Решение № 5087 от 29.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6707/2019 г.

Решение № 5087 от 29.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6707/2019 г., V о., докладчик съдията Виолета Главинова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на министъра на вътрешните работи чрез юрк. Табакова против решение № 2145/28.03.2018 г. по адм. д. № 11711/2018 г. по описа на Административен съд София- град. Оплакванията са за нищожност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на императивното изискване на разпоредбата на чл. 172а, ал. 1, т. 8 от АПК. Алтернативно са развити доводи и искане за отмяна на съдебния акт като неправилен, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответната страна-Комисия за защита от дискриминация (КЗД) чрез юрк. Милушева представя писмено становище в което поддържа неоснователност на касационната жалба. Ответната страна –Синдикална федерация на служителите в Министерството на вътрешните работи не взема становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Пето отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество, е основателна. С решение № 2145/28.03.2018 г. по адм. д. № 11711/2018 г. по описа на Административен съд София-град е отхвърлена жалбата на министъра на вътрешните работи срещу решение № 398/01.10.2018 г. постановено по преписка № 126/2017 г. на КЗД, с което е: 1. Установено, че министърът на вътрешните работи извършва пряка дискриминация по признак "лично положение" спрямо всички униформени служители на МВР, които имат право на униформено облекло в периода 2014-2017 г., но не са получили такова или неговата равностойност: 2. На основание чл. 76, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.) на министъра на вътрешните работи са наложени принудителни административна мерки, като му е предписано да предприеме мерки по чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр., чрез които да бъде осигурен стабилен механизъм в уреждането на въпроса с предоставянето на униформено облекло на служителите на МВР, като е определен тримесечен срок, считано от влизане в сила на настоящото решение за предприемане на наложените мерки. За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че в периода от 22.03.2014 г. до края на 2016 г. на служителите на МВР изпълняващи служебните си задължения с униформено облекло такова не им е предоставяно, въпреки неговата дължимост по закон (чл. 181, ал. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) и забраната за компенсирането му с неговата парична равностойност. Приема също така, че за същия период на държавните служители, неносещи униформа е изплащана ежегодно парична сума за облекло. С изменението на § 83а, ал. 4 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР (ДВ, бр. 58 от 2017 г.) е постановено, че на държавните служители в МВР към деня на влизане на закона в сила, които са имали право на униформено облекло за 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г. или 2015 г. и за които такова не е осигурено, се изплаща левовата му равностойност в размер на лимита за съответната година пропорционално на отработените месеци на длъжност за държавен служител, носещ униформа през календарната гадина, като се приспадат усвоените лимити за всяка една от изброените години. След изплащане на левовата равностойност не се предоставя униформено облекло за съответната година. Въз основа на това от правна страна съдът приема за правилен извода на Комисията за защита от дискриминация, че министърът на вътрешните работи извършва пряка дискриминация по признак "лично положение" спрямо всички униформени служители в МВР, които са имали право на униформено облекло в периода 2014 г. -2017 г., но не са получили такова или неговата равностойност. Прието е също така, че неблагоприятното третиране на служителите на МВР, изпълняващи задълженията си в униформено облекло и друго вещево имущество и снаряжение е осъществено чрез бездействието на министъра за неговото осигуряване, което пряко засяга техните законоустановени права. А доказателствата за заплащането на дължимата парична сума за облекло по чл. 181, ал. 2 от ЗМВР на неносещите униформа служители на МВР сочи на неблагоприятно третиране на униформените служители, което се основава на признака "лично положение", част от което е и конкретното упражняване на правото на труд, което в случая за едната категория служители е обвързано с носенето на униформа. Решаващият съд приема, че е налице сравнима сходна ситуация в която е осъществено неблагоприятното третиране. Като анализира категориите държавни служители в МВР и разграничението между тях на база на законовата регламентация на отделните им статути-по ЗДСл и по ЗМВР, съдът заключава, че разпоредбата на чл. 181, ал. 2 от ЗМВР, налага извод за сходство между двете категории служители като такива- в Министерството на вътрешните работи. Въз основа на това съдът прави извод за законосъобразност на оспореното решение на Комисията за защита от дискриминация и отхвърля жалбата. Решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон. Неоснователно е касационното възражение за нарушение на съдопроизводствените правила при постановяване на обжалвания съдебен акт. На първо място невписването в съдържанието на решението дали подлежи ли на обжалване, пред кой съд и в какъв срок, не е съществено нарушение на изискването за съдържание на съдебния акт, тъй като не се нарушава правото на страната, за която той е неблагоприятен да го обжалва по реда и в сроковете на АПК със следното уточнение: При стриктно тълкуване на процесуалния закон срокът за подаване на касационната жалба следва да се изчислява спрямо датата на съобщението, че решението е изготвено, без да има значение дали в него е указано дали и в какъв срок и пред кой съд може да бъде обжалвано (чл. 172а, т. 8 от АПК). От друга страна не би трябвало да бъде оставено без правно значение обстоятелството, че в решението, за което е изпратено съобщение, че е изготвено, е посочено, че подлежи на обжалване, както е посочено в него. Съдържание с реквизитите по т. 8 на цитираната норма в решението няма. В аналогична ситуация законодателят предвижда удължаване на сроковете за обжалване при нередовно съобщаване на административен акт (чл. 140 от АПК). Според настоящият състав независимо от липсата на подобна уредба този подход следва да се приложи и в разглеждания казус и да се приеме, че подадената касационна жалба преди изтичане на 14-дневния срок от редовното връчване на съобщението за решението от 28.03.2018 г., не е просрочена. На следващо място, не се споделят оплакванията в касационната жалба за нарушения при оценката на доказателствения материал поради съсредоточаването и аргументацията на решаващия съд единствено върху твърденията на сдружението с нестопанска цел "Синдикална федерация на служителите в МВР". Първоинстанционният съд постановява решението си след изясняване на фактическата обстановка по делото на основание събраните по делото относими и допустими доказателства. Но при произнасянето на съдебния акт допуска нарушение на материалния закон- чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. За да е налице пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.) е необходимо първо, да е установено неравно третиране, и второ, то да е на основата на някой от защитените признаци по ал. 1 на същия член. Неравното третиране се установява на основата на сравнение с лице (лица) при сравними сходни обстоятелства. В разглеждания казус е безспорно установено, че служителите в МВР, които изпълняват служебните си задължения с униформено облекло са третирани неравноправно-чрез бездействието на министъра на вътрешните работи да изпълни императивно законово изискване по чл. 181, ал. 2 от ЗМВР да осигурява ежегодно работно и униформено облекло и друго вещево имущество и снаряжение, с което се стига до засягане на права и законни интереси на тази група служители. Прието е, че в случая неравното третиране е на основата на признака "лично положение". Конституцията на Република България посочва определени социални признаци, сред които и лично положение, които не могат да бъдат основание за неравно третиране (чл. 6, ал. 2). В мотивите на Решение № 14/10.11.1992 г. на КС на РБ по к. Д. № 14/92 г. е посочено, че признаците –религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние, фактически се придобиват или изменят в процеса на социалната реализация на гражданите в обществото в резултат на упражняване на определни права. В закона няма легална дефиниция на защитения признак "лично положение". Но според трайната и безпротиворечива практика на ВАС (реш. 8105/08.06.2011 г. по адм. д. № 8708/2010 г. на ВАС, VІІ отд. и др.) се налага становището, че за разлика от други защитени признаци - пол, раса, религия, увреждане, възраст, семейно положение, които са иманентно присъщи на човека, защитеният признак "лично положение" няма еднозначно, изначално прието обективно съдържание. Това предполага и налага установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен за личността белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния (материален и персонален) обхват на закона и абсолютната забрана за пряка дискриминация. Според така изложеното относно съдържанието на защитения признак "лично положение", изведено в практиката на съда и през призмата на цитираното тълкувателно решение на КС следва да бъде даден отговор на въпроса дали униформеното облекло на служителите в МВР може да се определи като значим, обективен, същностен за личността им белег или е отличителен, но външен израз на тази категория служители. Настоящият състав приема, че униформеното облекло на определена категория служители в МВР е уредено със закон. То се осигурява с цел отличаване, но само външно, не иманентно присъщо на личността, при изпълнение на служебните задължения на тези работници и служители от останалото население. Ето защо и предвид съдържанието на защитения признак "лично положение" униформеното облекло не отговаря на характеристиките на този признак, поради което и защитата му не намира опора в антидискриминационния закон. Различното третиране трябва да е свързано с притежавани или придобити качества на личността или вътрешноприсъщи признаци, за да се приеме, че се включва в законово защитения признак "лично положение", които позволяват да бъдат прилагани еднакво и които отчитат универсалния (материален и персонален) обхват на закона и абсолютната забрана за пряка дискриминация. Не е достатъчно само да се установи по-неблагоприятно третиране, за да е налице дискриминация. Причинната връзка между защитения признак и относителното ощетяване е необходим елемент от фактическия състав на пряката дискриминация. Наличието на данни за бездействието на министъра на вътрешните работи да предприеме съответните мерки за осигуряване на полагащото се на униформения състав в МВР облекло не може да обоснове само по себе си същностен за личността признак, който да отличава едно лице от останалите и да покрива съдържанието на признака "лично положение". Законът за защита от дискриминация трябва да се прилага еднакво, което изисква признаците да се тълкуват строго и критично. Това не е сторено в конкретния случай от решаващия съд, поради което настоящият състав на ВАС намира, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон –чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. и неговата цел-да предостави защита срещу всички форми на дискриминация, така че нито едно проявление на неравно третиране да не остане ненаказано и нито един засегнат човек-незащитен. Делото е изяснено от фактическа страна, поради което след отмяната му следва да бъде постановено друго, с което бъде отменено като незаконосъобразно решението на Комисията за защита от дискриминация. Воден от горното, Върховният административен съд, Пето отделение