Решение № 469 от 14.11.2012 г. на ВКС по н. д. № 1508/2012 г.

Решение № 469 от 14.11.2012 г. на ВКС по н. д. № 1508/2012 г., III н. о., НК, докладчик съдията Даниела Атанасова Производството е по реда на чл. 420, ал. 2 от НПК. Същото е образувано по искане на осъдения Д. Н. З. за възобновяване на нохд № 55/12 г. по описа на РС-Русе. Съдържанието на искането сочи на твърдения за наличието на касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК, които са и основания за възобновяване на наказателното дело по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че искането е допустимо, но неоснователно, поради което следва да бъде оставено без уважение. Адвокат Х., назначен в качеството на служебен защитник на осъдения, поддържа искането за възобновяване, като изразява становище, че наложеното на З. наказание е несправедливо. Осъденият З., редовно призован за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явява. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт, попадащ в категорията на визираните в чл. 419 от НПК и чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Постановената първоинстанционна присъда е била потвърдена с въззивно решение, което е влязло в сила и не е било проверявано по касационен ред. Искането е направено в законоустановения срок по чл. 421, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество искането е неоснователно. С присъда № 23 от 1.02.2012 г., постановена по нохд № 55/12 г., Районен съд-Русе е признал подсъдимия Д. Н. З. за виновен в извършването на престъпление по чл. 211, пр. 2, вр. чл. 210, ал. 1, т. 1, вр. чл. 209, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и на основание чл. 58а, вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от пет години, което да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип, при първоначален строг режим. Зачетено е времето на предварително задържане на подсъдимия, считано от 3.03.2011 г. до 13.05.2011 г. Съдът се е произнесъл по гражданските искове, веществените доказателства и деловодните разноски. С въззивно решение № 42 от 2.04.2012 г., постановено по внохд № 122/12 г., ОС- Русе е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда. Първоинстанционното производство е проведено по реда на глава ХХVII от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, при което подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл. 372, ал. 4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В рамките на направените самопризнания, подкрепящи се от доказателствената съвкупност, събрана на досъдебното производство, решаващите съдилища са направили и верни правни изводи. Съдържанието на изготвеното от осъденото лице искане за възобновяване обуславя възражения в две насоки. В искането се твърди, че неправилно съдът не е приложил разпоредбата на чл. 55 от НК при определяне на наказанието. Това оплакване е неоснователно. Първоинстанционният съд при определяне на наказанието, което е следвало да наложи на З., е изпълнил задълженията си да стори това при спазване на правилата, визирани в чл. 373, ал. 2 от НПК. Правилно съдът не е приложил разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 от НК, а е индивидуализирал наказанието при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК. Наличието само на едно смекчаващо обстоятелство не може да обуслови приложението на чл. 55 от НК, освен, ако то не е изключително по своя характер. В случая самопризнанията на З. от досъдебното производство са преценени от съда като смекчаващо обстоятелство, но правилно е прието, че то не изключително по своя характер. Обосновано самопризнанията на осъдения З. са ценени от решаващите съдилища извън направеното признание на фактите в рамките на диференцираната процедура, като е отчетена тяхната роля за изясняване на авторството, предвид спецификата на механизма, по който са осъществени деянията, включени в продължаваното престъпление. Тази преценка е съобразена от първия съд и с константната съдебна практика по този въпрос-ТР № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС. Липсата на основанията за приложението на чл. 55 от НК е обусловило приложението на чл. 58а, ал. 1 от НК, като в рамките на визираните в този текст правила, съдът прилагайки общата разпоредба на чл. 54 от НК е съпоставил посоченото по-горе смекчаващо обстоятелство с констатираните от него редица отегчаващи такива, отчел е степента на обществена опасност на дееца и на конкретното престъпление и е отмерил наказание над средния размер на предвиденото в закона, а именно седем години и шест месеца лишаване от свобода, което е намалил с една трета и след тази редукция е наложил наказание от пет години лишаване от свобода. В искането за възобновяване, осъденият З. не сочи обстоятелства, извън самопризнанията му, които биха обосновали евентуално намаляване размера на санкцията. Такива обстоятелства не бяха констатирани и от касационната инстанция. Ето защо, възражението за явна несправедливост на наказанието, което се прави в искането за възобновяване е неоснователно. Предвид гореизложеното, настоящият състав на касационната инстанция намира, че не са налице основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК за възобновяване на наказателното производство, проведено срещу осъдения Д. З. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение