Решение № 9975 от 19.10.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6931/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Р. Бързакова, действаща като ЕТ Крез 22- Р. Бързакова, срещу решение 1980 от 27. 03. 2023 г. по адм. дело 8554/ 2022 г. на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата й против заповед РА-30-483/ 09.05.2022 г., издадена от главния архитект на Столична община. Жалбоподателката поддържа, че решението на първоинстанционния съд е постановено в противоречие с материалния закон и при липса на мотиви. Моли да бъде отменено. Ответникът главен архитект на Столична община оспорва касационната жалба и моли решението на административния съд да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и данните по делото, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Решението на Административен съд София град е постановено в съответствие с материалния закон. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен съгласно чл. 225а, ал.1 ЗУТ орган. В този смисъл са съобразени правомощията на главния архитект на Столична община, делегирани със заповед СОА21-РД09-455/ 22.03.2021 г. на кмета на общината. Възражението на касатора, че заповедта е издадена от некомпетентен орган, тъй като строежът е изграден в имот държавна собственост, е неоснователно. Съгласно чл. 225а, ал. 1 ЗУТ кметът на общината или упълномощено от него длъжностно лица издават заповеди за премахване на незаконни строежи от четвърта до шеста категория. Следователно компетентността на издателя се определя от категорията на наредения за премахване строеж, а не от собствеността. Правилни са и изводите на административния съд, че оспорената заповед е издадена в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Заповедта е издадена след съставен по реда на чл. 223, ал. 2 ЗУТ констативен акт, с който е установен строежът, неговите конструктивните характеристики и използвани материали, годината и основанието за изграждане. Изяснени са всички факти и обстоятелствата от значение за случая, а доводите на касатора в обратен смисъл са неоснователни. Аргументирани и в съответствие със закона са и изводите на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт, с който на основание чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ е наредено премахване на незаконен строеж, представляващ временен търговски обект с идентификатор 68134.1383.2254.1, находящ се в ПИ с идентификатор 68134.1383.2254 по КККР на Столична община, съставляващ УПИ XVIII, кв. 88, м. Станке Димитров, гр. София е издаден при наличие на материалноправните основания за това. При правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на строежа са изпълнени. От заключението на вещото лице по изслушаната съдебно техническа експертиза и от представените писмени доказателства е установено, че описаният в заповедта за премахване търговски обект със застроена площ от 196 кв.м. е изграден като временен обект на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) въз основа на издадено разрешение за строеж и одобрени проекти, върху терен общинска собственост, който съгласно действащия тогава ПУП ПРЗ, одобрен през 1985 г., е отреден за спортен микроцентър. Строежът се ползва от 1995 г. въз основа на протокол обр. 16 от 04.05.1995 г. на Държавна приемателна комисия за установяване годността на ползване на строежа. Със заповед от 02.10.1995 г. на главния архитект на София е одобрено частично изменение на застроителния и регулационен план на кв. 88 и кв.88а и строежът попада в УПИ XVIII за общ. битово обслужване, озеленяване и трафопост, кв. 88, в който е предвидено изграждане на нова едноетажна сграда за магазин, с местоположение, сходно с това на временния обект. Със заповед РД-09-50-1304/ 16.10.2007 г. на главния архитект на Столична община е одобрено ЧИПЗ и РУП, като част от строежа с площ от 96,03 кв.м., се запазва като елемент на застрояването в УПИ XVIII за общ. битово обслужване, озеленяване и трафопост, кв. 88, а останалата част попада в площ, отредена по плана за нова офис сграда с височина 18 м., в свързано застрояване със сграда със същата височина в съседния УПИ III. При тези факти първоинстанционният съд правилно приема, че като изграден на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) върху терен общинска собственост, описаният в заповедта строеж е с временен характер и е незаконен, тъй като издадените за обекта разрешение за строеж и одобрени проекти от 1993 г. са обезсилени по право, считано от 19.01.2001 г., по силата на законовата разпоредба на § 50а, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗТСУ (ДВ бр. 124/1998 г., отм.), вр. с § 6а от ПЗР на ППЗТСУ (ДВ, бр. 6/1998 г. отм.), т. е. строежът е незаконен на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Правилно е и заключението, че строежът подлежи на премахване, тъй като не е получил траен устройствен статут (арг. § 6а, ал. 2 ППЗТСУ (отм.). Процедурата по § 50а, ал. 3 и сл. от ПЗР на ЗИДЗТСУ (отм.), която допуска възможност за създаване на постоянен градоустройствен статут на постройките по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) след изменение на подробните градоустройствени планове при определени в закона предпоставки, в случая не е изпълнена. Както административният съд правилно приема, изискванията на § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ строежът да получи траен устройствен статут също не са осъществени. Изменение на действащия ПУП с цел временният строеж да получи постоянен устройствен статут в съществуващите му размери и вид не е предприето в установения в нормата шестмесечен срок от влизане на закона в сила. С одобреното през 2007 г. частично изменение на плана за застрояване и РУП не се създава траен устройствен статут на постройката, тъй като срокът по § 17, ал. 2 ПР ЗУТ е изтекъл и строежът не се запазва в съществуващите размери и вид. Всичко изложено мотивира заключението, че нареденият за премахване строеж е незаконен съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, а също и съгласно чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ, тъй като не съответства на предвижданията на ПУП- ПРЗ. Като временен строеж, изграден по реда на чл. 120 ППЗТСУ (отм.), за който не е одобрен траен устройствен статут строежът не е допустим нито по правилата, нормите и нормативите, действали към момента на изграждането му, нито към настоящия момент и подлежи на премахване. Ето защо като достига до заключение в този смисъл и отхвърля жалбата против административния акт, първоинстанционният съд постановява решение при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Касационният довод за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в липса на мотиви, също е неоснователен. Обратно на поддържаната от касационния жалбоподател теза, съдебният акт е със съдържанието по чл. 172а, ал. 2 АПК. Обсъдените са становищата на страните, подробно са изложени фактите по делото, а правните изводи са аргументирани. Поради това настоящата инстанция приема, че при постановяване на съдебното решение не е допуснато посоченото от касатора съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Това налага заключението, че оспореното решение е постановено в съответствие с материалния закон и при отсъствие на съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Не са налице сочените в касационната жалба основания за неговата отмяна, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила. С оглед изложеното, направеното искане, обстоятелството, че ответникът в касационното производство е представляван от юрисконсулт и на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, касационният жалбоподател следва да заплати на Столична община сумата 100.00 лв., представляваща възнаграждение за осъщественото от юрисконсулт пред касационната инстанция процесуално представителство. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,