Решение № 6941 от 18.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 11843/2010 г.

Решение № 6941 от 18.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 11843/2010 г., I о., докладчик съдията Мира Райчева Производство по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано по касационна жалба на "Вир-90" ЕООД, гр. София, чрез управителя Валентин Йорданов, срещу решение № 1787 от 4.06.2010 г. по адм. д. № 6503/2007 г. на Административен съд - София град, с което е отхвърлени исковете на дружеството против Национална агенция за приходите за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди - щети и пропуснати ползи общо в размер на сумата 1 132 552,10 лв. и е осъдено "Вир-90" ЕООД да заплати по сметка на АССГ сумата 430 лв. разноски.

С допълнителна касационна жалба се оспорва Решение № 285 от 19.01.2011 г., постановено в производство по чл. 193 ГПК (отм.), с което е осъдено дружеството да заплати на НАП сумата 23 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Поддържат се подробни оплаквания за неправилност на решенията-необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Допълнителни съображения са развити в представената по делото писмена защита на управителя на дружеството В. Йорданов. Иска се отмяна на оспорените решения, както и постановяване на ново по съществото на спора, с което да се уважат предявените искове. Претендират се разноски.

Ответникът- Национална агенция за приходите (НАП), чрез пълномощника си юрк. Михайлова, оспорва жалбите като неоснователни с подробни аргументи, развити в депозирания отговор на първоначалната касационна жалба, както и в писмена защита по делото.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби в подробно становище по съществото на делото.

Върховният административен съд, I А отделение, в настоящия съдебен състав, като прецени допустимостта на касационните жалби и направените в тях оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира, че са процесуално допустими като подадени от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1, против подлежащи на оспорване съдебни актове, но по същество са неоснователни.

С обжалваното решение съдът в производство по чл. 203, ал. 1 АПК във връзка с чл. 1 ЗОДОВ, образувано по искова молба на "Вир-90" ЕООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове за общата сума от 1 132 552.10 лв., представляващи обезщетение за претърпени от дружеството вреди, от които обезщетение за претърпени имуществени щети в размер на 124 448.29 лв. за защита по 6 броя жалби срещу данъчни ревизионни актове, и 1 008 063.81 лв. - обезщетение за пропуснати ползи за периода 2001 - 2005 г., е отхвърлил изцяло така предявените искове като неоснователни.

Административният съд е счел за доказано наличието на незаконосъобразни административни актове, отменени по съдебен ред, подробно описани в мотивите на решението, като по същество е приел, че това е единствената несъмнено установена предпоставка от сложния фактически състав на чл. 1 от ЗОДОВ.

Съдът е описал подробно установената фактическа обстановка досежно частта от спора, касаеща претендираните заплатени от ищеца "възнаграждения за успех" на адвокат по шест броя договори за данъчно-правна помощ, подписани през 2001 г. и 2002 г. и платени през м. 07.2005 г. и м. 07.2006 г. Въз основа на приетите за безспорно установени факти, съдът е приел, че не е налице елементът причинно-следствена връзка между твърдяната вреда и незаконосъобразните актове, отменени по надлежния ред. Сред решаващите мотиви за отхвърляне на иска е, че към датата на подписване на съответните договори, вторият елемент на възнаграждението - "процента от спасената сума" е бил неизвестен, тъй като е поставен в зависимост от решението на съда, което е недопустимо. Друг основен аргумент на съда е, че с горепосоченото процедиране от страна на упълномощителя и неговия процесуален представител се заобикалят законовите предписания, визиращи възможност за ответната страна да възрази срещу прекомерно възнаграждение, несъобразено с действителната правна и фактическа сложност. Съдът е счел също, че е правно нетърпимо, при съблюдаване нормата на чл. 36, ал. 1 и 2 от Закона за адвокатурата, да се уговаря размер на възнаграждението в зависимост от постановеното съдебно решение, тъй като възнаграждението за адвоката се дължи не за резултат, а за положените усилия по предоставената правна помощ и съдействие. Развити са и съображения за неоснователност на претенцията в светлината на факта, че дружеството, като жалбоподател по водените дела срещу ДРА, е разполагало със законовата възможност да поиска присъждане на цялото възнаграждение на адвоката в хода на проведените съдебни производства.

По отношение на другия обективно съединен иск - за пропуснати ползи, породени от непризнатото право на възстановяване на ДДС по отменените ДРА, определените за внасяне данъчни задължения и лихви върху тях и наложените обезпечителни мерки, съдът е формирал извод за неоснователност на тази претенция поради недоказване на причинната връзка между претендираните пропуснати печалби и отменените данъчни актове.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

1. Правилно първостепенният съд е приел, че не е налице фактическият състав на отговорността за вреди по чл. 1, ал. 1 във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ относно претендираните от "Вир-90" щети, изразяващи се в заплатени адвокатски хонорари за успех в размер на 124 488.29 лв.

Правното основание на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е за обезщетяване на всички имуществени и неимуществени вреди, които са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконосъобразни действия и бездействия на общински органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Затова ангажирането на отговорността на това правно основание е при наличието на няколко кумулативно дадени в чл. 4 от ЗОДОВ предпоставки, а именно: настъпили вреди, издаването на незаконни актове или наличието на незаконосъобразни действия и бездействия при или по повод административна дейност и причинна връзка между тях. Вреда от незаконосъобразен акт ще бъде налице в случаите, когато намаляването на патримониума на ищеца ( в конкретния случай със сумата на заплатените т. нар. "хонорари за успех" ) е пряка и непосредствена последица от отменения като незаконосъобразен акт. Настоящият състав на ВАС намира, че правилно административният съд е приел, че заплатените допълнителни възнаграждения от ищеца след приключване на съответните административни дела, които всъщност страните са обусловили от характера на резултата от съдебните решения, не могат да бъдат квалифицирани като вреди, произтичащи непосредствено от незаконосъобразен административен акт, тъй като дружеството е разполагало със законовата възможност да уговори и поиска присъждане на цялото възнаграждение, предоставено на адвоката за неговата работа, при това по начин, че да може да бъде поискано присъждането му в хода на съответното съдебно производство. Доводът, че основанието за плащане на адвокатските възнаграждения е възникнало след окончателната отмяна на процесните ДРА не обуславя друг извод, именно защото обективно е съществувала възможност възнагражденията да бъдат уговорени така, че да бъдат предявени в производствата по обжалване на ДРА. В съответствие с данните по делото е преценката на съда, че заплатените адвокатски възнаграждения като "възнаграждения за успех" са на основание сключени договори през 2001 г. и 2002 г. между "Вир-90" ЕООД и "Адвокатско дружество Райчинов, Райчинова и съдружници", в които освен възнагражденията за осъществяване на защита в определен размер, е уговорено и "възнаграждение за успех" в размер на определен процент от размера на "спасеното", т. е. на признатите права вследствие отмяната на ревизионните актове. Именно в тази връзка следва да бъдат споделени изводите на първоинстанционния съд, че така договореният начин за определяне на възнаграждение- като "хонорар за успех", като процент от "спасената сума" от адвоката, не съответства на духа и смисъла на нормата на чл. 32 от Закона за адвокатурата (отм.), действал към датата на подписване на процесните договори за данъчно- правна помощ, че възнаграждението на адвоката се дължи за неговия труд и следва да бъде справедливо и обосновано. В този смисъл настоящият състав приема, че страните не могат да уговарят адвокатското възнаграждение в зависимост от съдебното решение, като начин, противоречащ на принципа за съответствие на възнаграждението с положените усилия. В реда на изложеното следва да бъде посочено, че доколкото договореното възнаграждение е съставено от два елемента- за процесуално представителство (първи елемент) и "за успех" (втори елемент), то последният по същество извлича параметрите си от обстоятелства извън процесуалното представителство по съдебното дело, тъй като, както бе посочено по- горе, начина на определянето му е в зависимост от постановеното със съдебното решение, а последното от своя страна е резултат освен на процесуалната дейност на всяка една от страните (в това число на ищеца и неговия процесуален представител), така също и на служебната правораздавателна дейност на съда. В аналогичен смисъл е формирана съдебна практика на ВАС - Решение № 3828 от 23.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 6750/09 г., III отд. по идентично искане по сключен договор за правни услуги с "Адвокатско дружество Райчинов, Райчинова и съдружници". Що се отнася до цитираната още в хода на първоинстанционното производство съдебна практика, релевирана и в писмената защита на дружеството пред настоящата инстанция, то ВАС намира, че на тези аргументи на касатора е даден отговор в мотивите на първоинстанционното решение, който следва да бъде споделен. Вярно е, че в цитираните съдебни актове е прието от ВКС, че заплатеното адвокатско възнаграждение представлява щета, но по същество се касае за друг тип казуси, при които се претендира обезвреда за адвокатско възнаграждение, заплатено по повод на обжалване на наказателни постановления, за което не е предвидена правна възможност да се иска присъждането му като разноски в хода на съдебното обжалване на този вид актове по реда на Наказателно- процесуалния кодекс, за разлика от от производството по съдебното обжалване на ДРА, където такава възможност изрично е предвидена и във връзка с което е постановено и Тълкувателно решение № 2/3.06.2009 г. на ВАС.

В касационната жалба се прави и оплакване, че съдът необосновано се е позовал на нормата на чл. 15 от Етичния кодекс на адвоката, приет на основание Закона за адвокатурата от 2004 г., по съображения, че именно с оглед понастоящем действащия ЗА уговарянето на възнаграждение за успех е изрично предвидено в чл. 36, ал. 4 от същия. ВАС констатира, че двете норми не са били действащо материално право към датата на подписване на договорите за данъчно- правна помощ, но доколкото касаторът обвързва оплакването си и с нормата на чл. 9 от ЗЗД, предвиждаща свобода на договаряне в рамките, позволени от закона, то оплакването следва да бъда разгледано. Последното настоящият състав намира за неоснователно, като аргументите за това са в самия текст на цитираната норма. Действително, същата разписва, че възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, с което по същество се провежда принципа на свобода на договарянето, но във всички случаи параметрите на уговореното следва да са за положения труд и да са иманентно свързани с предварително известния имуществен интерес по делото. Касае се за адвокатски хонорар за процесуално представителство, какъвто всъщност е уговорен и между страните по настоящия спор като първи елемент по процесните 6 договора и такъв несъмнено се явява дължим и е бил присъден на дружеството със съдебните решения по водените съдебни дела. Настоящият състав намира, обаче, че във всички случаи уговарянето на възнаграждението е могло да бъде по начин, че да е възможно претендирането и присъждането му в рамките на самото съдебно производство, поради което не следва да бъде направен извод, различен от изложения по- горе в мотивната част на настоящия съдебен акт.

По всички изложени аргументи настоящият състав намира, че постановеното решение, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения иск за претърпени загуби в размер на 124 488.29 лв., въз основа на извършени плащания за "възнаграждения за успех" по договори за данъчно - правна помощ, е правилно и следва да бъде оставено в сила.

1. Обжалваното решение е правилно и в частта, с която е отхвърлен иска за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на 1 008 063.81 лв., произтичащи от вероятни печалби на дружеството за 2001 г., 2002 г., 2003 г., 2004 г. и 2005 г.

Фактическият състав на отговорността на държавата респ. - общината за вреди от дейността на администрацията по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ включва следните елементи: 1. незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнението на административна дейност; 2. Отменени по съответния ред; 3. Вреда от такъв административен акт и 4. причинна връзка между издадения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат.

В случая, първите две предпоставки са били налице-на ищеца са били издадени девет данъчни ревизионни акта през 2001 и 2002 г., определящи данъчни задължения по ЗДДС (отм.) и/или отказващи право на данъчен кредит по ДДС, с които общо е отказан данъчен кредит в размер на 1 027 117,09 лв. и са определени за внасяне главници общо в размер на 929 328,98 лв., които са отменени изцяло с окончателни съдебни решения като незаконосъобразни, с изключение на ДРА № 1137/2001 г., отменен за сумата 61 434,88 лв. от определените с акта 68 283 лв.

Ищецът пред първоинстанционния съд е твърдял, че в резултат на незаконосъобразните ревизионни актове е претърпял имуществени вреди във вид на пропуснати ползи, представляваща пропуснати печалби от дейността си за периода 2001-2005 г. включително на обща стойност 1 008 063,81 лв., които са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразните данъчни актове. Пропуснатата полза представлява имуществена вреда, при която едно лице пропуска да увеличи имуществото си, макар да са съществували всички изгледи за това - деликтът го е лишил от тази възможност - от една сигурна облага. Тя е онова приращение на имуществото на лицето, което при обикновени условия би настъпило, ако не бяха незаконосъобразните административни актове /в случая/. Лицето, което твърди, че е пропуснало да реализира една полза, трябва да установи не само каква би била обстановката, ако вредоносното действие не би настъпило, но още и факта, че би предприел или вече е предприел необходимото действие за реализирането на тази полза. Едва тогава може да се твърди, че очакваната печалба "сигурно" би настъпила. Така е определено обсъжданото понятие общо в теорията на облигационното отношение - /"Облигационно право-общо учение за облигационното отношение", проф Ал. Кожухаров, ДИ "Наука и изкуство", София, 1958 г., § 53 и § 54, III т. 2, стр 323/.

Обосновано на събраните по делото доказателства административният съд е приел, че посочените трета и четвърта предпоставки не са доказани.

Ищецът е твърдял, че в резултат на незаконосъобразните ДРА:

• поради предварителната им изпълняемост, ревизираното дружество не е могло да се снабди с удостоверение за липса на публични задължения, което осуетило възможността за продължаване на лиценза му за осъществяване на дейността по търговия с метали;

• за обезпечение на очакваните данъчни задължения в хода на ревизионните производства били наложени обезпечителни мерки - запор върху банкови сметки на дружеството в изброени търговски банки и запор на 17 бр. товарни и леки автомобили, ремаркета и полуремарке, в резултат на което били блокирани оборотни средства на дружеството и запорираните МПС-та не са могли да бъдат използвани в дейността му.

• дружеството не можало да получи банкови кредити, защото не отговаряло на стандартните изисквания на банките за финансова автономност при отпускането на кредити.

• дружеството не можело да осигури срочна възвращаемост на наличните средства и направените инвестиции;

• пропуснал е печалби, които могат да се изчислят по реда на Наредбата за определяне на границите на коефициентите за рентабилност, ефективност и финансова автономност, на изискванията към предоставените доказателства, особените случаи, методите и начините за определяне на коефициентите и нетния паричен поток, приета с ПМС № 85/2006 г., на осн. чл. 183, ал. 9 от ДОПК и отменената с нея идентична Наредба, приета с ПМС № 81 от 3.05.2005 г. на осн. чл. 152а ДПК (отм.)

Нито едно от тези твърдения не е доказано, както следва:

• Дружеството е притежавало Лиценз за извършване на търговия с отпадъци и отломки от черни и цветни метали и техните сплави с рег. № 122-12/16.03.2000 г., издаден от Министерството на икономиката за срок до 16.03.2005 г. Това означава че почти през целия период на претендираното обезщетение то не се е нуждаело от подновяване на Лиценз за осъществяване на основната си дейност. Липсват доказателства да е искало издаване на удостоверение за липса на публични задължения и да искало издаване на лиценз, което да му е било отказано.

• По делото не са събрани доказателства за наличие на парични суми, блокирани по запорираните банкови сметки на дружеството, както и за невъзможност за използването на запорираните МПС-та. В тази връзка, обосновано съдът е посочил, че не се установява от доказателствата по делото, и всъщност не се и твърди от ищеца, че вследствие наложените запори на банковите сметки или имущество на лицето, предварително са събрани суми за установените задължения по процесните ДРА преди отмяната им, както и да е имало изобщо налични суми по банковите сметки. Вярна е също така и констатацията, че органите по приходите не са пристъпили към изпълнителни действия спрямо запорираните автомобили и същите не са променили собствеността си вследствие на действия на органите на приходната администрация. Вредите се обосновават със самото налагане на запорите, но по делото не са налице каквито и да било данни, че МПС са спрени от движение. Налагането на запор върху автомобил е законова пречка за разпореждането с него, но не и за ползването му (чл. 345 ГПК - отм. вр. чл. 168, ал. 1 ДПК - отм.).

• По делото липсват доказателства за искания от страна дружеството за отпускане на банкови кредити, освен в банки, където има запорирано имущество, както и откази за отпускане на такива кредити.

• Липсва конкретизация каква е била сумата на наличните средства, на които не е можело да се осигури срочна възвращаемост в резултат именно на процесните ДРА.

• Обосновано съдът е приел за недоказано, че за посочените периоди със сигурност би могла да бъде реализирана определена имуществена облага, от която ищецът е бил лишен вследствие на процесните ДРА. В приетите по делото заключения на първоначалната и допълнителната съдебно-икономически експертизи изчисленото от вещото лице намаляване през процесните години на обичайните размери на счетоводната печалба на ищеца се основава единствено на хипотези, а не на реално пропуснати възможности за печалба. Претенцията за пропуснати ползи не може да се основава на абстрактни и хипотетични предположения, а в случая не са ангажирани доказателства как данъчно-ревизионните актове са довели до пропускане на възможността за реализиране на счетоводна печалба в размера, посочен в двете заключения. Верен е обобщаващият извод на съда, че вероятните пропуснати печалби за периода 2001 г. - 2005 г. са изчислени от вещото лице по първата и втората експертизи само въз основа на годишни счетоводни отчети за предходни години (2000 и 1999) и от вещото лице по третата експертиза въз основа на статистически данни за тенденциите в развитие на промишленото производство.

Приетото по делото основно заключение на вещото лице Й. Канова е било оспорено в съдебното заседание на 12.09.2008 г.: относно неприложимостта на двете Наредби като действащо право за периода на претендираното обезщетение; относно начина на определяне на коефициента на рентабилност и относно изводите му в частта по т. т. 4 и 5. Действително, става дума за подзаконови нормативни актове, издадени по посочените по-горе законови делегации, в сила за 2005 и 2006 г., чието систематично място е свързано с определяне на коефициентите за рентабилност, ефективност и финансова автономност за предходните две години на годината, в която е подадено искането, и за периода, за който се иска отсрочване или разсрочване на публично задължение, въз основа на доказателствата за бъдещо развитие като условие за отсрочване или разсрочване на публични задължения. От посочения контекст се вижда, че дори да се пренебрегне, че само една от посочените Наредби е била действащо право за една малка част от процесните периоди, те съдържат абстрактна методика за дефиниране на финансовото състояние на едно предприятие на база на данни за това от предходните две години и тенденциите в развитието му за един бъдещ период. С тази абстрактна методика не може да се докаже пряката причинна връзка между издаването на процесните ревизионни актове и влошаването на финансовото състояние на дружеството след 2002 г. С основание, първоинстанционният съд е подчертал, че по делото не е доказано, дори липсват и твърдения в тази насока предварително да са събрани суми по процесните ДРА, преди отмяната им, както и да е имало налични пари по запорираните банкови сметки. Съдът е имал основание да заключи, че съгласно приложимото счетоводно законодателство през процесния период - т. 2, § 5 от Счетоводен стандарт 18 "Приходи", сумите за ДДС не се включват в приходите (тези суми се считат като събрани от трети лица предвид правната същност на ДДС като косвен данък), поради което не може да бъде обоснован извод за корелация между дължимите суми по ДРА и стопанската дейност на дружеството.

От особено значение е изтъкнатото в мотивите на първоинстанционното решение, че ищецът не е доказал, че именно поради неосъществяване на определени конкретни сделки, осуетени поради наличието на определените с ДРА задължения, е пропуснал да реализира претендираните пропуснати печалби. Липсва съпоставка между коефициента на финансова автономност на дружеството с включените задължения по ДРА и коефициента на финансова автономност без тези задължения, за да се установи какъв е прекият и непосредствен ефект на тези задължения върху задлъжнялостта, а оттам и на коефициента на финансова автономност. При разглеждането на този показател вещото лице е извело и извод, че дружеството е било в невъзможност да отговори на стандартните изисквания на банките при отпускане на кредити за оборотни средства, но този извод правилно не е възприет от първостепенния съд. От отказа на една банкова институция не може да се направи генерален извод, че всички кредитни институции вероятно биха отказали да отпуснат кредити на ищцовото дружество, при това без да се отчита факта, че "Вир-90" ЕООД не е отправяло искания до други банкови институции освен до тези, където са били запорирани негови активи. В аналогичен смисъл следва да бъде интерпретиран и показателят "нетен паричен поток", досежно който експертът не е посочил какви са причините за намаляване обема на оборотните средства от основната дейност, както и за рязкото спадане на нетния паричен поток от оперативната дейност.

Относно заключението на третата експертиза на вещото лице Йотов, по отношение на която също е даден фрагментарен анализ в оспореното решение, настоящият състав приема, че е необходимо да се отбележи следното: експертизата, не е установила конкретните размери на нетната печалба, която би могла да се реализира в повече от реализираната такава. В заключението са посочени само тенденциите на пазара за определения вид дейност, без обаче същите да са пречупени през реалните икономически фактори в ищцовото дружество; не са изследвани реалните инвестиции за дейността, както и необходимостта от допълнителни такива. Следва да бъде споделен довода на ответника, че не би могло само въз основа на тенденциите на пазара да се правят изводи за реалните размери на нетната печалба от дейността. Касае се за хипотези, които не са подкрепени от данни за конкретни пропуснати възможности за печалба - например неизпълнени договори, неизвършени, но възможни инвестиции, пропуснати печалби по договорени доставки и т. н. Предвид изложеното, не следва да бъде възприемано становището на вещото лице, че дружеството би могло да реализира "почти двукратно нарастване на продажбите" през периода 2000-2005 г. и в тази връзка да реализира нарастване на нетната печалба за посочения период, тъй като същото е в сферата на предположенията и не се подкрепя от събраните по делото доказателства.

Предвид изложеното, следва да се има предвид и това, че доколкото процесът за претендиране на обезщетение по ЗОДОВ е исков процес, тежест на ищеца е пълното и пряко доказване както на основанието, така и на размера на предявената претенция.

Постановеното решение и в тази част е правилно и следва да бъде оставено в сила.

По касационната жалба на "Вир-90" ЕООД срещу Решение № 285 от 19.01.2011 г. на АССГ, с което е допълнено Решение № 1787/4.06.2010 г. по адм. дело № 6503/07 г., като е осъдено "Вир-90" ЕООД да заплати на НАП сумата 23 100 лв. разноски:

В мотивите на така оспореното решение АССГ е посочил, че със свое определение от 8.11.2010 г. е констатирал своевременното подаване на искането за постановяване на допълнително решение, с което да се произнесе по молбата на ответника НАП за присъждане на разноски в случай на отхвърляне на исковете, предявени по разглежданото адм. дело. Според съда, това искане е депозирано в едномесечния срок от датата на съобщението по чл. 193, ал. 1 ГПК (отм.), поради което същото е процесуално допустимо и следва да бъде разгледано по същество. Приел е наред с това, че предвид постановеното с Решение № 1787/4.06.2010 г. и с оглед своевременно направеното искане за разноски от ответника, съставляващи юрисконсултско възнаграждение в реципрочен размер на адвокатските възнаграждения, същите следва да бъдат присъдени. Така, искането е уважено, и с оспореното допълнително решение е осъдено дружеството да заплати на НАП сумата 23 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение в размерите по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно исковата претенция - по т. 7, ал. 2, т. 4 от същата.

Основното оплакване срещу горепосочения съдебен акт се свежда до това, че съдът де факто не се е произнесъл по наведените от дружеството аргументи за просрочие на подадената молба за допълване на решението, а е приел същата за безспорно подадена в едномесечния срок по чл. 193 ГПК (отм.).

Оплакването е неоснователно.

Твърдението на касатора, че уведомяването на Директора на Дирекция "ОУИ" при цУ на НАП, че решението с мотивите е изготвено, е еднозначно с уведомяването на НАП, противоречи на закона. Това е така, тъй като Директорът на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП не е страна по адм. д. № 6503/07 г. по описа на АССГ. Същият е оправомощен по силата на ДОПК да бъде страна само и единствено в производствата по съдебно обжалване по реда на чл. 156 и сл. ДОПК на РА или други актове, които се обжалват по същия ред, но не и в процесното съдебно производство. Страна по него е НАП като юридическо лице със седалище и адрес на управление гр. София, бул. "Дондуков" № 52. Позоваването на нормата на чл. 10, ал. 2 от ЗНАП е неоснователно, тъй като в случая изобщо не се касае до проявление на някоя от визираните в същата норма хипотези на възможно упълномощаване и преупълномощаване по отношение на Директора на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП. Предвид изложеното, връчването на съобщението, че решението с мотивите е изготвено, на лице, което не е страна по делото, не може да породи правните последици, предвидени в ГПК (отм.), в това число и до течене на срок.

Обосновано се твърди в писмения отговор на ответника, че съгласно чл. 42, ал. 1 ГПК (отм.), страната може да посочи лице в седалището на съда (съдебен адрес), на което да се връчват призовките и съобщенията. В случая това е сторено, като в самото начало на първоинстанционното производство е посочен като адрес на пълномощника на ответника този в гр. София, бул. Витоша № 6. Въпреки това, обаче, съобщението на съда от 7.06.10 г., заедно с приложения към него препис от решението по делото, е изпратено до Директора на Дирекция "ОУИ"- София при ЦУ на НАП на адрес гр. София, ул. Аксаков № 21, който не е страна по делото. Видно от данните по делото, последното е препратено- първоначално до ТД на НАП- София, а оттам до Офис София област при ТД на НАП, заведено при получателя с вх. № 24-00-563/01.07.2010 г. Предвид изложеното, правилно първостепенният съд е приел, че съобщението за решението следва да се счита връчено на 1.07.2010 г. и в тази връзка, че едномесечният срок изтича на 2.08.2010 г. (1.08.2010 г. е почивен ден). Доколкото искането за допълване на решението е подадено от процесуалния представител на НАП на 2.08.2010 г., то същото е в рамките на законоустановения срок.

Предвид всичко гореизложено, постановеното допълнително решение като правилно следва да бъде оставено в сила.

Ответникът е поискал присъждането на юрисконсултско възнаграждение, поради което и с оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да му заплати сумата 150 лв. за процесуално представителство пред настоящата инстанция.

Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, I А отделение