Решение № 82 от 11.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1610/2008 г.

Решение № 82 от 11.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1610/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Пламен Стоев Производството е по реда на чл. 218а и сл. ГПК (отм.), вр. с § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Х. С., Х. И. С. и Д. И. С. от гр. В. срещу въззивно решение № 520 от 16.01.2008 г. по в. гр. д. № 723/07 г. на Пловдивския апелативен съд. Жалбоподателите са поискали да се отмени решението като поддържат, че същото е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "б" и "в" ГПК (отм.). Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е частично основателна. С посоченото решение въззивният съд е оставил в сила решение № 271 от 27.04.07 г. по гр. д. № 110/06 г. на П. окръжен съд, с което С. Х. С., Х. И. С. и Д. И. С. са осъдени на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да заплатят на С. И. В. по 6 666, 66 лв., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 17.01.06 г. до окончателното им изплащане и с което на основание чл. 74, ал. 2, вр. с чл. 72, ал. 1 ЗС С. С. е осъдена да заплати на С. В. сумата 4 461, 83 лв., а Х. С. и Д. С. са осъдени да й заплатят по 1 115, 46 лв., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 17.01.06 г. до окончателното им изплащане, както и сумата 1 878, 50 лв. разноски. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че към 21.02.01 г. ищцата в първоинстанционното производство С. В. и наследодателят на ответниците И, починал на 28.11.2005 г., са имали намерение да сключат договор за покупко-продажба на собствения на същия недвижим имот - първи етаж от жилищната сграда, намираща се в гр. В., бул. "С" № 1* ведно с правото на строеж върху 14 кв. м. от дворното място, съставляващо парцел ****, 4007 в кв. 92 по плана на същия град и в тази връзка ищцата му е дала сумата 20 000 лв., представляваща част от продажната цена на имота, за което е била съставена разписка от 21.02.01 г. Непосредствено след това ищцата е била допусната в имота и го е ползвала до 2005 г., като през този период е направила в него редица подобрения - монтиране на алуминиева дограма и на нова входна врата, направа на подови настилки (дюшеме и теракот), фаянс в санитарния възел и частично в кухнята, ламперия в антрето и монтиране на шкаф, монтиране на мивка върху кухненския плот и шкаф под нея и мраморни первази. Подобренията са извършени със знанието и без противопоставянето от страна на собственика и тяхната обща стойност към деня на постановяване на първоинстанционното решение възлиза на 6 692, 74 лв. Тъй като договор за покупко - продажба на имота в предвидената в чл. 18 ЗЗД форма не е бил сключен (налице е отказ на нотариуса да удостовери сделката) и дадената сума в размер на 20 000 лв. не е върната на ищцата, въззивният съд е приел, че първият от обективно съединените искове е изцяло основателен. Във връзка с втория иск е прието, че с направените подобрения ищцата е увеличила стойността на имота със сумата 6 692, 74 лв. и че съгласно чл. 74, ал. 2, вр. с чл. 72, ал. 1 ЗС ответниците дължат нейното заплащане съразмерно с правата им върху имота - 4/6 ид. части за първата и по 1/6 ид. част за останалите две ответници. Решението е валидно и процесуално допустимо, а по отношение на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и правилно. Доводите на касаторите, че исковете са предявени срещу починала страна и са процесуално недопустими не се подкрепят от данните по делото и не могат да бъдат споделени, тъй като в действителност исковете са насочени срещу самите жалбоподателки, като наследници по закон на една от страните в материалното правоотношение - И. С., която е починала преди неговото предявяване. Ето защо първото оплакване за недопустимост на постановеното решение е неоснователно. Предвид установените по делото факти, а именно че ищцата и наследодателят на жалбоподателките са имали намерение да сключат договор за покупко-продажба на описания по-горе имот, с оглед на което първата е заплатила на втория сумата 20 000 лв., и че такъв договор не е бил сключен, въззивният съд правилно е приел, че дадената сума подлежи на връщане от ответниците съгласно чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като е получена от техния праводател на неосъществено основание. Доводите на касаторките, че дадената на наследодателя им сума е била върната от него също не кореспондират на данните по делото и са неоснователни, тъй като не е налице подписан от ищцата документ, удостоверяващ връщането на сумата и доколкото същата разполага с предадения й оригинален екземпляр от разписката от 21.02.01 г. (по делото ищцата е представила нотариално заверен препис от разписката, който е бил оспорен от пълномощника на ответниците и след представянето на оригинала на същата за констатация и направената такава от съда в с. з. на 28.02.06 г. оспорването е оттеглено). Неоснователни са и оплакванията, че съдът е допуснал нарушение на чл. 136 ГПК (отм.) като е кредитирал показанията на свидетелката Л, от които е установено, че същата като адвокат е консултирала наследодателя на жалбоподателките и ищцата при водените от тях преговори и е изготвила разписката от 21.02.01 г. в три екземпляра, като по един от тях дала на всяка от страните, а един оставила за себе си, който впоследствие унищожила, тъй като по делото липсват данни тази свидетелка да е заинтересована от изхода на делото, нито нейните показания са опровергани от останалите събрани доказателства, поради което съдът не е имал никакво основание да не им даде вяра. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил доводите на страните и събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти по свое вътрешно убеждение, при формирането на което не са допуснати нарушения на логически, опитни или научни правила, поради което и направените оплаквания за допуснати нарушения на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) и за необоснованост на постановеното решение са също неоснователни. По отношение на втория обективно предявен иск за заплащане на извършени в имота подобрения обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 72, ал. 1 ЗС добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения, като увеличението се определя към деня на постановяване на съдебното решение. С такова право разполага и недобросъвестният владелец, който е направил подобрения във владения от него имот със знанието и без противопоставянето на собственика му - чл. 74, ал. 2 ЗС. От това следва, че посочените категории владелци имат право на обезщетение за извършените от тях подобрения в точно определен от закона размер - увеличената стойност на имота, която представлява разликата между стойността на имота като цяло, в състоянието му, установено след извършените подобрения към датата на постановяване на съдебното решение, и стойността, която същият имот би имал към същата дата, ако дадените подобрения не бяха направени. В разглеждания случай от заключението на изслушаната по делото техническа експертиза по делото е установено, че пазарната цена на процесния апартамент към момента на постановяване на първоинстанционното решение без подобренията е равна на 45 650 лв., а заедно с тях - на 47 930 лв., т. е увеличената стойност на имота е в размер на 2 280 лв., а не в размер на 6 692, 74 лв. Втората сума в действителност представлява сборът от цените на отделните подобрения към момента на постановяване на съдебното решение, преценени поотделно и сами за себе си в рамките на имота и която съгласно посочените разпоредби не следва да се има предвид и не се държи от ответниците. Ето защо, като е уважил тази претенция в общ размер над посочената сума от 2 280 лв., въззивният съд е постановил едно незаконосъобразно решение, което подлежи на касация в тази му част. Направеното от жалбоподателките оплакване, че изводът на въззивния съд за извършени от ищцата подобрения в имота е направен при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила относно преценката на доказателствата не се подкрепя от данните по делото и е неоснователно. Преценката на доказателствата, като процесуална дейност, е предоставена единствено на решаващия съд, поради което тя не подлежи на касационна проверка, освен ако е изопачена и извършена в нарушение на процесуалните правила за това. С оглед на това, самото несъгласие на касаторките с направените от въззивния съд изводи относно доказателствата по делото не води задължително до наличие и на твърдяното от тях процесуално нарушение, след като в разглеждания случай инстанцията по същество е мотивирала според съдържащите се в закона изисквания своите крайни изводи относно приетите за установени, въз основа на доказателствените средства, правно релевантни факти. В допълнение следва да се отбележи, че въззивният съд не е имал основание да не кредитира показанията на разпитаната по делото свидетелка С. Ч. на ищцата, тъй като установените от тях факти, не само че не са опровергани, но са и подкрепени и от останалите събрани по делото доказателства. Самото оспорване на заключението на вещите лица също не е основание съдът да не го възприеме, след като страната не е поискала събирането на други доказателства, които да опровергават изводите на експертизата. Доводите на касаторите, че ищцата не е била владелец, а държател на имота и по тази причина същата не може да се ползва от правата по чл. 72, ал. 1, вр. с чл. 74, ал. 2 ЗС също не са основателни, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 69 ЗС предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В случая оборването на тази презумпция е било в тежест на жалбоподателките, което не е сторено. С оглед изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която по предявения иск по чл. 74, ал. 2, вр. с чл. 72, ал. 1 ЗС ответницата С е осъдена да заплати на ищцата сумата над 1 520 лв., Х. С. е осъдена да й заплати сумата над 380 лв. и Д. С. са осъдена да й заплати сумата над 380 лв., както и в частта му за разноските пред двете инстанции и вместо него следва да се постанови друго, с което искът за разликите над посочените суми, ведно със законната лихва върху тях следва да бъде отхвърлен. В останалата му част обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото и на основание чл. 64, ал. 1 ГПК (отм.) ответниците по исковете следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата направените от нея разноски за всички инстанции в размер на 2 414 лв. изчислени по компенсация. По изложените съображения Върховният касационен съд, II г. о.