Решение № 11979 от 26.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8320/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на Лисота ЕООД, ЕИК 202442624, подадена чрез адв. Атанасов, против Решение 2190 от 07.03.2025 г., постановено по адм. дело 1157/2024 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на Лисота ЕООД срещу Ревизионен акт /РА/ Р-16001623005618-091-001/19.02.2024 г. на органи по приходите на Териториална дирекция /ТД/ на Националната агенция за приходите /НАП/ - Пловдив, потвърден с Решение 195 от 08.05.2024 г. на директора на Дирекция Обжалване и данъчно- осигурителна практика /ОДОП/- Пловдив. От изложеното в касационната жалба се налага извод, че се съдържат доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, съставляващи касационни основания по чл. 209, т.3 АПК. Касаторът оспорва извода на първостепенния съд, че са доказани всички кумулативни условия за реализиране на солидарната отговорност по чл. 177 от ЗДДС. Настоява, че към момента на издаване на фактурите управителят не е могъл да знае и да предполага как ще бъдат разпределени внесените задължения за ДДС и конкретно, че с посочените суми ще бъдат платени други задължения. Твърди, че не може да бъде направен извод за знание, че данъкът по издаваните фактури няма да бъде внесен предвид и плащането по всяка една от фактурите. Подробни съображения излага в касационната жалба. Настоява за отмяна на обжалваното решение и отмяна на процесния РА. Претендира присъждане на разноски, съгласно приложен списък по чл. 80 от ГПК. По делото е постъпила и частна жалба срещу Определение 5251 от 11.06.2025 г., постановено по адм. дело 1157/2024 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е оставено без уважение искане за изменение на решението в частта на разноските. Ответникът Директор на Дирекция ОДОП - Пловдив при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юрк. Григорова, оспорва касационната и частната жалба по подробно изложени аргументи в писмено становище. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на касационния жалбоподател. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима подадена е в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на обжалване пред първоинстанционния съд е законосъобразността на РА Р-16001623005618-091-001/19.02.2024 г. на органи по приходите на ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение 195 от 08.05.2024 г. на директора на Дирекция ОДОП - Пловдив, с който на Лисота ЕООД на основание чл. 177 от Закона за данъка върху добавената стойност /ЗДДС/ са определени допълнителни задължения за ДДС за периоди: м.03. 2022 г., м.07.2022 г., м.09.2022 г., от м.11.2022 г. до м.02.2023 г. (вкл.) в размер на 9 240.51 лева главница и 1 366.16 лева прилежаща лихва. Първоинстанционният съд е приел, че РА е издаден от компетентни органи по приходите, в предвидената от закона форма и при спазване на административно-производствените правила. Описал е установената, релевантна за спора, фактическа обстановка във връзка с ревизията събраните доказателства в хода на ревизията, относимите предпоставки на отговорността по чл. 177 от ЗДДС, съответно размера на установените задължения, в това число и на тези за лихви за забава. Обсъдил е заключението на вещото лице по назначената ССчЕ, след което е пристъпил към изграждане на своите изводи за материалната законосъобразност на акта. Съдът е възприел тезата на органа по приходите за наличието на кумулативните предпоставки за реализиране на солидарната отговорност на ревизираното дружество по реда на чл. 177 от ЗДДС за задължения на Си фешън 21 ЕООД. За да отхвърли жалбата срещу РА първостепенният съд е установил, че по делото няма спор по фактите доставчикът Си фешън 21" ЕООД е извършил описаните в РД облагаеми доставки, начислен е дължимия ДДС, Лисота" ЕООД е ползвало данъчен кредит по процесните фактури, подробно описани в РД и ССчЕ. "Си фешън 21" ЕООД е декларирало ДДС за внасяне, който данък не е внесен в посочените от органите по приходите размери. Изложил е, че едноличният собственик на капитала и управител на Лисота ЕООД в процесните обследвани данъчни периоди е едноличен собственик на капитала и управител на Си фешън 21 ЕООД С. Г. К.. Последният, в качеството на управител и представляващ и на двете дружества, се е разпореждал с банковите сметки и имуществата и на двете дружества. Като управляващ и двете дружества, К. е възложил счетоводството на едно и също лице Финарт ЕООД, като същото е съставяло годишните им финансови отчети. Двете дружества са с един и същи адрес за кореспонденция през ревизираните данъчни периоди: - гр. Асеновград, [улица]до 10.10.2023 г. СД по ЗДДС са подавани от един и същи IP адрес и са подписвани с един и същи електронен подпис. Дружествата са ползвали един и същи електронен адрес за кореспонденция. Според решаващия състав действителните отношения между търговците надхвърлят рамките на обичайните делови отношения между доставчик и получател по доставка, поради което обоснован се явява изводът на ревизиращите органи за наличието на знание у получателя по тези доставки, че данъкът по тях няма да бъде внесен. На основание изложеното е направен краен извод за законосъобразност на ревизионния акт. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК при касационната проверка на оспореното първоинстанционно решение съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, т.е. тази проверка не е ограничена до посочените в касационните жалби касационни основания по чл. 209, т. 1, т. 2 и т. 3, предложение първо АПК. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Административен съд Пловдив като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. По оплакванията за мотивираността на атакуваното Решение касационната инстанция констатира, че макар и действително да се констатира известно многословие в теоретичните разсъждения на състава на първостепенния съд, вкл. и относно неотносими към конкретиката на казуса хипотези на отговорността по чл. 177 от ЗДДС, същественото е, че са на лице и мотиви относно релевантните кумулативни предпоставки на същата, както и съответни релевантни фактически установявания, вкл. и по всяко едно от повдигнатите с жалбата възражения са налице собствени. По оплакванията за материалната законосъобразност и обосноваността на съдебния акт, които следва да се разгледат заедно, касационната инстанция констатира следното. Безспорно съгласно чл. 177, ал. 1 от ЗДДС регистрирано лице, получател по облагаема доставка, отговаря за дължимия и невнесен данък от друго лице, доколкото е ползвало право на приспадане на данъчен кредит, свързан пряко или косвено с дължимия и невнесен данък. Включването на тази разпоредба в глава ХХV от ЗДДС определя отговорността за злоупотреби като средство за предотвратяване на данъчни измами. Съдържанието на тази отговорност е за плащане от регистрираното лице получател по облагаема доставка, за дължимия, но невнесен ДДС, когато е упражнило право на приспадане на данъчен кредит, свързан пряко или косвено с дължимия, но невнесен данък. Нормата на ал. 2 от същия чл. 177 определя, че отговорността по ал. 1 се реализира, когато регистрираното лице е знаело или е било длъжно да знае, че данъкът няма да бъде внесен, и това е доказано от ревизиращия орган по реда на чл. 117 120 от ДОПК. В нормата на чл. 177, ал. 2 ЗДДС са дадени две възможни хипотези по отношение на знанието регистрираното лице е знаело или е било длъжно да знае, че данъкът няма да бъде внесен, като органите по приходите са се позовали на първата хипотеза. В тази връзка не могат да бъдат споделени аргументите на касатора, че при ревизираното дружество не е налице знание", че дължимият данък няма да бъде внесен от доставчика. В съдебната практика се приема, че за обосноваване на наличие на знание" по смисъла на чл. 177, ал. 2 ЗДДС е необходимо да бъдат установени обективни обстоятелства, които да сочат, че действителните отношение между търговците надхвърлят рамките на обичайните делови отношения между доставчик и получател на доставката. В хода на ревизията е установено, че едноличният собственик на капитала и управител на Лисота ЕООД в процесните данъчни периоди е едноличен собственик на капитала и управител на Си фешън 21 ЕООД. Обстоятелството, че двете дружества се управляват от едно и също лице, което взема управленските решения и което се разпорежда с банковите сметки на двете дружества, очевидно разполага с цялата информация относно наличието на непогасени публични задължения и избира, кои точно да погаси, сочи, че това лице разполага и има достъп до цялата информация относно дейността на дружествата, вкл. и относно факта на образуваното изпълнително дело. Горното обуславя извод за знание у получателя по спорните доставки за имущественото и финансово състояние на доставчика. Наличието на едно и също лице като представител на дружествата получател и доставчик е факт, който налага извод за свързаност между доставчика и получателя по смисъла на § 1, т. 3, б. "д" от ДР на ДОПК. Така изложеното обосновава наличие на такива обективни факти, които обосновават знанието у получателя на доставките, че дължимия данък няма да бъде внесен от доставчика. В конкретния случай се касае за начислен, но невнесен ДДС. В този смисъл съдът правилно е кредитирал ССчЕ дотолкова, доколкото същата проследява движението на средствата за погасяване, както на задълженията по ДОС, така и по принудителното изпълнение, но същата не променя по никакъв начин изводите на ревизиращия екип, с оглед предмета на спора. Следва да се има предвид и че съгласно чл. 169, ал. 8 от ДОПК, след образуване на изпълнително дело не се прилагат разпоредбите на чл. 169, ал. 3, ал. 3а, ал. 4 и ал. 5 и ал. 6 от ДОПК и публичните задължения се погасяват в последователност разноски, главница, лихви. Това означава, че длъжникът може да упражни правото си да заяви кое от няколкото публични задължения погасява, включително, като го посочи изчерпателно във вносните бележки, само в случай, че не е налице образувано изпълнително производство, каквото в случая всъщност е налице. От данните по делото ясно личи, че начина на погасяване на публичните задължения на Си фешън 21 ЕООД следва посоченото по-горе правило, а и е съобразено с нормата на чл. 219, ал. 1, т. 1 от ДОПК, за тези от тях, присъединени за събиране по коментираното изпълнително производство, респ. изцяло е съобразена изразената воля на данъчно-задълженото лице, но и императивното правило на чл. 169, ал. 4, т. 1 от ДОПК, при погасяването на тези от тях, които не са били присъединени към същото това изпълнително производство. Що се касае до тезата, че към момента на издаване на фактурите управителят не е могъл да знае и да предполага как ще бъдат разпределени внесените задължения за ДДС и конкретно, че с посочените суми ще бъдат платени други задължения на Си Фешън 21 ЕООД, от една страна както се посочи по-горе очевидно е, че С. К. в качеството си на управител и едноличен собственик на капитала и на двете търговски дружества е бил наясно с финансовото им състояние и в частност с наличието на подлежащи на събиране публични задължения на Си Фешън 21 ЕООД, а от друга посочените норми в ДОПК са императивни и дължимата грижа на търговеца предполага същият да е напълно запознат с тях. Още повече, че незнанието на закона само по себе си не може да бъде извинение и от него да се черпят благоприятни правни последици. Правилно с РА са начислени и лихви за забава. Съгласно Тълкувателно решение 4 от 10.05.2022 г. на Общото събрание на съдиите от първа и втора колегия на Върховния административен съд по тълкувателно дело 2/2020 г. обхватът на солидарната отговорност по чл. 177 от ЗДДС включва и задълженията за лихви за забава върху дължимия и невнесен данък от друго лице. Съвместимостта с правото на ЕС на това правно положение изрично е възприета с Решение на Съда (първи състав) от 20 май 2021 година по дело C-4/20. В него е посочено, че член 205 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност във връзка с принципа на пропорционалност трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която солидарно отговорното лице по смисъла на този член трябва да плати не само размера на данъка върху добавената стойност /ДДС/, който не е внесен от платеца на този данък, но и лихвите за забава, дължими от този платец върху посочения размер, когато е доказано, че това лице е упражнило правото си на приспадане на данъчен кредит, като е знаело или е било длъжно да знае, че посоченият платец няма плати този данък. Приемайки РА за законосъобразен и отхвърляйки жалбата срещу него административният съд е постановил правилно решение което следва да бъде оставено в сила. Частната жалба също е неоснователна. Съгласно чл. 161, ал. 1 ДОПК, на жалбоподателя се присъждат разноските по делото и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция съразмерно уважената част на жалбата. На ответника се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от жалбата. На администрацията вместо възнаграждение за адвокат, се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. В процесния случай юрисконсултското възнаграждение правилно е определено и присъдено на основание чл. 161 от ДОПК съгласно приложимата нормативна уредба. Така постановеното определение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и своевременно сторена претенция за това, на Националната агенция за приходите (виж § 1 т. 6 от ДР на АПК) се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационна инстанция в размер на 1 354,60 лева. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,