Решение № 9947 от 19.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3493/2018 г.

Решение № 9947 от 19.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3493/2018 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Юлия Раева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 323, ал. 4 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Образувано е по две касационни жалби: на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет и на административния ръководител на Окръжна прокуратура-В. (ОП-В.) срещу Решение № 309 от 09.01.2018 г. по адм. дело № 7417/2017 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, шесто отделение, с което по жалба на И. Л. А.-Т. от гр. В. е отменено решение по точка 41 от протокол № 16 от заседание на Висшия съдебен съвет, проведено на 25.04.2013 г., с което на основание чл. 308, ал. 1, т. 6 от ЗСВ й е наложено дисциплинарно наказание - "дисциплинарно освобождаване от длъжност". В касационните жалби са изложени доводи за неправилност на съдебния акт нарушение на материалния закон - касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК. Твърди се, че съдът е достигнал до неправилен извод за допуснати нарушения на чл. 146, т. 4 и 5 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на ново за отхвърляне на жалбата. Ответникът - И. Л. А.-Т. изразява становище за неоснователност на касационните жалби и моли да бъде оставено в сила обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационните жалби. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, като обсъди наведените доводи и доказателствата по делото, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, в срока по чл. 211 от АПК и срещу решение, което подлежи на касационно обжалване. По същество касационните жалби са основателни. С Решение № 7939 от 21.06.2017 г. по адм. дело № 4451/2017 г. Върховният административен съд, седемчленен състав по искане на И. Л. А. - Т. от гр. В. на основание чл. 239, т. 1 от АПК е отменил влезлите в сила Решение № 2874 от 17.03.2015 г. по адм. дело № 3330/2014 г. на Върховния административен съд, петчленен състав и Решение № 99 от 06.01.2014 г. по адм. дело № 7436/2013 г. на Върховния административен съд, шесто отделение и е върнал делото за ново разглеждане от друг тричленен състав на Върховния административен съд. Дадени са задължителни указания при новото разглеждане на делото съдът да извърши преценка и на новото писмено доказателство. Новото писмено доказателство е Решение 163 от 14.12.2016 г. по наказателно дело № 567/2016 г. на Върховния касационен съд, с което е оставено в сила Решение № 116 от 30.03.2016 г. по ВНОХД № 1228/2015 г. на С. апелативен съд, НО, IV състав. С Решение № 116 от 30.03.2016 г. по ВНОХД № 1228/2015 г. на С. апелативен съд, НО, въззивният състав е потвърдил Присъда № 273 от 26.10.2015 г. по НОХД № 3728/2015 г. на СГС, с която подсъдимата И. Л. А. - Т. е призната за невинна в това, че на 22.10.2012 г. в гр. В., в сградата на следствен отдел при ОП-В., кабинет № 213, в качеството си на длъжностно лице - следовател в Окръжен следствен отдел при ОП-В., при и повод изпълнение на службата си (на работното място, през работното време и във връзка с ДП № 101/2011 г. по описа на СлО-ОП-гр. В.), е причинила лека телесна повреда - разстройство на здравето, извън случаите по чл. 129 и 128 от Наказателния кодекс (НК) - на С. Д. Д. качеството й на длъжностно лице - следовател в Окръжен следствен отдел при ОП-В., при и повод изпълнение на службата си (на работното място, през работното време и във връзка с ДП № 101/2011 г. по описа на СлО-ОП-гр. В.), поради което и на основание чл. 304 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) я е оправдал по обвинението по чл. 131, ал. 2, пр. 3, т. 3, вр. ал. 1, т. 1 и 2, вр. чл. 130, ал. 1 от НК. В обжалваното решение тричленният състав е приел, че установените факти в решението на ВСС са идентични с установените факти от ВКС относно извършеното деяние от жалбоподателката и не са установени обстоятелства, които да изключват противоправността на деянието, нарушението на етичните норми на Кодекса за етично поведение на българските магистрати (КЕПБМ) и уронването на престижа на съдебната власт. Формираните изводи от ВСС досежно осъществяването на съставите на дисциплинарните нарушения по чл. 307, ал. 4, т. 3 и 4 ЗСВ почиват на вярно установени факти в хода на дисциплинарното производство. Съгласно т. 4.1 от КЕПБМ, поведението на магистрата в обществото трябва да се основава на добри обноски и добро държане, а в обществените и служебните контакти той трябва да бъде учтив и любезен. В т. 4.4 от кодекса е въведено изискване колегиалните отношения между магистратите и служителите в съдебната система, независимо от мястото на служебната йерархия, да се основават на взаимно уважение и толерантност чрез въздържане от всякакво поведение, което вреди на репутацията на органите на съдебната власт. Съдът е отбелязал, че е неприемливо за обществото следовател на работното си място и в работно време да упражни физическо насилие върху друг следовател. Предвид изложеното, съдът е счел за законосъобразен извода за нарушаване на правилата на чл. 4.1 и 4.4 от КЕПБМ, довело до увреждане репутацията на жалбоподателката в обществото като следовател, представител на съдебната власт, а оттам и до накърняване престижа на съдебната власт. Съдът е приел, че установените от ВСС действия законосъобразно и обосновано са преценени като дисциплинарни нарушения. Доказано е виновното им извършване при наличие на причинна връзка с настъпилата вреда. С широкия отзвук на случая са създадени съмнения относно моралния интегритет на съдебната власт като цяло, накърнени са нейният престиж, авторитет и доброто й име. Въпреки че осъществяването на дисциплинарните нарушения е установено по безспорен начин и новото писмено доказателство не води до нови фактически установявания, съдът е приел, че актът за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразен поради противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие с целта на закона - отменителни основания по чл. 146, т. 4 и 5 от АПК. Според тричленния състав предложеното от дисциплинарния състав наказание по чл. 308, ал. 1, т. 3 ЗСВ - "намаляване на основното трудово възнаграждение от 15 на сто за срок от 10 месеца" е било съразмерно на извършеното дисциплинарно нарушение. То е отчитало всички установени по делото факти от значение за издаването на законосъобразен акт. Съдът е уточнил, че обстоятелството, че Висшият съдебен съвет не е възприел предложението на дисциплинарния състав не е порок на административнопроизводствените правила и приложението на материалноправните разпоредби. При определяне вида и размера на дисциплинарните наказания на магистратите Висшият съдебен съвет не е обвързан от предложението на вносителя или дисциплинарния състав относно вида и размера на дисциплинарното наказание, но в тези случаи той е длъжен да аргументира и изложи конкретни мотиви по всички критерии на чл. 309 от ЗСВ. В случая обаче административният орган не е извършил задълбочена оценка на особеностите на характера на следовател А.-Т., които се конструират на база нейната реакция по време на инцидента и поредицата от поведенчески прояви в други случаи, подчертаващи нейни отрицателни черти. Обективният анализ е изисквал също така да се отчетат и положителните качества на привлечения към дисциплинарна отговорност магистрат и с оглед на съвкупната им преценка да се прецени неговото поведение като критерий по смисъла на чл. 309 от ЗСВ. Съдът е констатирал също така, че актът е издаден в нарушение на принципа на съразмерност по чл. 6 от АПК, съгласно който административните органи упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо, като административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава, а когато с административния акт се засягат права или се създават задължения за граждани или за организации, прилагат се онези мерки, които са по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона. От две или повече законосъобразни възможности органът е длъжен да избере тази от тях, която е осъществима най-икономично и е най-благоприятна за държавата и обществото. Административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. Според тричленния състав неизпълнението на задължението да се намери най-целесъобразното разрешение превръща дисциплинарнонаказващия акт в незаконосъобразен. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. С Решение № 7939 от 21.06.2017 г. по адм. дело № 4451/2017 г. на Върховния административен съд, седемчленен състав по искане на И. Л. А.-Т. на основание чл. 239, т. 1 от АПК са отменени влезли в сила съдебни решения, както следва: Решение № 2874/17.03.2015 г., постановено по адм. д. 3330/2014 г. по описа на Върховния административен съд, петчленен състав и Решение № 99/06.01.2014 г., постановено по адм. д. 7436/2013 г. по описа на Върховния административен съд, тричленен състав, шесто отделение. С последното решение е отхвърлена жалбата на И. Л. А.-Т. срещу Решение по точка 41 от протокол № 16 от заседание на Висшия съдебен съвет, проведено на 25.04.2013 г., с което на основание чл. 308, ал. 1, т. 6 от ЗСВ й е наложено дисциплинарно наказание - "дисциплинарно освобождаване от длъжност". Неоснователността на оспорването е мотивирана въз основа на извършена проверка на законосъобразността на акта за налагане на дисциплинарно наказание на всички основания по чл. 146 от АПК. При първото разглеждане на делото съдът е преценил, че при определяне вида и размера на наказанието, което е наложено на дисциплинарно отговорното лице, съгласно чл. 309 от ЗСВ е преценена тежестта на деянието, предизвикало силен негативен обществен отзвук, формата на вината, обстоятелствата, при които е извършено нарушението и поведението на нарушителката, като е определено съответстващото се дисциплинарно наказание. Видът на наказанието е определен по критериите на чл. 309 от ЗСВ, като в това отношение формираното мнозинство при гласуването във ВСС е възприело изложеното в особеното мнение на докладчика по дисциплинарното дело. Видът на наложеното наказание е съобразен с всички обстоятелства, които са свързани с конкретното нарушение. С оглед драстичния характер на случилото се и неговите последици, довели до изключително силен негативен обществен отзвук, тежестта на наложеното наказание е съразмерна на извършеното деяние, съставляващо тежко нарушение на правилата на Кодекса за етично поведение на българските магистрати, обективирано в поведението на жалбоподателката при процесния инцидент на 22.10.2013 г. Отмяната на влезлите в сила съдебни актове е постановена на основание чл. 239, т. 1 от АПК поради ново писмено доказателство от съществено значение за делото - това е цитираното по-горе окончателно решение на ВКС. В изпълнение на задължителните указания на седемчленния състав при новото разглеждане на делото тричленният състав е следвало да прецени дали новото писмено доказателство установява факти и обстоятелства, въз основа на които се обосновават различни правни изводи от тези, формирани при първото разглеждане на делото. Тричленният състав изрично е посочил, че установените факти в решението на ВСС са идентични с установените факти от ВКС относно извършеното деяние от жалбоподателката и не са установени обстоятелства, които да изключват противоправността на деянието, нарушението на етичните норми на Кодекса за етично поведение на българските магистрати и уронването на престижа на съдебната власт. Тричленният състав е констатирал, че формираните изводи от ВСС досежно осъществяването на съставите на дисциплинарните нарушения по чл. 307, ал. 4, т. 3 и 4 ЗСВ почиват на вярно установените факти в хода на дисциплинарното производство, т. е. не са налице доказателства, въз основа на които да се извършат нови фактически установявания. Така изложените мотиви на тричленния състав обосновават правен извод за неоснователност на оспорването на акта за налагане на дисциплинарно наказание. Вместо това обаче, съдът е приел, че оспорването е основателно, като е изложил решаващи мотиви за наличието на отменителни основания по чл. 146, т. 4 и 5 от АПК, които не се базират на новото писмено доказателство, а на доказателствата от административната преписка, въз основа на които спорът вече е бил решен с влязло в сила съдебно решение, но в обратния смисъл. Така постановеното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК. Видно от приложеното Решение 163 от 14.12.2016 г. по наказателно дело № 567/2016 г. на Върховния касационен съд, деянието е извършено по начина, установен в дисциплинарното производство. В Решение № 10-00-013/11.04.2013 г. на дисциплинарния състав на ВСС е прието за установено, че на 22.10.2012 г. следовател А.-Т. е блъснала, одрала и ударила следовател Д. в коридора на следствената служба. Описани са подробно материалите, публикувани в медиите относно инцидента, посредством които случаят е станал достояние на неограничен брой читатели и е предизвикал множество отрицателни коментари за съдебната система. В решението на ВКС са възпроизведени фактическите установявания, извършени с оправдателната присъда. Установено е, че работните места на следовател И. Л. А.-Т. и пострадалата следовател С. Д. се намирали в сградата на ОСлО - ул. "Г. А." .№..., гр. В.. На 19.11.2011 г. на следовател И. Л. А.-Т. е разпределено досъдебно производство № 101/2011 г., като на 22.11.2011 г. с постановление на прокурор при ОП-В. делото било иззето от нея и възложено за продължаване на разследването на пострадалата следовател Д.. На 22.10.2012 г. след проведена служебна оперативка следовател А.-Т. срещнала по стълбите от втория към третия етаж следовател Д. и я упрекнала, че уронвала професионалното й име с коментари, че не била работила по досъдебното производство № 101/2011 г. С. Д. отрекла да е коментирала работата й. Между двете възникнал шумен спор, поради което завеждащият ОСлО при ОП-В. П. Г. им отправил забележка, че подобни разговори трябвало да водят в кабинетите си, а не в коридора, за да не правят споровете си достояние на намиращите се в службата граждани. След забележката двете следователки се разделили - следовател А.-Т. се прибрала в кабинета си - № 213 на II етаж на службата, а следовател Д. продължила към своя кабинет, откъдето взела пари, за да си купи кафе. На път за кафемашината следовател Д. решила първо да си изясни отношенията си със следовател А.-Т. и влязла в кабинета й. Там кавгата се възобновила, последвала размяна на реплики на висок тон, след което и двете излезли от кабинета. В коридора скандалът продължил и прераснал във физическо стълкновение - следовател А.-Т. замахнала и посегнала с ръце към следовател Д., като й причинила телесни увреждания - три линейни успоредни ожулвания по външната повърхност на лявата мишница, три дълбоки кървящи ожулвания по предно-вътрешната повърхност на лявата предмишница, ожулване по гръбната повърхност на дясната длан, оточност със затруднени и болезнени движения на ставата между четвърта предкиткова кост и горната фаланга на четвърти пръст на дясната длан. Последното увреждане представлявало временно разстройство на здравето, неопасно за живота, а останалите наранявания са причинили на пострадалата болка и страдание. Въз основа на така установените факти и обстоятелства в решението на ВКС е прието, че законът е приложен правилно и точно, като няма основания да се преосмисля приетата от С. апелативен съд правна квалификация на извършеното от И. Л. А.-Т. деяние по чл. 130, ал. 1 от НК, тъй като в разглеждания случай не са налице квалифициращите обстоятелства по чл. 131, ал. 2, пр. 3, т. 3, вр. ал. 1, т. 1 и 2, вр. чл. 130, ал. 1 от НК. От решението на ВКС се установява, че оправдателната присъда е само за повдигнатото обвинение по квалифицирания състав на чл. 131 от НК, а поради липсата на касационна жалба от частен обвинител наказателният съд е приел, че не съществува основание и възможност да се обсъжда хипотезата по чл. 287, ал. 5 НПК с оглед произнасяне с присъда и за престъпление от частен характер. Единственото съображение на наказателния съд за оправдаване на подсъдимата е, че деянието не осъществява състава на престъпление от общ характер, а се преследва по тъжба на пострадалата. Заключението на наказателния съд, че инкриминираното деяние не е извършено от следовател А.-Т. в качеството й на длъжностно лице - следовател "при и по повод изпълнение на службата й" спрямо пострадалата следовател Д., не обосновава извод нито за несъставомерност на деянието, за което е наложено дисциплинарното наказание, нито за несъразмерност на наложеното най-тежко дисциплинарно наказание. При липса на нови фактически установявания в наказателното производство относно правнозначимите факти за реализиране на дисциплинарната отговорност на магистрата, както и предвид това, че дисциплинарната отговорност на магистрата е ангажирана за допуснати дисциплинарни нарушения, в чието описание и правна квалификация не фигурира квалифициращото обстоятелство "при и по повод изпълнение на службата", то няма основание за отмяна на акта за налагане на дисциплинарно наказание поради неизпълнение на фактическия състав на дисциплинарните нарушения. А предвид това, че в дисциплинарното производство тежестта на нарушенията не е обоснована от обстоятелството, че същите тези нарушения осъществяват състав на престъпление от общ характер, то оправдателната присъда на дисциплинарно наказания магистрат не води до промяна на извода относно тежестта на допуснатите дисциплинарни нарушения и съразмерността на наложеното дисциплинарно наказание. Още повече, че както беше посочено по-горе, констатацията на тричленния състав за нарушение на принципа на съразмерност неправилно се основава единствено на доказателствата от административната преписка, а не е изведен при преценка на значението и на новото писмено доказателство в какъвто смисъл са задължителните указания на седемчленния състав на ВАС, отменил влезлите в сила съдебни решения. По изложените съображения обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК. Решението следва да бъде отменено и предвид това, че спорът е изяснен от фактическа страна, то касационната инстанция следва да реши делото по същество, като постанови решение за отхвърляне на жалбата. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия,