Решение № 7280 от 29.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3159/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационни жалби на Министерство на вътрешните работи /МВР/ и на Ц. Х. Ц. чрез адв. Василев срещу Решение № 36490 от 05.11.2025г. по адм. д. № 3541/2021г. по описа на АССГ, с което Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на Ц. Х. Ц. с [ЕГН] сумата от 18 000 лв. (осемнадесет хиляди лева) обезщетение на основание чл.1 ал.1 от ЗОДОВ за причинените му неимуществени вреди от незаконосъобразно наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и прекратяване на служебното правоотношение със Заповед рег. №К-887/30.08.2013г. на министъра на вътрешните работи, ведно със законната лихва, считано от 07.12.2020г. до окончателното изплащане на сумата, и е отхвърлен предявения срещу МВР иск за неимуществени вреди за разликата над 18 000лв. до 75 000лв. и претендираната лихва за периода до 07.12.2020г., както и претендираните неимуществени вреди вследствие на недопускане и отстраняване от служба на 18.02.2013г., публикации в медиите, становище и обобщена справка от дисциплинарното производство. С горецитираното решение е отхвърлен изцяло предявения срещу Министерство на вътрешните работи иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди от отстраняване от служба и от незаконосъобразно уволнение в размер на 106 007, 79 лв., както и претендираната законна лихва върху това обезщетение. Отхвърлени са и предявените от Ц. Х. Ц. срещу Столична дирекция на вътрешните работи искове за присъждане на обезщетения по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди в размер на 106 007, 79 лв. и за неимуществени вреди в размер на 75 000 лв., претендирани вследствие отстраняване от служба и незаконосъобразно уволнение със Заповед рег. № К-887/30.08.2013г. на министъра на вътрешните работи и законната лихва за всяка от сумите. Касаторът - Министерство на вътрешните работи /МВР/, чрез процесуалния си представител твърди, че решението в посочената му осъдителна част е неправилно, поради касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По същество поддържа, че съдът неправилно и немотивирано е приел, че от събраните писмени и гласни доказателствени средства е установено по безспорен начин, че уволнението на ищеца се е отразило негативно върху физическото и психическото му здраве. Твърди и липса на настъпили неимуществени вреди в причинна връзка с незаконосъобразната заповед, както и че ищецът не е бил в добро здраве още преди издаването на заповедта за уволнението му. Поради това касаторът моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а искът за неимуществени вреди - отхвърлен изцяло. Претендира разноски. Ц. Х. Ц. от гр. София, чрез процесуалния си представител твърди, че решението в посочените му по - горе отхвърлителни части е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По същество поддържа, че съдът не е извършил цялостна преценка на събраните по делото доказателства по делото, както и не е съобразил основателността и продължителността на претендираните и претърпени имуществени вреди. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на обезщетение за имуществени вреди в пълния предявен размер, както и исканата мораторна лихва. Претендира разноски. Всяка от страните поддържа своята касационна жалба и оспорва съответно касационната жалба на противната страна. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава писмено заключение, че първоинстанционното решение е правилно и касационните жалби са неоснователни. Върховният административен съд, Осмо отделение, в настоящия си състав, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационните жалби са подадени в срок от надлежни страни и са процесуално допустими. Разгледани по същество, са неоснователни. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на Ц. Х. Ц., чрез адвокат П. Василев, срещу Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) на основание чл. 1, ал. 1, предл. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 4 от същия закон, с искане за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди, настъпили вследствие на незаконосъобразна заповед за дисциплинарно уволнение и съпътстващи неправомерни действия на администрацията. По указание на съда, ищецът уточнява по реда на чл. 205, ал. 1 АПК ответника по иска, като е поискал да се конституира като втори ответник Министерството на вътрешните работи (МВР), като солидарен длъжник заедно със СДВР, поради твърдение, че вредите са настъпили в резултат както на издадения от министъра на вътрешните работи акт за прекратяване на служебното правоотношение, така и от действия и бездействия на служители от структурата на СДВР – задържането по време на провеждане на акцията – пет часа, изолирането на работното място, а също и заповедта за отстраняване от служба. Претендира присъждане на следните обезщетения вследствие на заповедта за уволнение и действията на административния орган по публикуване на негативна информация за него в медийното пространство, включително и на сайта на МВР, като общото обезщетение е 280 763 лв., включващи: 1.Имуществени вреди – 112 361 лв., представляващи неизплатени трудови възнаграждения за периода 01.02.2013–11.01.2021 г., лихва за забава върху тази сума от датата на възникване на задължението 01.02.2013г. до датата на завеждане на исковата молба - 93 402 лв. 2.Неимуществени вреди – 75 000 лв. за претърпените болки, страдания, унижения, накърняване на доброто му име, психическо изтощение и влошено здравословно състояние; ведно със законната лихва от деня на започване на увреждането, до окончателното изплащане на обезщетението. Установено е, че на 18.02.2013 г. е издадена заповед за временно му отстраняване от длъжност продължило до 29.08.2013г., след което със Заповед № К-887/30.08.2013 г. на министъра на вътрешните работи, му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение. Твърди се, че паралелно с това в ежедневни и седмични вестници и електронни медии, включително на сайта на МВР, са публикувани редица статии, представящи го като участник в престъпна група и „бос“ на схема за регистрация на крадени автомобили, което довело до сериозно уронване на доброто му име и професионална репутация, публично унижение и социална изолация. Впоследствие срещу него е образувано наказателно производство по следствено дело № 41/2012 г. на Специализираната прокуратура, по което е привлечен като обвиняем и подсъдим по н.о.х.д. № 1030/2015 г. на СпНС. С Присъда № 11/21.03.2018 г. Ц. е оправдан по всички обвинения, а присъдата е потвърдена с Решение № 41/20.02.2019 г. на АСНС, влязло в сила. Междувременно заповедта за дисциплинарно уволнение е отменена като незаконосъобразна с Решение № 70/07.12.2020 г. на ВАС, постановено по адм.д. № С-43/2014 г., след което ищецът е възстановен на работа със Заповед № 513з-73/07.01.2021 г. и Акт за встъпване от 11.01.2021 г. Административният съд, след като е установил отмяната с влязло в сила съдебно решение на незаконосъобразния акт за наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и прекратяване служебното правоотношение, събрал относими доказателства, приел, че са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди - отменен от съда незаконосъобразен административен акт и настъпили неимуществени вреди - депресивни състояния и други психични и здравословни проблеми, чувства на обида и унижение, дистанцираност, неудобство и срам, затваряне в себе си, възмущение, стрес и притеснения, промени в личния му и семеен живот. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и отчитайки съдебната практика, както и характера и интензитета на посочените негативни преживявания и периода, в който са търпени, съдът е определил размер на обезщетението от 18 000 лв., като върху тази сума е присъдил законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба 07.12.2020 г. до окончателното изплащане на присъдената сума. Отхвърлил е като неоснователно и недоказано искането за заплащане на вреди от публикациите в медиите, представените извадки от вестници, в които се съобщава за воденото срещу ищеца наказателно производство, тъй като не могат да бъдат вменявани в отговорност от конкретни действия на МВР или СДВР. Отхвърлил е също искането за присъждане на вреди от позоваването на становището и обобщената справка по дисциплинарното производство, тъй като същите не представляват самостоятелни административни актове, подлежащи на оспорване, нито имат самостоятелно правно значение извън рамките на дисциплинарното производство. Отхвърлен е изцяло предявеният срещу МВР иск за присъждане на обезщетение за причинените на ищеца имуществени вреди, като съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 4/06.11.2023 г. по т.д. № 2/2021 г. на ВАС на РБ, откъдето следва, че имуществените вреди, причинени от незаконно прекратяване на служебното правоотношение, се обезщетяват само в границите на предвиденото в специалния закон (както е в случая по чл. 237 ЗМВР — шест брутни заплати). Посочено е и, че ВАС на РБ подчертава, че тези специални разпоредби са специални спрямо общия ЗОДОВ и уреждат пълната имуществена компенсация за периода на незаконното уволнение. Присъдил е разноски в полза на ищеца и ответника в съответствие с отхвърлената част на иска. Решението е валидно, допустимо, и правилно. По жалбата на МВР: Административният съд е обсъдил доказателствата по делото и е изложил подробни мотиви по допустимостта и основателността на исковите претенции. Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените правила, мотивирано е, и не противоречи на материалния закон. Разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ЗМВР действително е специална по отношение на чл. 1 ЗОДОВ, но не ограничава и не изключва възможността да се търсят неимуществени вреди, каквито изобщо не са предвидени в специалния закон. По въпроса има постановено Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2023 г. по тълк. дело 2 от 2021 г. по описа на Върховния административен съд, което е задължителна практика за всички съдилища и държавни институции. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи частично иска, съдът е счел, че той е основателен и доказан, въз основа на събраните доказателства, които са подробно анализирани. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Законът не установява критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно § 1 от ЗОДОВ за неуредените въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони. В случая приложение намира разпоредбата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Обезщетението за неимуществени вреди е с компенсаторна функция, доколкото е възможно да бъдат компенсирани вредите в техния паричен еквивалент. Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстанция намира същия за правилно определен. Изискването за справедливо определяне на обезщетението за неимуществени вреди е свързано с преценката на конкретни обективно настъпили обстоятелства, включително и периода, през който те са търпени. Настоящата съдебна инстанция намира, че размерът на обезщетението е правилно определен. Безспорно по делото се доказва настъпването на неимуществени вреди, които са търпени през един доста продължителен период от време. Обезщетението в така определения размер е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти и според настоящия състав се явява справедливо по смисъла на чл. 52. Затова, решението се преценява като правилно по отношение на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. По жалбата на Ц. Х. Ц. И в тази му част решението като обосновано, постановено при правилно приложение на материалния закон и при липса на съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъде оставено в сила. Правилно е посочено от първоинстанционния съд, че съгласно чл. 237, ал. 1 ЗМВР при незаконно прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР имат право на обезщетение в размер, изчислен по реда на чл. 239 към момента на прекратяването, за времето, през което са останали без работа, но за не повече от 6 месеца, като по делото е доказано, че такова обезщетение е изплатено на ищеца.Основателно съдът се е позовал на мотивите на Тълкувателно решение № 4/06.11.2023 г. по т.д. № 2/2021 г. на ВАС на РБ, откъдето следва, че имуществените вреди, причинени от незаконно прекратяване на служебното правоотношение, се обезщетяват само в границите на предвиденото в специалния закон (както е в случая по чл. 237 ЗМВР — шест брутни заплати). Правилен е изводът, че тези разпоредби са специални спрямо общия ЗОДОВ и уреждат пълната имуществена компенсация за периода на незаконното уволнение. При прекратяване на служебното правоотношение, органът по назначаването осъществява предоставената му от закона възможност за едностранно извънсъдебно прекратяване на служебното правоотношение, а когато това потестативно право е упражнено незаконно, отговорността за вреди е ограничена до размер, предвиден в разпоредбата на чл. 237 ЗМВР. Определяне на имуществените вреди в друг размер, за друг период не следва именно поради визираната предварителна законодателна преценка относно размера на обезщетението за презумираните от незаконно уволнение имуществени вреди. По отношение на искането за отправяне на преюдициално запитване по множество въпроси, обособени най – общо казано в три групи, направено с касационната жалба, настоящият касационен състав намира, че не са налице основания за отправяне на преюдициално запитване на основание чл. 267, първи параграф, буква "б" от ДФЕС и чл. 629, ал. 3 от ГПК. В решението си по делото CILFIT от 6 октомври 1982 г. /283/81 СЕС дава тълкуване на разпоредбата на чл. 267, ал. 3 от ДФЕС и приема, че задължението за отправяне на преюдициално запитване от национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, не е абсолютно. От мотивите на цитираното решение следва изводът, че тази юрисдикция има право на преценка дали да отправи преюдициално запитване. Анализът на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз, вр. с чл. 628 и чл. 629 от ГПК налага извода, че преюдициалното запитване следва да има за предмет било установяване валидността на вторичен акт на правото на ЕС, било тълкуване на конкретна общностноправна норма в контекста на определена националноправна уредба, за да се установи въз основа на това тълкуване наличие или липса на противоречие на националното право с норми на правото на ЕС. Разпоредбите на правото на ЕС, чието тълкуване се иска, следва да са относими към конкретния правен спор, разглеждан от националната юрисдикция, като смисълът и значението им следва да пораждат неяснота относно тяхното правилно тълкуване. Съдът не ЕС не се произнася по съществото на националните правни спорове, за чието разрешаване е от значение правилното тълкуване на приложимите общностни разпоредби. В настоящия случай формулираните въпроси от касатора не сочат на конкретни разпоредби от общностното право, за които да се твърди неяснота относно техния смисъл и значение и не сочат конкретно противоречие между норми на националното право и норми на правото на ЕС. При извършване на проверката за материалната законосъобразност на административния акт, дължима от първоинстанционния съд, същият следва да определи приложимото право, като подведе установените в процеса правнорелевантни факти към хипотезата на относимите материалноправни норми. Компетентността за това е на националния съд, поради което отправянето на преюдициално запитване до СЕС със соченото от касатора съдържание се явява неоснователно. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,