Решение № 159 от 9.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 1127/2009 г.

Решение № 159 от 9.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 1127/2009 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Дария Проданова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Допуснат е касационен контрол по жалбата на "М." срещу Решение № 31 от 03.07.2009 г. по гр. д. № 60/06 г. на Бургаски апелативен съд. С това решение съставът на Б. се е произнесъл по въззивните жалби на двете страни по спора срещу решението от 31.10.2008 г. по т. д. № 552/2006 г. на Бургаски окръжен съд. С него са били приети за основателни до размера съответно на 20837 лв. и на 724.57 лв., предявените от Д-р Ж. П. Б. срещу дружеството два обективно съединени иска с правно основание чл. 280 и сл. ЗЗД, ведно с лихви и разноски. Сумите представляват обезщетение за неизползван от Д-р Б. отпуск по време на действието на сключени между него и болницата два договора за управление - от 03.07.2001 г. и от 05.07.2004 г. и анекси към тях. Съдът е отхвърлил вторият от главните искове за сумата на 724.57 лв. и до претендирания размер от 3471.69 лв., както и двата акцесорни иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени за общата сума от 400 лв. Въззивният съд е счел за частично основателна жалбата на "М.", поради което е намалил обезщетението по втория иск от 724.57 лв. на 352.03 лв. Касационният контрол е допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за произнасяне по въпросите: 1./ Кой е пасивно легитимиран да отговаря по иска - общината (доколкото тя е страна по договора) или дружеството; 2./ Какъв е срокът на погасителната давност за заплащане на обезщетение за неизползван отпуск при договор за управление - 3 или 5 годишен; 3./ Приложими ли са по аналогия разпоредбите на КТ при определяне размера на обезщетението за неизползван отпуск. Становището на настоящата съдебна инстанция по обуславящите правни въпроси е следното: Безспорно е обстоятелството, че Д-р Б. е бил управител на "М." през периода 03.07.2001 - 06.12.2005 г. Страни по договорите за възлагане на управление са д-р Б. и Община гр. Айтос - едноличен собственик на капитала на дружеството. Първият от договорите от които произтича вземането е сключен през 2001 г. т. е. преди изменението на чл. 141 ТЗ през 2003 г. (ДВ бр. 59/2003 г.) и по-конкретно - въвеждането на нова ал. 6 изрично определяща предмета на договора, като уреждащ отношенията между управителя и дружеството. Сключването му от оправомощено лице или от едноличния собственик на капитала е от името на дружеството и поражда последици за него. Преди изменението/допълването на чл. 141 ТЗ действително бе налице противоречива практика относно това, коя е ответната страна по спор между управителя и дружеството, произтичащ от договора за управление цитираните в определението по чл. 288 ГПК Решение № 1527/09.10.2002 г. по гр. д. № 37/2002 г. на V г. о. на ВКС; Решение № 1338/11.10.2002 г. по гр. д. № 2186/2001 г. на V г. о. на ВКС. Законовата промяна от 2003 г. внесе яснота по този въпрос. Поради това, становището на ВКС по тълкуването на закона е, че предявените искове по чл. 280 ЗЗД, произтичащи от договор за възлагане на управление, сключен с едноличния собственик на капитала, следва да бъдат насочени срещу дружеството. Искът, който е предмет на настоящето съдебно производство, произтичащ от сключени през 2001 и 2004 г. договори е предявен през 2006 г., ответник по него е "М.", поради което искът не е недопустим, като предявен срещу ненадлежна страна. По отношение на втория от обуславящите въпроси следва да бъде взето предвид това, че принципно правилно е становището на въззивния съд за неприложимост на КТ при преценката на срока на погасителната давност. Доколкото се касае за договор за възлагане на управление, съдържащ характеристиките на договор за поръчка - чл. 280 и сл. ЗЗД, по отношение на сроковете на погасителната давност следва да бъде прилаган този закон, съобразно препращането на чл. 288 предл. 1 ТЗ. Неправилно, обаче, въззивният съд не е взел предвид обстоятелството, че е сезиран с иск са заплащане на обезщетение за неизползван отпуск, а по отношение на обезщетенията се прилага 3-годишната погасителна давност по чл. 111 б. "в" ЗЗД. Началото на срока на погасителната давност, поставя прекратяването на действието на всеки един от договорите. За първият от тях, това е 3.07.2004 г. е погасителната давност за вземането за обезщетение за неизползван отпуск би изтекла на 03.07.2007 г. Действието на втория договор е прекратено на 06.12.2005 г. Срокът по чл. 111 б. "в" ЗЗД по отношение на претенцията за обезщетение за неползван отпуск би изтекъл на 06.12.2008 г. Тъй като исковата молба е депозирана на 18.12.2006 г., крайният извод на Б., че обективно съединените искове за заплащане на обезщетения за неползван отпуск по двата договора не са погасени по давност, е правилен. По договора от 2001 г. неизползваният отпуск е 110 дни, а по договора от 2004 г. - 37 дни. Спорът, обусловил произнасянето по третия от поставените въпроси е за размера на обезщетението с оглед приложимостта/неприложимостта на разпоредбите на КТ. И в двата договора, които са предмет на разглеждане в настоящето производство, страните не са определили метод за заплащане на възнаграждение за т. нар "платени неприсъствени дни", съгласно използваната терминология на чл. 20, ал. 1 от всеки от тях. От това следва, че при евентуалното им използване, на управителя на дружеството би се дължало възнаграждение за неприсъствените дни, съизмеримо с дължимото по договора за присъствените/работни такива. Предвидена е дължимост на обезщетението за неизползвани неприсъствени дни в случай на предсрочно прекратяване на договорите - чл. 29, но липсва метод за определяне на това обезщетение - например: съобразно основното договорено възнаграждение. Поради обстоятелството, че не е уговорен различен режим в зависимост от това, дали платените неприсъствени дни са използвани или не, то правилно в този случай, съдилищата са приложили по аналогия разпоредбите на КТ. Когато в договора за възлагане на управление не е уговорено друго, при определяне размера на обезщетението за неизползван отпуск е допустимо прилагането на чл. 177 КТ - обезщетение съобразено с размера на брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ прекратяването на договора. За договора от 2001 г. това е м. юни 2004 г., а за договора от 2004 г. - м. ноември 2005 г. В производството пред съдилищата по същество е възникнал спор относно това, какво би следвало да се включва в брутното трудово възнаграждение, съобразно клаузите на договора от 2001 г. и анекса към него от 13.09.2002 г., като М. е релевирала и доводи, свързани с действителността на този анекс. С постановено по реда на чл. 290 ГПК Решение № 160 от 22.11.2010 г. по т. д. № 1060/2009 г., състав на II т. о. на ВКС-Търговска колегия се е произнесъл по спор между същите страни относно един от елементите на възнаграждението, получено от управителя Б. Приел е, че "основанието за получаване от управителя на М. на допълнително тримесечно възнаграждение от приходите по договори с Н. за изпълнени клинични пътеки и за определяне на неговия размер, е наличието на изрична договореност с едноличния собственик на капитала на търговското дружество". Изричната договореност в случая по който се е произнесъл състава на II т. о. е материализирана в Анекс № 3 от 13.09.2002 г. И макар спорно да е било вземането на д-р Б. за период, предхождащ анекса, съдът се е произнесъл по неговата действителност, законосъобразност и годността му да формира елемент от дължимото възнаграждение. Въз основа на същия анекс е формирано и възнаграждението за м. юни 2004 г., релевантно за определяне размера на обезщетението по чл. 29 от договора от 2001 г., което е част от предмета на настоящия спор. Клаузата за допълнителното тримесечно възнаграждение, въведен с Анекс № 3 в договора от 2001 г. е включена като елемент от договора от 2004 г., поради което правилно въззивният съд е отчел размера на възнаграждение за м. ноември 2005 г., използвайки го като база за обезщетението. Поради изложените съображения, настоящият съдебен състав приема, че въззивното решение е законосъобразно и ще следва да остане в сила. Не следва да бъдат присъждани на ответната страна разноски за настоящата инстанция, тъй като в представения договор за правна защита и съдействие, сключен между Ж. Б. и адв. М. П. е посочено договореното възнаграждение от 1000 лв., платимо по банков път или в брой, но липсва отразяване или доказателства, че то действително е платено. Присъждат се по реда и на основание на чл. 78 ГПК само заплатените, а не договорените бъдещи разноски. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд - Търговска колегия, състав на I т. о.