Решение № 8847 от 25.9.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5149/2025 г.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка със Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Образувано е по касационна жалба на Държавно предприятие /ДП/ Български спортен тотализатор, със седалище гр. София, чрез процесуалния му представител адв. Александрова, срещу решение 1075 от 27.02.2025г., постановено по адм. д. 980/2024г. по описа на Административен съд /АС/ - гр. Благоевград, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Заповед УТИ 90 от 05.06.2024г. на кмета на община Сандански, с която на основание чл. 195 ал. 5 и чл. 196 ЗУТ във връзка с § 17, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ и възникнала инвестиционна инициатива е наредено премахване на временен строеж Тото пункт с идентификатор 65334.300.3019.5 по кадастралната карта и кадастралния регистър /КККР/ на гр. Сандански, изграден върху УПИ V за имот 3019, кв. 128 по плана на гр. Сандански, представляващ частна собственост като неподходящ по местонахождение и разположение, изграден въз основа на разрешение за строеж 52 от 04.05.1993г., издадено на основание чл. 120 ППЗТСУ /отм./ без траен градоустройствен статут, непредвиден в одобрения ПУП ПРЗ за имота със заповед АБ 97 от 29.11.2017г. на кмета на община Сандански, както и възникнала инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на подробния устройствен план. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на оспореното решение, поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Твърди, че спорният обект не е изграден въз основа на РС 52 от 04.05.1993г., което разрешение за строеж се отнася за друг обект, за който е издадена заповед от 06.02.2025г., т.е. че не е изграден през 1993г., а през 1977г., както и че не е построен като временен строеж по чл. 120 ППЗТСУ. В тази връзка твърди, че е неприложима разпоредбата на чл. 195 ал. 5 ЗУТ, на което основание е издадена заповедта, поради липса на визираните в нея предпоставки. Навежда съображения за това, че съдът не е събрал относимите към спора доказателства и не е направил преценка за търпимост на обекта спрямо релевантния към постояването му момент. Посочва и че е неправилна преценката на съда за липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, като напротив твърди такива, а именно липса на индивидуализация на наредения за премахване обект, поради това, че в административното производство не са били изяснени всички обстоятелства, относими към предмета на заповедта, както и че не са били събрани надлежните доказателства. Иска оспореното съдебно решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя заповедта, а алтернативно иска делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на АС гр. Благоевград. Претендира разноски за двете инстанции. Ответникът Кметът на община Сандански, чрез процесуалният си представител юрк. Милушева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови обжалваното решение АС гр. Благоевград е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия, без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и при правилното приложение на материалния закон. Направил е извода, че от събраните в хода на производството доказателства се установява безспорно, че нареденият за премахване обект е изграден като временен строеж на основание чл.120 от ППЗТСУ /отм./ и въз основа на разрешение за строеж 52 от 04.05.1993г., което разрешение за строеж на основание чл. § 50а ПЗР на ЗТСУ /отм./ е загубила правното си действие към 19.01.2001г. Приел е, че от доказателствата безспорно е установено, че нареденият за премахване строеж не е получил траен градоустройствен статут и във връзка с § 17, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ и възникнала инвестиционна инициатива, а именно поради наличието на одобрен действащ план за регулация и застрояван, предвиждащ жилищно строителство в имота, в който се намира тото пункта и издадена виза за проектиране, са налице всички предпоставки по § 17 ал. 1 ПРЗ на ЗУТ за издаването на заповед по чл. 195 ал. 5 ЗУТ за премахването на обекта. Решението е правилно. Неоснователно е възражението на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а именно, че съдът не е изследвал търпимостта на обекта към годината на построяването му 1977г. и че същият не е изграден въз основа на РС 52 от 04.05.1993г., както и че спорният обект не представлява временен обект по чл. 120 ППЗТСУ /отм./, тъй като в посоченото разрешение за строеж не е индивидулизиран парцела, за който същото е издадено. Съдът е постановил оспореното решение въз основа на обективна и всестранна обенка на всички събрани в хода на производството доказателства. Следва да се посочи, че РС 52 от 04.05.1993г. е представено именно от касатора още в административното производство с твърдението, че наредения за премахване обект е изграден въз основа на него, както и липсва каквото и да било твърдение, нито в административното, нито в съдебното такова, че е изграден през 1977г., както и не са представени доказателства в подкрепа на това твърдение от жалбоподателя. Наведеното в тази връзка чак пред настоящата инстанция твърдение също не е подкрепено от доказателства и е насочено изцяло към обосноваване на недоказана защитна теза на касатора. Напротив от събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства, не само посоченото разрешение за строеж, а и от представена виза за проектиране 500 от 26.04.1993г. /стр. 159 от първоинстанционното дело/, се обосновава извода, че нареденият за премахване обект тото пунт е изграден към 1993г. именно като временен обект. В посочената виза за проектиране се разрешено проектирането на тово пункт временен на основание чл. 120 ППЗТСУ, намиращ се в имот пл. 1628, кв. 128, гр. Сандански, за който от приетата по делото съдебно техническа експертиза се установява, че е идентичен с имот идентификатор 65334.300.3019, съответно с тото пункта, отразен в кадастралната карта с идентификатор 65334.300.3019.5, който е и съответен на индивидуализацията на обекта, нареден за премахване. Правилен е извода на съда за материална законосъобразност на заповедта. Съгласно § 17, ал. 1 ПР на ЗУТ, на което правно основание е издаден оспорения административен акт, с решение на областния управител или на общинския съвет строежи с временен устройствен статут, изградени по реда на отменената (ДВ, бр. 6 от 1998 г.) ал. 4 на чл. 120 от Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство върху земя - държавна или общинска собственост, извън случаите по чл. 195 и 196 от този закон, могат да се запазят до реализиране на строежите, предвидени с действащ подробен устройствен план. След възникване на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на подробния устройствен план временните строежи се премахват, без да се заплащат, въз основа на заповед на кмета на общината, издадена по реда на чл. 195 и чл. 196 от този закон. В настоящия случай е правилен извода на първоинстанционния съд, че са били налице всички предпоставки по посочената разпоредба, а именно налице е временен строеж, изграден върху имот частна държавна собственост, впоследствие със статут на частна собственост, който не е предвиден за запазване на действащия план от една страна, а от друга са налице доказателства за възникнала инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията в плана, а именно подаване на заявление за издаване на виза за проектиране. В тази хипотеза съгласно изричната разпоредба на § 17 ал. 1 ПРЗ на ЗУТ временните строежи се премахват въз основа на заповед по чл. 195 ал. 5 ЗУТ, т.е. заповед от категорията на издадената и оспорената в настоящото производство. Предвид изложеното е правилен извода на съда за материална законосъобразност на заповедта, като в случая на хипотезата по § 17 ал. 1 ПРЗ на ЗУТ е ирелевантен въпроса дали нареденият за премахване обект е търпим или не, тъй като законът е предвидил други, различни предпоставки, при наличието на които временният строеж, следва да бъде премахнат. Неоснователни са и доводите за непроведена процедура по чл. 195 ЗУТ, тъй като премахването по реда на § 17, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ съставлява самостоятелно основание, различно от визираните в ал. 1 на чл. 195 ЗУТ и е регламентирано изрично препращане направо към чл. 196 ЗУТ, а възражението за неспазване на чл. 196 ал. 3 ЗУТ, поради липса на план за управление на строителни отпадъци /ПУСО/ е също неоснователно, тъй като изискването за наличието на ПУСО не е приложима към настоящата процедура, а същият е изискуем едва при издадено разрешение за строеж и открита строителна площадка. По изложените съображения оспореното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение