Решение № 72 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6458/2007 г.

Решение № 72 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6458/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Бранислава Павлова Производството е по чл. 218а, ал. 1 ГПК (отм.) във връзка с § 2 ал. 3 ПЗР ГПК обн. ДВ, бр. 59/2007 г., в сила от 1.03.2008 г. М. Х. З. и Д. Х. В. са обжалвали въззивното решение на Б. окръжен съд от № 280 от 9.07.2007 г. по гр.д. № 1158/2006 г. Касационната жалба е подадена в срок и отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.), поради което е процесуално допустима. Ответниците И. Д. В., К. Д. В., Л. Д. В. и Е. Д. Р. са изразили становище, че решението на въззивния съд е правилно и молят да бъде оставено в сила. По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира следното: С обжалваното решение Б. окръжен съд е оставил в сила решението на Р. районен съд № 1 от 27.03.2006 г. по гр.д. № 31/2004 г., с което е отхвърлен иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Съдът е изложил съображения, че ищците не са доказали твърдяното от тях основание за придобиване на собствеността от К. В., починала през 1954 г. - придобивна давност, тъй като гласните доказателства не са конкретни и не установяват упражнявана фактическа власт в продължение на двадесет години, какъвто е срока за давността по чл. 34 от отменения Закон за давността. Решението е валидно и допустимо, но по същество е постановено в нарушение на процесуалните правила. Искът е предявен от М. Х. З. и Д. Х. В. против И. Д. В., К. Д. В., Л. Д. В. и Е. Д. Р. за установяване, че общата им наследодателка К, починала през 1954 г. е била собственица на ливада от 4 дка и ливада от 1.5 дка в м. "Г" - землището на гр. Б. Т. в исковата молба са, че земите са внесени в ТКЗС от наследниците й общо, но на нейно име и е поискано да се установи по отношение на ответниците, че двете ливади са били собственост на К. В., а пред въззивния съд петитумът е уточнен с молба от 19.03.2007 г. в смисъл, че след смъртта й те са останали в общо наследство на наследниците й по закон. При тези фактически твърдения въззивният съд правилно е определил, че правното основание на иска е чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Правният интерес от провеждането на иска се обуславя от факта, че ливадите са заявени за възстановяване както от наследниците на К. В., така и на наследниците на сина й Д. В., следователно правилно е прието от въззивния съд, че искът е допустим. Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ има за предмет установяване правото на собственост на земеделски земи, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ към минал момент - включването им в ТКЗС. Тъй като производството по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ е административно, в него не се разрешават спорове за собственост. Когато възникне такъв спор, по изричната разпоредба на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ той трябва да бъде разрешен от съда. Целта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е да се установи кой е бил собственик на земите преди образуването на ТКЗС като в това производство за разлика от установителния иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) тежестта на доказване не пада изцяло върху ищеца. Ответникът не може само да отрича неговите права, а следва да посочи и докаже своето основание за придобиване на собствеността към момента на образуването на ТКЗС. В случая ищците са твърдяли, че имотите са били на К. В., а не на нейния син Д. В. Съгласно чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ в реституционното производство на земеделските земи заинтересованите лица могат да установяват правото си на собственост с нотариални актове, делбени протоколи, протоколи и молби за членство в ТКЗС, емлячни регистри и др. В зависимост от характера на спора за материално право, с тези документи може да се доказва собствеността и в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ като са допустими и гласни доказателства, каквито в случая са събрани по делото, освен това е представен и препис от партида за имотите на К. В., в който са посочени земеделски земи, включително и спорната нива от 4 дка, а в графата "как притежава имота" е посочено, че е наследствен. Страните по делото са наследници на К. В. от различни колена и тези документи ги ползват, следователно за ответниците съществува правен интерес да оспорват нейните права само ако противопоставят свое придобивно основание, каквито доводи не са наведени в производството пред инстанциите по същество. Ето защо въззивният е изместил същността на спора като е приел, че основателността на претенцията зависи от доказване на оригинерно придобиване на собственост от наследодателката. Това би било от значение само ако ответниците, оспорвайки правото на собственост на К. В. са се позовали на придобиване на собствеността от тях на самостоятелно основание извън наследяването преди нейната смърт или към момента на внасянето на земите в ТКЗС. Като е определил неправилно предмета на доказване и не е изпълнил задължението си по чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) да обсъди писмените доказателства, които са представени по делото, както и тези по приложените дела с оглед доказателствената им сила по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, а това е основание по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) решението да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение