Решение № 10712 от 9.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14269/2018 г.

Решение № 10712 от 9.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14269/2018 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на К. Хайрие (Х. Сеидова), [гражданство], [дата на раждане] в [населено място], чрез процесуален представител, против решение № 5567/03.10.2018 г., постановено по адм. дело № 7198/2018 г., по описа на Административен съд - София-град (АССГ). Изложени са съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на решението и постановяването на друго, с което оспореният отказ бъде отменен като незаконосъобразен. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът - директорът на Дирекция "Миграция" при МВР, редовно призован, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. След като прецени доказателствата по делото, във връзка с доводите и съображенията на страните, Върховният административен съд, състав на седмо отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение АССГ е отхвърлил като неоснователна жалбата на К. Хайрие срещу отказ за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България рег. № 5364 р-9623 от 31.05.2018 г. на директора на Дирекция "Миграция" при МВР. За да постанови този резултат съдът е приел, че с оглед наличието на предпоставките по чл. 25, ал. 1, т. 9 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), административният орган е постановил оспорения отказ в съответствие с материалния закон. Съгласно цитираната разпоредба не са ангажира преки доказателства за изгубване на българското гражданство на основание изселническа спогодба или по свое желание. Установено е по делото, че К. Хайрие на 03.06.1972 г. е придобила чуждо ([гражданство]) гражданство и е лишена от българско гражданство с Указ № 1517 - 14.10.1977 г. на Държавния съвет на НРБ. Съдът е обосновал извод, че не са налице условията за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България, а именно не е доказано по безспорен начин, Хайрие да е изгубила българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание. Решението е правилно. Според чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. В случая единственото спорно условие от предвидените в кумулативност, е дали и как [гражданство] гражданска е изгубила българското си гражданство. В представеното удостоверение, издадено от Министерство на правосъдието на К. Хайрие, е посочено, че лицето е лишено от българско гражданство с Указ № 1517 от 14.10.1977 г. на Държавния съвет на НРБ. В удостоверението за раждане, издадено от община Кърджали, в графа "забележки"е вписано, че лицето е изселено като турист, което е несъвместимо обстоятелство - лицето е или изселено по изселническа спогодба или е напуснало страната като турист с туристическа виза. Съгласно действащия към 14.10.1977 г. Закон за българското гражданство (обн. ДВ, бр. 79 от 11.10.1968 г., отменен 19.02.1999 г.) лишаването от гражданство става при изрично посочени основания, две от които отговарят на фактите по делото, а именно, че лицето е напуснало пределите на страната с надлежно разрешение, но не се е завърнало без уважителна причина в течение на 6 месеца от изтичане срока на разрешението. Разпоредбата на чл. 20, б. "ж" в относимата редакция (преди изменението, обн. ДВ, бр. 38 от 1989 г.) сочи, че когато лицето, което се намира в чужбина, е придобило чуждо гражданство в нарушение на този закон, също се лишава от българско гражданство. К. Хайрие не е изселена по изселническа спогодба между Република България и Република Турция, нито е освободена от българско гражданство по собствено желание. Основанията за освобождаване от българско гражданство са изрично посочени в чл. 16 от Закона за българското гражданство към 1968 г., в който са записани двете хипотези - или е изселено с изселническа спогодба или за да придобие или запази чуждо гражданство лицето може само, ако предварително бъде освободено от българско гражданство. Не са представени доказателства също, че К. Хайрие е предприела действия по собствено желание да бъде освободена от българско гражданство. Нито в административното производство, нито в съдебното са представени доказателства, че лицето или неговите роднини, тъй като то е било непълнолетно тогава, са изискали от България освобождаване от българско гражданство. Това е регламентирано в чл. 26 от Закона за българското гражданство (отменен към настоящия момент и действащ към 1970 г. - периодът, който е релевантен за настоящия случай), че молбата за придобиване, загубване и възстановяване на българско гражданство се подава чрез Министерство на правосъдието, като е предвидена възможност тогава, когато молителят живее в чужбина, молбата да се подава чрез дипломатическо или консулско представителство на НРБ. Няма доказателства за подадена такава молба за освобождаване от българско гражданство. Лишаването от българско гражданство е различно от освобождаване или загубване на същото и именно това показва начина, по който лицето е напуснало страната - не по изселническа спогодба, нито е по собствено желание, което да се легитимира чрез молба до Министерство на правосъдието за освобождаване от българско гражданство. К. Хайрие не е доказала нито една от двете хипотези, поради което законосъобразно и правилно административният орган е отказал предоставянето на право за постоянно пребиваване на това основание - чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. По изложените съображения Върховният административен съд намира, че не са налице посочените в касационната жалба отменителни основания. Обжалваното решение на Административен съд - София-град съответства на материалния закон и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ, на ответника се дължат разноски за касационната инстанция, в размер на 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение