Решение № 129 от 11.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6548/2007 г.

Решение № 129 от 11.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6548/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК, вр. чл. 218а, ал. 1, б. "б" от ГПК (отм.). Образувано е по две касационни жалби срещу решение от 10.10.2007 г. по гр. д. № 113/2007 г. на Бургаския апелативен съд. Прокуратурата на Р. Б. обжалва решението в частта, с която предявеният иск по чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ е бил уважен до размер на сумата от 3500 лв. В жалбата са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. Поддържа се, че въззивният съд не отстранил вътрешното противоречие в мотивите на първоинстанционното решение; неоснователно се доверил на показанията на разпитаните свидетели, които са заинтересувани от изхода на делото; произнесъл се по незаявено в исковата молба основание за претендиране на неимуществени вреди /възникнали здравословни проблеми/, освен това не преценил правилно фактите, които са от значение за определяне размера на обезщетението. Петър И. Д. обжалва решението в частта, с която предявеният от него иск е бил отхвърлен за разликата над 3500 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв. Счита, че определеното от въззивния съд обезщетение е занижено и не може да компенсира претърпените от него неимуществени вреди. В хода на касационното производство, жалбоподателят П. Д. е починал и на негово място е конституирана наследницата му Е. Д. Ответникът в производството О. с. с. Бургас счита, че присъденото от съда обезщетение е завишено. Върховният касационен съд, състав на I г.о., счита жалбите за процесуално допустими, а разгледани по същество - неоснователни. С обжалваното решение състав на Бургаския апелативен съд е оставил в сила решение № 7 от 23.04.2007 г. по гр.д. № 378/2006 г. на Бургаския окръжен съд, с което О. с. с. Бургас и П. на Р. Б. са били осъдени да заплатят солидарно на П. И. Д. сумата от 3500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от предприемане спрямо него на следствени действия, завършили с изготвянето на обвинително заключение по сл.д. № 228/2005 г. по описа на ОСС Б. и повдигане на незаконосъобразно обвинение в извършване на престъпление, за което деяние е бил оправдан, а за разликата до пълния претендиран размер от 15 000 лв. искът е бил отхвърлен. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че срещу Д. е било образувано и проведено от ответниците наказателно производство за престъпление по чл. 315, ал. 1 от НК, което е приключило с оправдателна присъда. Вследствие на това производство, Д. е бил силно притеснен, затворил се в себе си, контактувал трудно с близки и колеги, не могъл да се съсредоточава в работата си, допускал грешки. Очаквал да бъде уволнен от работа, в случай на осъдителна присъда и това също е предизвиквало притеснения в него. Преди процеса, Д. се ползвал с уважение сред съседите си, но след получаване на призовките по наказателното дело, които са попадали в пощенските им кутии, отношението им към него се променило. Притесненията довели при Д. до повишаване на кръвното налягане и до силни душевни терзания, които отшумяли едва след приключване на процеса с оправдателна присъда. При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че са налице предпоставките на чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ и чл. 53 от ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят обезщетение за претърпените неимуществени вреди от незаконното обвинение. Размерът на това обезщетение - 3500 лв. е определен при отчитане на заложения в чл. 52 от ЗЗД критерий за справедливост. Решението е правилно. Въззивното производство се характеризира с това, че втората инстанция извършва решаваща, а не проверяваща дейност - т. 19 на ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Ето защо ако първоинстанционният съд е допуснал вътрешно противоречие в мотивите на решението си, въззивният съд няма за задача да го отстрани, извършвайки контрол върху обжалваното решение, а следва да изложи свои мотиви, като повторно анализира доказателствата по делото и въз основа на установените факти да изгради свои правни изводи. Бургаският апелативен съд е процедирал законосъобразно, като не се е занимавал с правилността на първоинстанционното решение. Изложените от него мотиви не съдържат вътрешно противоречие, което да се отрази на правилността на постановеното решение. Не е допуснато и съществено процесуално нарушение по чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.) във връзка с преценка на доказателствата по делото. Изводът на съда за претърпени от ищеца неимуществени вреди, вследствие повдигнатото и поддържано срещу него незаконно обвинение в престъпление, е в съответствие с показанията на разпитаните по делото свидетели. Въззивният съд не е имал основание да не се довери на тези показания, независимо от това, че едната от свидетелките е била съпруга на ищеца. Нейните показания съответстват на показанията на останалите свидетели, за които не може да има някакво съмнение за заинтересуваност от изхода на делото. Нормално е като свидетели да бъдат разпитвани лица от близкото обкръжение на ищеца, тъй като именно те знаят какво е било душевното му състояние и как е преживявал водения срещу него наказателен процес. Показанията на тези свидетели следва да се приемат за обективни и поради това, че те разкриват една обичайна реакция на не осъждан човек при водено срещу него наказателно производство. Независимо от това, че въззивният съд е обсъждал в мотивите си влошаването на здравословното състояние на ищеца, без то да е било посочено в исковата молба като основание за ангажиране на имуществената отговорност на ответниците, като краен резултат постановеното решение е правилно, тъй като размерът на определеното обезщетение съответства на останалите неимуществени вреди. При определяне на този размер съдът е изхождал от всички обстоятелства по конкретния случай, които са от значение за определяне на справедливо обезщетение. Обсъден е сравнително краткият период на наказателното производство в двете му фази - година и половина, както и претърпените вреди, които се характеризират с предизвикване на едно стресово състояние. Обсъдено е отзвучаването на притесненията след приключване на съдебния процес и липсата на по-тежки увреждания. Не е изрично обсъдено обстоятелството, че приложената мярка за неотклонение е била възможно най-леката - подписка, както и това, че ищецът е продължил да работи, но тези обстоятелства не налагат по-различен размер на определеното от съда обезщетение. Сумата от 3 500 лв., която са определили двете предходни инстанции, съответства на претърпените вреди, съобразно обстоятелствата на конкретния случай, както и на критерия за справедливост в чл. 52 от ЗЗД, тя не е нито завишена, нито занижена, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2, пр. 1 от ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на I ГО,