факти, то присъждането на мораторна лихва за забава при неизплащане на падежа на уговорената неустойка за неизпълнение на облигационно задължение, не се явява недопустимо кумулиране на еднородни обезщетения за едно и също неизпълнение и в този смисъл е и отговорът, който следва да бъде даден на първия материалноправен въпрос, обусловил приложното поле на касационното обжалване. Обстоятелството, че съществуващото до момента противоречие в практиката на съдилищата по отношение на същия е преодоляно с поставеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК, след допускане на касационното обжалване, решение на I-во т. о. на ВКС № 73 от 29.06.2011 г., по т. д. № 683/2010 г., в което застъпеното становище е аналогично, изключва необходимостта с настоящия съдебен акт да бъде от уеднаквявана практиката на съдилищата по реда на чл. 291 ГПК- арг. от т. 2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Що се касае до втория формулиран въпрос на материалното право, във вр. с който е допуснат касационен контрол, то възприетото от въззивния съд разрешение също следва да бъде споделено и оплакването на касатора е неоснователно. По дефиниция на закона неустойката обезпечава изпълнението на едно задължение и определя размера на вредите, които без да доказва, кредиторът може да претендира при неизпълнението му. Това, обаче, не означава, че ако така уговорената с договора неустойка не покрива понесените в резултат на длъжниковото неизпълнение от изправния кредитор вреди, то последният е лишен от правото да претендира пълното им обезщетяване по общия исков ред, след доказването им с допустимите от ГПК доказателствени средства. Следователно само по себе си присъждането на неустойка за забава и обезщетение за понесените от кредитора по- големи вреди от длъжниковото неизпълнение на паричен дълг, не е форма на недопустимо от закона кумулиране на неустойка с обезщетение за забава, щом същата не е уговорена изрична като пълна алтернативна на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - арг. от чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Основателно, обаче, се явява оплакването на касатора за неправилно определена от въззивния съд база, върху която процесната неустойка е изчислена. Обстоятелството, че задължението за неустойка всякога е в зависимост от изпълнението на главното задължение, независимо от диспозитивния характер на нормата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, тъй като изискуемостта на същото, наред с неговото пълно или забавено изпълнение са елементи от фактическия състав на вземането за неустойка, то уговарянето и върху изпълнената част от паричното задължение, респ. върху престирания от длъжника аванс е противно на закона. Следователно в случаите, при които покупната цена се заплаща разсрочено, като е предвиден отделен срок за престация на всяка част от така договорената цена, то с настъпване на срока за нейното заплащане, само тази част става изискуема и при липсата на престация на падежа, длъжникът изпада в забава и е в неизпълнение именно на това свое конкретно парично задължение. Поради това по отношение определяне размера на дължимата неустойка в разглежданата хипотеза на длъжникова забава при плащане на договорената покупна цена, следва да се възприеме изразеното в т. 4 на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, разбиране, според което същата се изчислява на базата на всяка отделна част от цената, която е станала изискуема и не е била заплатена на датата на падежа. Само, когато задължението за плащане разсрочената покупна цена е станало предсрочно изискуемо, размерът на неустойката за забава се определя върху стойността на цялото неизплатено задължение, какъвто не е разглежданият случай. Поради изложеното, даденото от въззивния съд разрешение в обжалвания съдебен акт, явяващо се противоречие с цитираната по- горе задължителна съдебна практика не може да бъде споделено. Последната, макар и създадена във вр. със съществуващо в практиката на съдилищата противоречие в тази насока, свързано с приватизационните договори, следва да се счита за правно важима и по отношение на всички продажби, при които плащането на покупната цена е договорено като разсрочено. С оглед тези съображения настоящият състав счита, че обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено в частта му, предмет на допуснатата до разглеждане касационна жалба и поради необходимост от изслушване на нова съдебно- икономическа експертиза за определяне размера на дължимата от касатора неустойка за забава на различна от приетата от въззивния съд база за изчислението и, делото, на осн. чл. 293, ал. 3 ГПК, подлежи на връщане за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд. При новото му разглеждане въззивната инстанция следва служебно да се произнесе и по действителността на договорената между страните с т. 5.1, във вр. с т. 2.1 база за определяне на дължимата неустойка, с оглед евентуалното приложение на законовото правило на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, както и по направените от страните деловодни разноски за настоящето производство. Мотивиран от гореизложеното, настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл. 293, ал. 3, във вр. с ал. 2 ГПК