Решение № 2508 от 10.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 8771/2014 г.

Решение № 2508 от 10.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 8771/2014 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от Галин Иванов Вълчев от гр. Варна, чрез процесуален пълномощник, срещу Решение № 981 от 25.04.2014 г., постановено по адм. дело № 769/2014 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отхвърлена жалбата му срещу Ревизионен акт № 031204029/11.07.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден с Решение № 816/7.02.14 г. на Директора на дирекция "ОДОП" - Варна, в частта, с която за 2007 г. е определен доход от продажба на недвижим имот, вследствие на което са му установени задължения за данък по чл. 48 ЗДДФЛ за 2007 г. в общ размер на 48166.90 лв. - главница и лихви в размер на 28578.43 лв. Касаторът поддържа, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съставляващо отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 1, б. "а" ЗДДФЛ, която към 2007 г. не предвижда изискване имотът да служи за жилищни нужди към момента на продажбата. Сочи, че разпоредбата на т. 51 от § 1 от ДР на ЗДДФЛ е в сила от 1.01.2008 г. и е неприложима по време, поради което определящо е проектирането на сградата за жилищни нужди. В подкрепа на тезата си излага подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на атакувания съдебен акт и постановяването на друг, по съществото на спора, с който РА бъде отменен. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП" - Варна при ЦУ на НАП не изразява становище по нейната основателност. Същият, с частна жалба оспорва правилността на Определение № 2206/5.06.2014 г. по адм. дело № 769/2014 г., с което е оставено без разглеждане искането му за изменение на визираното решение в частта му за разноските чрез присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 832.36 лв. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната и на частната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в обжалваната му част, в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната и частната жалба са депозирани срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, от активнопроцесуално легитимирани лица, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения преклузивен срок, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по същество. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд - Варна е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт № 031204029/11.07.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден с Решение № 816/7.02.14 г. на Директора на дирекция "ОДОП" - Варна, в частта, с която на Галин Иванов Вълчев за 2007 г. е определен доход от продажба на недвижим имот, вследствие на което са установени задължения за данък по чл. 48 ЗДДФЛ за 2007 г. в общ размер на 48166.90 лв. - главница и лихви в размер на 28578.43 лв. За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Счел е, че спорът е правен и е се концентрира върху въпроса облагаем ли е доходът от продажбата на недвижим имот, изграден на етап "груб стоеж", предмет на сделка, обективирана в нот. акт № 170/20.10.2007 г. В този контекст решаващият състав е обсъдил разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 1 б. "а" от ЗДДФЛ /в редакцията й към 2007 г./ и легалната дефиниция на "недвижим жилищен имот", съдържаща се § 1, т. 51 от ДР на ЗДДФЛ, в сила от 1.01.2008 г., и е приел, че към момента на продажбата понятието "жилищен имот" не е нормативно дефинирано. Счел е, че за целите на ЗДДФЛ следва да бъде съобразена разпоредбата на т. 30 от § 1 ДР ЗУТ, мотивираща извода, че "жилищен имот" е този, който е строен с жилищно предназначение, представлява жилище или съвкупност от такива и служи за задоволяване на жилищни нужди. Посочил е, че това "служене" на имота следва да е налице към момента на придобиване на дохода, който е релевантен за определяне на дохода като облагаем или необлагаем такъв и тъй като към 2007 г. сградата е изградена в "груб строеж", то съгласно приложимите норми на ТСУ имотът, предмет на сделката не е годен да се използва по предназначение, вкл. и като жилищна сграда. В обобщение съдът е приел, че с РА законсъобразно доходът от продажбата е квалифициран като облагаем, с оглед на което е и отхвърлил релевираната жалба. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, макар и по различни съображения. Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 1 б. "а" от ЗДДФЛ /в редакцията й към 2007 г./ не са облагаеми доходите, придобити през данъчната година от продажба или замяна на един недвижим жилищен имот, независимо от датата на придобиване на имота. Във връзка с прилагането на чл. 13, ал. 1, т. 1, б. "а" ЗДДФЛ, с разпоредбата на § 1, т. 51 от ДР на ЗДДФЛ, в сила от 1.01.2008г, е дадена легална дефиниция на понятието "недвижим жилищен имот". В случая продажбата е осъществена през 2007 г. и именно този факт мотивира тезата на касатора, че след като не е придадено обратно действие на нормата на § 1, т. 51 от ДР на ЗДДФЛ, то разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 1, б. "а" ЗДДФЛ следва да се тълкува в смисъл, че определящо е предназначението на имота за жилищни нужди. Тази аргумент не се споделя от касационната инстанция, тъй като не е съобразен с характеристиката на разпоредбата на § 1, т. 51 от ДР на ЗДДФЛ. Същата има качеството на тълкувателна норма, с която органът, издал тълкувания акт, е дал автентично нормативно тълкуване на разпоредба от същия закон. Тъй като автентичното нормативно тълкуване е подчинено на правната норма, за която се отнася, то има общозадължително действие, идентично с това на тълкуваната норма и разкриващо нейния смисъл от момента на издаването й. За целта не е необходимо изрично в закона да се предвиди обратното действие на тълкувателна норма, тъй като тя не е самостоятелна, а действа ex tunc от момента на влизане в сила на тълкуваната норма. Именно поради това, легалната дефиниция на "недвижим имот", съдържаща се във влязлата в сила от 1.01.2008 г. допълнителна разпоредба на § 1, т. 51 на ЗДДФЛ следва да бъде съобразена при прилагането на разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 1, т. 1, б. "а" ЗДДФЛ от момента на влизането на последната в сила. Тази норма е действаща към 2007 г. и за осъществените през този данъчен период релевантни факти следва да бъде приложена в смисъла на осъщественото впоследствие автентично нормативно тълкуване. Безспорно е по делото, че към датата на продажбата през 2007 г. транслираният имот, като изграден на етап "груб строеж", не е можел да служи за задоволяване на жилищни нужди, поради което първоинстанционният съд правилно е приел, че реализираният от продажбата доход е облагаем. Като е отхвърлил жалбата срещу РА в тази му част, решаващият състав е постановил решение, което не страда от инвокирания касационен порок и следва да бъде оставено в сила. По частната жалба на Директора на Дирекция "ОДОП": С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без разглеждане искането на ответника за изменение на решението в частта му за разноските поради непредставянето на списък за тях. За да достигне до извод за недопустимост на искането, решаващия състав е съобразил разпоредбата на чл. 80 от ГПК и е изложил конкретни мотиви, които напълно се споделят от касационната инстанция. Те са в съответствие с приетото в т. 8 и т. 9 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и са обосновали правилното заключение, че не е налице положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежното предявяване на искането. Като е оставил същото без разглеждане, първоинстанционният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение