Решение № 39 от 27.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2571/2020 г.

Решение № 39 от 27.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2571/2020 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Емилия Донкова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 540 от 04.12.2020 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 152 от 14.01.2020 г. по в. гр. д. № 1641/2019 г. на Бургаския окръжен съд. Касаторът иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. С въззивното решение е потвърдено решение № 69/23.07.2019 г. по гр. д. № 480/2018 г. на Царевски районен съд, с което са уважени предявените от Е. С. Й. срещу касатора и Т. Д. Й. отрицателни установителни искове с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че 1/2 ид. ч. от 513/1033 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], върху която е насочено принудителното изпълнение по изпълнително дело № 20188000400818 по описа на ЧСИ Б., рег. № 800 в КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Бургас, не принадлежи на длъжника Т. Д. Й.. Ответникът по касация Е. С. Й., чрез процесуалния си представител, в отговора на касационната жалба оспорва същата. В съдебно заседание взема становище за нейната неоснователност. Ответницата Т. Д. Й. не изразява становище. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: трябва ли да се счете за оборена презумпцията за съвместен принос по чл. 21, ал. 3 СК при придобиване на вещното право по време на брака и на възмездно придобивно основание, когато не е установена липса на принос на другия съпруг. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата, приема за установено следното: Предявените искове са с правно основание чл. 440 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците – взискател и длъжник в изпълнителния процес, че 1/2 ид. ч. от процесния имот, негов обект, не принадлежи на длъжника. Ищецът е изложил твърдения, че с ответницата Т. Й. са съпрузи, като бракът им е сключен през 1999 г. На 28.11.2003 г. същата е придобила възмездно /с договор за покупко-продажба/ процесния имот за сумата 2 432 лв. Върху 1/2 ид. ч. от имота е насочено принудително изпълнение. Посочил е, че ответницата – длъжник в изпълнителния процес не притежава описаната идеална част от имота. Той е негова индивидуална собственост като придобит с лични средства – получени в резултат на продажба на дружествени дялове /от участието му в търговско дружество в Република Нигерия, където е полагал и труд по трудово правоотношение/. Ответницата Д. А. в процесуалната си защита е изразила становище за недопустимост на исковете поради липсата на правен интерес от предявяването им. В защитата си по същество е посочила, че имотът е съпружеска имуществена общност. Ответницата Т. Й. е оспорила исковете с твърдение за наличие на принос в придобиването, изразяващ се в отглеждането на децата и грижи за дома. По делото е установена следната фактическа обстановка: С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 94/28.11.2003 г., Т. Й. е закупила УПИ * в кв. 87 по плана на [населено място]. Същият е обединен със съседния имот и е образуван процесния поземлен имот /видно от констативен нотариален акт № 67 от 2008 г. /. В него са удостоверени правата на Т. и Е. Й. - общо 513 ид. ч. от новообразувания имот при условията на съпружеска имуществена общност. Заплатената цена по договора за продажба е в размер на 2 432 лв. Принудителното изпълнение е насочено върху 1/2 ид. ч. от имота /призовка за принудително изпълнение по изп. д. № 20188000400818 на ЧСИ Б. /. Длъжник по същото е Т. Й.. Върху имота е вписана възбрана на 09.06.2016 г. От писмо на "Риб Рентал Африка Лимитед" се установява, че на 01.08.2003 г. дружеството е изплатило на Е. Й. сумата 5 000 щ. д., съставляваща дивидент. Според показанията на свидетеля Л., ангажиран от ищеца, същият му е дал сумата от 5 000 щ. д. /получена от неговата "компания" в Н. /, която той обменил в лева и предоставил на ответницата за закупуване на процесния имот /Й. "не е искал да занимава съпругата си" и е ангажирал свидетеля с покупката на имота/. От показанията на свидетелката К. /дъщеря на ответницата Д. А. / се установява, че Т. Й. се е грижила преимуществено за децата и домакинството, тъй като ищецът е работил в чужбина. Както свидетелката, така и нейната майка са заемали суми на Й., за да зарежда магазина си със стока. Въззивният съд е приел, че исковете са допустими. Липсата на правен интерес е била обоснована на първо място с довода, че с такъв иск не разполага съпругът – недлъжник. Прието е, че този съпруг може да предяви иск по чл. 440 ГПК, когато заявява лични права върху вещта, която в изпълнението е счетена изцяло за обект на съпружеска имуществена общност. Обсъден е и доводът за недопустимост, с оглед наличието на вписана възбрана преди предявяване на исковата молба. Посочено е, че възбраната цели защита на взискателя от евентуални разпореждания на длъжника с имуществото, върху което е насочено изпълнението. Нормата на чл. 453, т. 2 ГПК е неприложима в случая, тъй като не се касае за разпореждане на длъжника с процесния имот, след вписване на възбраната, а е налице оспорване на правото на собственост на длъжника върху имота, върху който е насочено изпълнението, от трето за спора лице и недлъжник в изпълнителното производство. В случай на уважаване на иска по чл. 440 ГПК, ако се приеме, че длъжникът не е собственик, възбраната изобщо няма да породи действие, с оглед принципа, че само имуществото на длъжника служи за удовлетворяване на кредиторите му. По отношение допустимостта на исковете са изложени съображения в определението по чл. 288 ГПК, като е прието, че обжалваното въззивно решение е процесуално допустимо. Посочено е, че на съпруга-недлъжник, който заявява лични права върху вещта, третирана в изпълнението изцяло като обект на съпружеска имуществена общност, респективно заявява права в режим на съпружеска имуществена общност спрямо вещ, третирана като лично имущество /изцяло или отчасти/ по смисъла на чл. 22 СК на съпруга-длъжник, следва да се признае правото на иск по чл. 440 ГПК. С обжалваното въззивно решение исковете са разгледани по същество. Изследван е произхода на средствата, вложени при покупката на имота: получен дивидент от търговско дружество в Н. /писмо за изплатен дивидент в размер на 5 000 щ. д. на дата 01.08.2003 г. – близка до датата на придобиване на процесния имот/. Кредитирани са свидетелските показания на Л., според които ищецът му е дал горната сума, която свидетелят обменил в лева и предоставил на ответницата за закупуване на процесния имот. Посочено е, че дивидентите от дялово участие са лични средства на съпруга и не попадат в обхвата на съпружеската имуществена общност. Вещите, правата върху вещи и вземанията, придобити по време на брака в резултат на осъществяваната търговска дейност не са СИО, когато са включени в търговското предприятие. Въззивният съд се е позовал на задължителните постановки на ТР № 2/27.12.2001 г. на ВС, съгласно което придобитото в резултат на търговска дейност, изключва по своето естество приноса на другия съпруг-нетърговец. Направен е извод, че имотът, върху който е насочено принудително изпълнение, е закупен изцяло с лични средства на ищеца, с оглед на което е негова лична собственост /налице е пълна трансформация на лично имущество/ и не следва да се обсъжда въпроса за приноса на другия съпруг. По основанието за допускане на касационно обжалване. В тежест на съпруга-недлъжник, който заявява лични права върху вещта, третирана в изпълнението изцяло като обект на съпружеска имуществена общност, е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си правни последици, а именно: придобивната стойност на имота съобразно вида на възмездната сделка с вещноправен ефект; размера на вложените средства, които имат личен произход по смисъла на чл. 22 СК и са еквивалентни на придобивната стойност на спорния имот – изцяло или отчасти; влагането им за придобиването на процесния имот. Същият носи и тежестта да обори презумпцията за съвместен принос по чл. 21, ал. 3 СК /в цитирания смисъл са решение № 218/01.12.2016 г. по гр. д. № 1872/2016 г. и решение № 69/13.05.2019 г. по гр. д. № 3436/2018 г. на ВКС, първо г. о. /. По касационната жалба. С оглед дадения по-горе отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, въззивният съд неправилно е приел, че са доказани правопораждащите факти, които съпругът – недлъжник е следвало да установи. Вземането за дивидент съставлява негово лично имущество, но правото на собственост, придобито с тези средства, не представлява лична собственост на съпруга. Трансформацията на лично имущество по чл. 23 СК е приложима за личното имущество, посочено в чл. 22 СК - придобито преди брака, по дарение, по наследство и при останалите хипотези, посочени в нормата. В случая трансформация не може да има, тъй като вземането за дивидент е вид възнаграждение /лична собственост/, но при влагането му за закупуване придобитото е съпружеска имуществена общност. В тази хипотеза намира приложение презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК за съвместен принос. Именно на придобитите по време на брака вещни права законодателят създава статут на съпружеска имуществена общност, считайки презумптивно, че са резултат на съвместен принос. В цитирания смисъл е възприетото в решение № 126/31.01.2020 г. по гр. д. № 352/2019 г. на ВКС, второ г. о., като даденото разрешение следва да намери приложение и в конкретния случай, в който може да се обсъжда само липсата на съвместен принос /чл. 21, ал. 4 СК/. Ищецът не е опровергал презумпцията за съвместен принос, поради което следва да се приеме, че процесният имот е придобит с такъв принос и представлява съпружеска имуществена общност. На следващо място трябва да се посочи, че когато придобиването на имот е само на името на единия съпруг, установяването на пълна трансформация на лично имущество от страна на другия съпруг е изключено – произходът на сумите, изразходвани за плащане цената на имота, е без значение за придобиването му. Това обстоятелство единствено обосновава приноса му в придобиването на имота в режим на съпружеска имуществена общност, но не и установяване на трансформация на тези средства в същото /в този смисъл е решение № 88/24.07.2015 г. по гр. д. № 1112/2015 г. на ВКС, второ г. о. /. В обобщение, следва да се приеме, че съпругът – недлъжник не е индивидуален собственик на процесния имот, върху който е насочено принудителното изпълнение като обект, притежаван при условията на съпружеска имуществена общност. Предявените отрицателни установителни искове са неоснователни. Поради изложените съображения следва да се приеме, че като е потвърдил първоинстанционното решение, въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен, като вместо него се постанови ново по същество, с което се отхвърлят исковете. С оглед изхода на делото в полза на касатора трябва да се присъдят направените по делото разноски, които за всички инстанции възлизат на сумата 3 898 лв. /за държавна такса и адвокатско възнаграждение, от които сумата 1 200 лв. в първоинстанционното производство, сумата 1 349 лв. за въззивното и сумата 1 349 лв. за касационното производство/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.