Решение № 95 от 14.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3968/2013 г.

Решение № 95 от 14.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3968/2013 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Б. Д. и Р. П. Д., двамата от [населено място], срещу въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 25.02.2013 г. по гр. д. № 9826/2011 г., с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, с което ползването на УПИ VIII-121, кв. 108а по плана на м. "П. -Р. " в [населено място], целият с площ от 303 кв. м., е разпределено между съсобствениците Е. П. Д., П. Б. Д. и Р. П. Д., съобразно вариант втори, изобразен графично в изготвената от в. л. Ст. С. скица към заключението на съдебно-техническата експертиза от 24.01.2011 г. С определение № 646/16.12.2013 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса задължен ли е съдът в производство по чл. 32, ал. 2 ЗС да разгледа направеното възражение по чл. 26 ЗЗД за нищожност на придобивното основание на ищеца, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса следва ли съдът в решението по чл. 32, ал. 2 ЗС при разпределяне на ползването на дворно място да се съобрази с изискванията за достъпна среда на хората с увреждания, ако е налице възможност за това и е било направено искане. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като въззивният съд не се е произнесъл дали придобивното основание на ищцата е нищожно въпреки изричното оплакване във въззивната жалба, както и не е зачел правата на инвалид на Р. Д. и вместо гарантираното й от закона паркомясто е обсъждал възможността за изграждане на гараж. Изразяват становище, че при възможност съдът следва да съобрази изискванията за достъпна среда на хората с увреждания и да извърши разпределението на ползването с предвиждане на паркомясто. Молят обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск бъде отхвърлен като се приеме, че имотът не е съсобствен, евентуално разпределението да бъде извършено по варианта, даден във въззивното производство от експертизата на в. л. П. Претендират заплащане на направените по делото разноски. Ответникът по касационна жалба Е. П. Д. изразява становище, че жалбата е неоснователна по съображения изложени в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в открито съдебно заседание и представени в хода на устните състезания писмени бележки. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното: По реда на чл. 32, ал. 2 ЗС Е. П. Д. е предявила иск за разпределяне ползването на съсобствено дворно място, съставляващо УПИ VIII-121 в кв. 108а по плана на местност "П. -Р. в [населено място] с площ на целия имот от 303 кв. м. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните по делото притежават права на собственост върху поземления имот, като н. а. № 150, том I, н. д. № 125/2001 г., удостоверяващ придобиване правото на собственост от Е. П. Д. върху надпартерен /втори/ етаж от жилищната сграда ведно с 50% ид. части от общите части на сградата и от УПИ VIII-121 е достатъчен за формиране на извод относно броя на съсобствениците и техните права, а възражението на П. Б. Д. и Р. П. Д. за нищожност на обективираното в нотариалния акт придобивно основание не следва да се обсъжда. Прието е, че в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС правомощията на съда се свеждат до избиране на най-целесъобразния начин за разпределение на ползването съобразно съществуващото към момента на възникване на спора фактическо състояние на вещта и следователно в случая е от значение, че в мястото има три постройки /две бараки на западната граница зад къщата, навес и скеле-асмалък пред къщата с лице към [улица]/, гараж в мястото няма, а предвижданията за такъв и законовите изисквания за съществуването му с оглед инвалидността на Р. Д. са приети за ирелевантни, след като предполагат бъдещо изграждане, тъй като съдът в това производство не може да отчита като фактор извършването на преустройство в съсобствената вещ. Прието е, че одобрения от съда вариант отговаря на изискването всеки от съсобствениците, който притежава в индивидуална собственост жилищен обект, да има достъп до жилището си, дял от мястото, съответстващ на притежаваните идеални части и излаз на улицата за всеки дял. Прието е, че вариантът е най-целесъобразен и предвид факта, че при него частта около къщата е оставена за общо ползване, което е необходимо, за да може всяка от страните да има достъп до фасадата на къщата, а от друга-възможност на всяка от тях да достигне до разпределения й дял без да ползва различен от вече наличния вход за дворното място. Прието е, че всеки от другите варианти налага достъп на ищцата до дела по протежението на южната граница на имота през улицата от различен от съществуващия вход за дворното място, т. е. за да достигне ищцата до този дял следва да излиза от дворното място и да влиза в него от улицата в южния край на мястото, където понастоящем врата няма. Или освен явното неудобство това разрешение се свързва с преустройство, което е прието за недопустимо да се налага с решението по чл. 32, ал. 2 ЗС. По въпроса дали съдът е задължен в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС да разгледа направеното възражение по чл. 26 ЗЗД за нищожност на придобивното основание на ищеца в производството по чл. 288 ГПК е констатирано, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос противоречи на указанията, дадени в т. 2 на ТР № 13/2012 г. от 10.04.2013 г. по тълк. д. № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че в производството за разпределение ползването на съсобствен имот по чл. 32, ал. 2 ЗС съдът е длъжен да разгледа всички направени възражения относно правата на страните в съсобствеността, освен тези, чрез които се упражняват потестативни права. Вторият въпрос, произнасянето по който е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касае приложението на чл. 32, ал. 2 ЗС в хипотеза, при която за един от съсобствениците е установено, че има определена група инвалидност и е свързан с възможността съдът в решението по чл. 32, ал. 2 ЗС при разпределяне на ползването на дворното място да съобрази изискванията за достъпна среда на хората с увреждания, ако е било направено искане за това. Настоящият състав приема, че ако предмет на разпределение на ползването по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС е дворно място, в което е построена жилищна сграда и е установено, че един от съсобствениците има определена група инвалидност поради заболяване, имащо за последица затруднено придвижване, при разпределяне на ползването съдът е длъжен да се съобрази с изискванията за достъпна среда на хората с увреждания, ако е налице възможност за това и е било направено искане. Съображенията за това са следните: Изискванията за достъпна среда на хора с увреждания са установени с оглед осигуряване на възможност за пълноценно упражняване на правата, които притежават всички граждани. Специфичните нужди на хората с увреждания изискват оформяне на такава заобикаляща ги среда, която да дава възможност да упражняват правата, с които разполага всеки един гражданин, включително и правото да ползват притежаваното от тях имущество. Отговорност и задължение на всеки е при наличие на възможност да съобрази поведението си с тези изисквания, доколкото това не ограничава пряко и непосредствено неговата правна сфера /ограничаването на собствените права на съсобственик в подобна хипотеза би могло да се извърши само по негова воля/. Ако обаче съществува възможност всеки съсобственик да ползва имота според притежаваните от него права и при това могат да бъдат съобразени изискванията за достъпна среда на хората с увреждания, разпределението на ползването следва да бъде извършено по този вариант. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество правилен е изводът на въззивния съд за обема от притежавани от страните права, както и изводът, че не съществуват пречки разпределянето на ползването на имота да бъде извършено по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС. Действително въззивният съд не е обсъдил наведените от П. Б. Д. и Р. П. Д. доводи за недействителност на основанието, на което Е. П. Д. твърди, че е придобила право на собственост върху * ид. част от дворното място. Тези доводи обаче са неоснователни, поради което и крайният извод на въззивния съд за наличие на съсобственост, както и за наличие на предпоставки за разпределяне на ползването е правилен. Съображенията за това са следните: П. Б. Д. и Р. П. Д. твърдят, че ищцата не е придобила в пълен обем правото на собственост върху втория надпартерен етаж от жилищната сграда, както и правото на собственост върху * ид. част, тъй като посоченият в н. а. № 151/2001 г. втори надпартерен етаж физически не съществува, не е построен реално, като поддържат, че сградата се състои само от първи и втори етаж. Твърдят също така, че по одобрения архитектурен проект сградата се състои само от един етаж, за втори етаж не е отстъпвано право на строеж, няма одобрен архитектурен проект и не е издавано разрешение за строеж, поради което техните праводатели, а не праводателите на Е. Д., са станали собственици на втория етаж по силата на приращението. Оттук извеждат доводи, че Е. Д. не е могла да придобие правото на собственост върху имота, тъй като продавачите по договора и техните праводатели не са били собственици на този имот, както и че договорът за продажба, сключен на 25.04.2001 г. е нищожен поради липса на предмет. На първо място следва да се отбележи, че дори праводателите на едно лице да не притежават правото на собственост върху имота, сключеният договор за продажба не е нищожен. Действително този договор не би могъл да легитимира соченото в него като приобретател лице, но в настоящия случай по делото е установено по категоричен начин, че праводателите на Е. Д. са притежавали правото на собственост върху продадения недвижим имот. Правото на собственост върху дворното място е придобито на 02.12.1930 г. /н. а. № 92, том ХХI, н. д. № 3978/1930 г./ от П. Г. А., Д. Г. А., П. Г. А. и А. Г. А., като след придобиване на собствеността имотът е застроен. След смъртта на П. А. /починала на 28.03.1961 г./ и Д. Г. А. /починал през 1967 г./ А. Г. и П. Г. са придобили правото на собственост върху идеалните части и на останалите съсобственици на имота /дворно място и построената върху него сграда/ по наследство. На 16.03.1968 г. по гр. д. № 2/1968 г. на Софийски народен съд е сключена съдебна спогодба съгласно която П. Г. е получила в дял първи надпартерен етаж /фактически втори/ заедно с * ид. част от дворното място, а А. Г. е получила в дял партерния етаж от сградата /фактически първи/, заедно с * ид. част от дворното място. След смъртта на П. Г. /починала през 1980 г./ нейните наследници по закон Д. Д. и Е. Д. са сключили съдебна спогодба по гр. д. № 134581987 г., съгласно който в дял на Д. Д. е поставен надпартерния /втори/ етаж от сградата. На 29.10.1994 г. /н. а. № 98, том LLХVI, н. д. № 23347/1994 г./ А. А. Д., преживяла съпруга на Д. Д., починал през 1989 г., е прехвърлила на синовете си А. Д. и П. Д., наследници по закон на Д. Д., правото на собственост върху собствените си 4/6 ид. части от този имот, след което на 30.03.1999 г. /н. а. № 99, том II, н. д. № 286/1999 г./ А. Д. и П. Д. са продали на Л. Д. С. и М. В. С. правото на собственост върху надпартерния /втори/ етаж от сградата, заедно с 1/2 ид. част от дворното място. М. В. С. е дарила своите идеални части на синовете си Д. Л. С. и В. Л. С. /н. а. № 76, том I, н. д. № 69/2001 г./, след което Д. С. и В. С. са прехвърлили правото на собственост върху имота на Е. П. Д. П. Б. Д. е наследник по закон /син/ на починалата през 1991 г. А. Г., като на 25.05.1992 г. /н. а. № 175, том ХХХVI, н. д. № 7722/1992 г./ неговият баща Б. С. Д., преживял съпруг на А. Г., му прехвърля по време на брака му с Р. П. Д. правото на собственост върху първия етаж от сградата, заедно с 50% ид. части от дворното място. И двете спорещи страни следователно са придобили правата върху имота след поделянето на сградата, извършено през 1968 г., като обособяването на самостоятелните етажи от сградата предхожда делбата. П. Б. Д. не би могъл да придобие по силата на приращението правото на собственост и върху втория етаж на сградата, тъй като неговите праводатели А. Г. и Б. С. са притежавали само идеална част от дворното място /правото на собственост върху останалите идеални части от дворното място е принадлежало на П. Г., сестра на А. Г. и доколкото делбата е извършена помежду им не може да се приеме, че А. Г. е придобила и останалата част от имота, нито че се легитимира като собственик и на втория етаж от сградата/. По отношение на реалното разпределяне на ползването на дворното място настоящият състав приема следното: От изслушаните по делото съдебно-технически експертизи се установява, че ако в дворното място бъдат обособени две паркоместа, не съществува възможност за обособяване на площ за общо ползване около двуетажната сграда, която би осигурила достъп до сградата от всички страни за извършването на ремонтни работи. Такава площ за общо ползване обаче следва да се приеме, че е необходима, тъй като страните притежават самостоятелни обекти, находящи се на различни етажи от жилищната сграда и следва да имат възможност за достъп до тези обекти посредством зоната за общо ползване. Поради това следва да се приеме, че ползването не може да бъде разпределено по вариантите, предвиждащи обособяване на две паркоместа, но без площ за общо ползване около сградата. Както правилно е приел въззивният съд, ползването следва да бъде разпределено по начин, гарантиращ на всеки от съсобствениците възможност да има достъп до жилището си, дял от мястото, съответстващ на притежаваните идеални части и излаз на улицата за всеки дял. Както обаче беше отбелязано по-горе, по възможност следва в отредения за ползване за Р. Д. и П. Д. дял да бъде предвидено обособяване на паркомясто, което да предостави възможност на Р. Д. да ползва пълноценно дела си в съсобствения имот като й осигури достъп до имота чрез паркиране на автомобил в максимална близост до сградата. На вещите лица обаче не е била поставяна задача да изследват възможността за обособяване на подобно паркомясто само в дела на Р. и П. Д. -вариант IV от заключението на СТЕ с дата 17.02.2010 г., изготвено от в. л. Д., Я. и П. предвижда възможност за използване дела на Е. Д. за паркиране на автомобил. Поради това според настоящия състав обжалваното решение следва да бъде отменено и по реда на чл. 293, ал. 3 ГПК делото бъде върнато на въззивния съд с указания за изслушване на съдебно-техническа експертиза, която да даде заключение дали е възможен вариант за разпределяне ползването на дворното място с обособяване на част за общо ползване около жилищната сграда, обособяване на място за паркиране на лек автомобил в отредената за ползване на Р. Д. и П. Д. част и при гарантиране на възможност за всеки от съсобствениците да има достъп до жилището си, както и за ползва дял от мястото, съответстващ на притежаваните идеални части и излаз на улицата за всеки дял. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение