Решение № 2941 от 4.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8690/2020 г.

Решение № 2941 от 4.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8690/2020 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по две касационни жалби, подадени от В. В., чрез адв. Т. Иванова и от Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОД на МВР) – София, чрез упълномощен юрисконсулт, срещу Решение № 416 от 28.04.2020 г., постановено по адм. д. № 1553 по описа на Административен съд София - област (АССО) за 2019 г. С обжалваното съдебно решение ОД на МВР – София е осъдена да заплати на В. сума в размер на 700, 00 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, във връзка с отмяната на Наказателно постановление № 18-0338-000700 от 26.07.2018 г., издадено от началника на група към ОД на МВР – София, ведно със законната лихва, считано от датата на влизане на решението, постановено в производството по обезщетението до окончателното му изплащане, като претенцията за присъждане на лихва върху сумата на обезщетението, считано от 14.02.2019 г. (датата на постановяване на решението на Районен съд – Самоков) е отхвърлена. Наред с това, ОД на МВР – София е осъдена да заплати на В. и сумата от 310, 00 лв. – разноски за първоинстанционното производство.

Предвид изложеното в касационната жалба на В., съдебното решение, предмет на проверка се обжалва от него в частта, с която претенцията му за заплащане на законната лихва върху присъдената сума на обезщетението е отхвърлена за периода от датата на влизане в сила на решението на Районен съд – Самоков. За да обоснове твърдението си относно началния момент, считано от който претендира заплащането на законна лихва върху сумата на обезщетението, касационният жалбоподател се позовава на приетото в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на Върховния касационен съд, постановено по тълк. д. № 3/2004 г. Иска отмяната на решението в обжалваната част и осъждането на ОД на МВР – София да му заплати законната лихва върху присъденото обезщетение считано от 06.03.2019 г. – датата на влизане в сила на Решение № 23 от 14.02.2019 г., постановено по нахд № 528 по описа на Районен съд – Самоков за 2018 г. до датата на завеждане на исковата молба – 05.12.2019 г., както и законната лихва от деня на завеждане на иска до окончателното изплащане на сумата на обезщетението. Претендира и сторените разноски за касационното производство.

Писмен отговор на тази касационна жалба не е представен от ОД на МВР – София.

В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател В. не се явява и не се представлява. По делото е представено становище с характер на писмена защита от упълномощен адвокат. Претендират се сторените разноски съгласно представен списък и доказателства за извършването им.

С касационната жалба на ОД на МВР - София съдебното решение, предмет на проверка, се обжалва в осъдителната този касационен жалбоподател част. Релевират се доводи за постановяването му при наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение на материалния закон и необосноваността му. Поддържа се становище, че съдът неправилно приел иска з основателен и за неоснователно направеното възражение за прекомерност на обезщетението за имуществени вреди. Твърди се, че липсват мотиви по какъв начин е определен неговият размер. Като се позовава на чл. 18, ал. 2, във вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касационният жалбоподател изразява становище, че обезщетението следва да е в размер от 300, 00 лв. По изложените в касационната жалба съображения се иска отмяната на решението в обжалваните от този касационен жалбоподател части и отхвърляне на предявения от В. иск.

Касационната жалба на ОД на МВР - София се оспорва от В., чрез процесуалния му представител, в представен по делото писмен отговор. Твърди се нейната неоснователност и се иска оставяне в сила на решението в обжалваните от този касационен жалбоподател части.

В съдебното заседание пред настоящия съд ОД на МВР - Благоевград се представлява от упълномощен юрисконсулт, който от нейно име поддържа предявената касационна жалба и оспорва тази на В..

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни, за които решението в съответните обжалвани от тях части е неблагоприятно, предвид което следва да бъдат разгледани досежно тяхната основателност.

Разгледани по същество, касационните жалби са частично основателни.

Въз основа на изясненото по делото от фактическа страна, по което спор между страните няма, първоинстанционният съд приел предявените искове за присъждане на обезщетение и лихва за забава за допустими, а по същество - този за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за изцяло основателен, а този за присъждане на законната лихва за частично основателен.

За да приеме за основателен предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпените от В. имуществени вреди, първоинстанционният съд се позовал на приетото по Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегии на Върховния административен съд, постановено по тълк. д. № 2 по описа на този съд за 2016 г. Като съобразил приобщените по делото доказателства, съдът изложил съображения, че са доказани кумулативните елементи от фактическия състав на иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, поради което го уважил в предявения му размер от 700, 00 лв. Присъдил сумата ведно с лихвата, но не както е претендирана с исковата молба, а считано от датата на влизане на съдебния акт, постановен в производството по обезщетението, в сила. Приел, че се касае за разход за адвокатско възнаграждение, който не става автоматично изискуем след отмяната на наказателното постановление. Тази изискуемост, според съда, настъпва с присъждането му в производството по обезщетението. По тези причини съдът уважил само частично претенцията за присъждане на законната лихва.

Решението е валидно и допустимо. То е частично неправилно по отношение размера на присъденото обезщетение и в частта относно периода, за който е присъдена законната лихва върху сумата на обезщетението, респективно е отхвърлена тази претенция.

Въз основа на правилно установена фактическа обстановка съдът е направил изводи относно наличието на основание за присъждане на обезщетението за имуществени вреди, които са обосновани на събраните по делото писмени доказателства. Тези изводи са в съответствие с материалния закон и се споделят от настоящия състав.

1. По касационната жалба на ОД на МВР – София срещу обжалваното решение в частта по отношение на присъденото обезщетение за претърпени от В. имуществени вреди:

В казуса фактическият състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ изисква установяването на отменен по надлежния ред акт, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Доколкото е установено от първоинстанционния съд наличието на отменено по отношение на В. с влязло в сила съдебно решение наказателно постановление, налице е първата предпоставка за ангажиране отговорността на ОД на МВР - София по посочената разпоредба. Затова, правилно въз основа на установеното по делото от фактическа страна, първоинстанционният съд е направил краен извод за наличие на основание за ангажиране на нейната отговорност по предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, което е в съответствие с приетото по Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегии на Върховния административен съд, постановено по тълк. д. № 2 по описа на този съд за 2016 г.

Предвид установеното по делото, че плащането по представения още в хода на производството пред Районен съд – Самоков договор за правна защита и съдействие е осъществено в брой, което надлежно е отразено в него, като неоснователно се преценява твърдението на ОД на МВР - София, релевирано в подадената касационна жалба, че не били налице доказателства за настъпване на имуществена вреда. Такива са налице и те са достатъчни, за да обосноват направения от състава на АССО извод в тази посока.

Основателни са обаче оплакванията на ОД на МВР – София, че съдът не е обсъдил и изложил мотиви по какъв начин е определил размера на обезщетението, предвид направеното още в първоинстанционното производство възражение за "прекомерност". Такова е било направено от процесуалния представител на ОД на МВР – София в писмения отговор на исковата молба, а и в съдебното заседание пред АССО. Неоснователно се възразява от В. в отговора на касационната жалба, че това било сторено едва в хода по съществото на делото.

При извършване на преценка по повод направено възражение досежно размера на претендираното обезщетение за имуществени вреди следва да се съобразят две относими тълкувателни решения - Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Върховния административен съд, постановено тълк. д. № 2 по описа за 2016 г. и Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. на Върховния касационен съд, постановено по тълк. д. № 1 по описа за 2017 г. В мотивите на първото е прието, че институтът на обезщетението от непозволено увреждане не следва да се превръща в средство за неоснователно обогатяване, поради което съдът следва да присъди обезщетение, отговарящо на критериите по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). В мотивите на другото тълкувателно решение е прието, че в правомощията на съда е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение. Съдът е посочил, че "В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. "

Според настоящия съдебен състав на касационната инстанция като обективен ориентир за В. като получател на адвокатската услуга относно разумния и обичаен размер на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се разглежда този по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в съответната относима редакция). Доколкото в настоящия случай договореното и изплатено адвокатско възнаграждение е в размер, който надвишава повече от двукратно този по чл. 18, ал. 2, във вр. с чл. 7, ал. 2 от посочената наредба (в относимата редакция), при отчитане правната и фактическа сложност на делото пред Районен съд – Самоков и осъществените процесуални действия в хода на това производство, настоящият състав приема, че претендираният размер на обезщетението се явява прекомерен. Така уговорено и платено възнаграждението не се явява изцяло в пряка и непосредствена причинна връзка с увреждащото В. незаконосъобразно наказателно постановление. Искането за неговото намаляване под този уговорен размер е основателно предвид поетия ангажимент за защита, осъщественото процесуално представителство, извършените от адвоката действия и характера на спора по административнонаказателното дело. Предвид това, настоящият състав намира, че размер от 300, 00 лв., който е в съответствие с посочените разпоредби от наредбата, се явява справедлив и обоснован, и съставлява вреда, която се намира в пряка причинно-следствена връзка с отмененото наказателно постановление. Като е приел обратното и е присъдил обезщетение в размер на 700, 00 лв. първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт в частта, с която е уважил претенцията за размера над сумата от 300, 00 лв. Предвид така възприетото становище, решението в тази част следва да се отмени като неправилно на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ АПК, а исковата претенция в същата тази част да се отхвърли на основание чл. 222, ал. 1 АПК.

Неоснователни са оплакванията на ОД на МВР – София във връзка с приложението на чл. 5 ЗОДОВ в случая. Действително първоинстанционният съд не е обсъдил направеното в тази насока възражение, което преценено от настоящия състав е неоправдано. Държавата, в лицето на настоящия касационен жалбоподател ОД на МВР - София, отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането съгласно чл. 4 ЗОДОВ. Отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у прекия причинител на вредите, но държавата няма да отговоря, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия - чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ. В този случай следва да се прецени доколко поведението му е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие или акт на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, но ако само е допринесъл - обезщетението се намалява, съгласно чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ. В настоящия случай не е налице хипотезата на чл. 5 ЗОДОВ, доколкото с оглед отмяната на наказателното постановление е недопустимо впоследствие да се установява и да се приема, че издаването му е правомерно. Защитата срещу последното също не може да се разглежда в този контекст.

1. По касационната жалба на В. срещу обжалваното решение в частта по отношение на присъдената лихва:

Не се споделят от настоящия състав съображенията на първоинстанционния съд, че претендираната законна лихва се дължи считано от датата на влизане в сила на съдебния акт, постановен в производството по обезщетението.

В съответствие с приетото по т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на Общото събрание на съдиите на Гражданска колегия на Върховния касационен съд, постановено по тълк. д. № 3/2004 г. лихвата е дължима, считано от датата на влизане в сила на решението за отмяна на незаконосъобразния административен акт. Даденото с посоченото тълкувателно решение разрешение е приложимо и към спорната хипотеза. Съгласно приетото в мотивите по т. 1 на Тълкувателно постановление № 1/2015 г., постановено по т. д. № 2/2014 г. на Гражданската колегия на Върховния касационен съд и на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд "... определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност. Неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност. " Ето защо, приетото по т. 4 от посоченото в този абзац тълкувателно решение, че "При незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, при нищожните - това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи - от момента на преустановяването им. ", е от значение за настоящия спор при преценка на момента, считано от който се дължи претендираната лихва върху обезщетението за претърпени имуществени вреди.

Ето защо, в съответствие с горното следва да се приеме, че лихвата върху обезщетението в размер на 300, 00 лв. следва да се присъди считано от датата на влизане в сила на Решение № 23 от 14.02.2019 г., постановено по нахд № 528 по описа на Районен съд – Самоков за 2018 г. до окончателното изплащане на сумата на обезщетението. Доколкото в исковата молба претенцията за заплащането й е заявена считано от 14.02.2019 г., за периода от тази дата до влизането в сила на решението на 06.03.2019 г. тя е неоснователна по аргументи, почерпени от цитираното тълкувателно решение на Върховния касационен съд от 2004 г. и следва да се отхвърли. Като е приел различно от горното, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение в обжалваната част по отношение на претенцията за присъждане на лихва върху обезщетението, което следва да се отмени в тази част, а делото да се реши по същество относно претенцията за присъждане на лихвата съобразно приетото в предходния абзац.

При съобразяване на изложеното, следва да се приеме, че обжалваното решение е неправилно в частите, с които е уважен предявеният от В. иск за осъждането на ОД на МВР - София да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер над 300, 00 лв. до претендираната сума от 700, 00 лв., както и в частта за лихвата, така както е присъдена – в осъдителната и в отхвърлителната части. В тези части решението следва да се отмени, като вместо това се постанови друго, с което предявеният иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди се отхвърли за сумата над 300, 00 лв. до предявения размер от 700, 00 лв. и се присъди лихвата върху нея считано от 06.03.2019 г. – датата на влизане в сила на решението, с което е отменено наказателното постановление – източник на имуществената вреда. В останалата част претенцията за присъждане на законната лихва за периода от 14.02.2019 г. до 05.03.2019 г. като неоснователна следва да се отхвърли.

При този изход на спора в касационното производство разноски на страните не се следват.

Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо и второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение