Решение № 8674 от 11.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7154/2023 г.

Производството е по чл.208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. Б. от гр. Благоевград срещу решение 779 от 02.05.2023 г. по адм. д. 107/2023г. на Административен съд - Благоевград, с което е отхвърлена жалбата му срещу решение 2153-01-2/03.01.2023 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ Благоевград и потвърденото с него разпореждане [номер]/3046-01-6/14.10.2022 г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ- Благоевград. Поддържат се доводи за неправилно прилагане на чл. 114 ал.5 от КСО вр. с чл.115 ал.3 от КСО, относими към касационните основания за отмяна по чл. 209 т.3 от АПК. Ответникът - директорът на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт - Благоевград оспорва касационната жалба с писмен отговор, като твърди законосъобразност на обжалвания съдебен акт. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното обжалване. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211 ал.1 от АПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. Преценена по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред административния съд е решение 2153-01-2/03.01.2023 г. на Директора на ТП на НОИ Благоевград, с което е отхвърлена жалба вх. 1012-01-1321/01.12.2022 г. на касатора срещу разпореждане [номер]/3046-01-6/14.10.2022 г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ- Благоевград. С последното, на основание чл.114, ал.5 от КСО е разпоредено да се извърши прихващане на задължението към ДОО, произтичащо от неоснователно изплатено на Б. парично обезщетение в размер на 2 265. 31 лв., с личната му пенсия за инвалидност поради общо заболяване и се удържа сума в размер на 98.07 лв. до окончателното погасяване на задължението. С оспореното пред ВАС решение АС Благоевград е отхвърлил жалбата като неоснователна, като е изложил мотиви за издаване на оспорения акт от компетентен орган, при спазване на процесуалноправните и материалноправните предпоставки за законосъобразност по чл. 114, ал.5 от КСО. Приел е, че задължението на осигуреното лице за възстановяване на суми на основание недобросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване е установено с влязло в сила разпореждане и не е погасено чрез доброволно плащане или чрез принудителен способ. Преценил е, че не са налице пречки за прихващане на задължението с вземания на осигуреното лице от ДОО, като е отчел, че уреденият в чл. 114, ал.5 от КСО способ за принудително изпълнение на вземанията на ДОО е специален, поради което общият ред за прихващане и принудително изпълнение на публични вземания по ДОПК е неприложим. Отхвърлил е като неоснователни доводите за погасяване на вземането на ДОО по давност поради изтичане на петгодишен давностен срок, като е възприел тезата, че с предаването му на публичния изпълнител /НАП/ за принудително събиране на 21.06.2019 г., административният орган е предприел действие по принудително изпълнение на задължението на жалбоподателя, по смисъла на чл. 115 ал.1 от КСО. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 114 ал.5 от КСО, дължимите суми по разпореждания, които не са погасени доброволно в срока по ал. 3 и 4, подлежат на принудително изпълнение по реда на чл. 110 ал.5 т.1 от КСО или по реда на ДОПК, или чрез прихващане от изискуеми вземания на осигурения от държавното обществено осигуряване. Съгласно чл. 114а ал.1 от КСО, върху паричните обезщетения и помощите, изплащани по КСО, не могат да се налагат запори по реда на ГПК и ДОПК или да се извършват други удръжки освен за задължения към държавното обществено осигуряване и за задължения за издръжка, както и при прихващане на суми по реда на чл. 114. По делото пред първоинстанционния съд е безспорно установено, че към 01.11.2022 г. Б. е получавал пенсия в размер на 490, 35 лв. месечно пожизнено, съгласно разпореждане 72/30.09.2022 г. на ръководител "ПО", както и че с разпореждане РВ-3-01-00235840/24.02.2017 г., издадено от упълномощено лице за ръководител на контрола по разходите на ДОО, на основание чл.114 ал.1 и ал.3 от КСО, е било разпоредено жалбоподателят да възстанови недобросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване за периода от 14.03.2016 г. - 09.09.2016 г. в размер на 1469. 52 лв., от които главница - 1374. 90 лв. и лихва в размер на 94. 62 лв., начислена до датата на разпореждането и дължима до окончателното погасяване. Последното разпореждане като неоспорено по надлежния ред е влязло в сила и представлява стабилен административен акт, който се ползва със задължителна сила. Поради това и възраженията на касатора за недължимост на вземането на ответника са правилно преценени от административния съд като ирелевантни за настоящото производство, в което въпросът за съществуване на задължението не може да бъде пререшаван. Обосновани и правилни са изводите на административния съд, че към датата на постановяване на процесното разпореждане за прихващане 14.10.2022 г. са били налице всички законови предпоставки за извършване на прихващането. За упражняване правото на прихващане, нормата на чл.114 ал.5 от КСО изисква кумулативното наличие на няколко предпоставки: вземането на ДОО да произтича от недобросъвестно получени суми за осигурителни плащания, да е установено с разпореждане по реда на чл.114 ал.3 от КСО, да не е погасено доброволно и да е годно за принудително изпълнение /т.е. да е ликвидно и изискуемо/. По делото е установено и не се спори, че вземането на ДОО е било установено по основание и размер с разпореждане РВ-3-01-00235840 от 24.02.2017 г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО, произтича от недобросъвестно получени суми за осигурителни плащания и не е погасено доброволно от касатора. Изпълнено е и четвъртото изискване изискуемост на вземането, неговата годност за принудително изпълнение. В тази връзка съдът е достигнал до правилния извод за неоснователност на възраженията на оспорващия, че процесното вземане се е погасило по давност поради изтичане на петгодишен давностен срок. Съгласно чл. 115 ал. 1 от КСО, вземанията на НОИ за неправилно извършвани осигурителни плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии, и лихвите върху тях се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят. С изтичане на десетгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят, се погасяват всички вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато задължението е разсрочено или изпълнението е спряно по искане на длъжника. Съгласно чл. 15 ал. 3 от КСО, давността се прекъсва: съгласно т. 1 - с влизане в сила на разпореждането за установяване на вземането и съгласно т. 3 - с предприемане на действия по принудително изпълнение. Както се посочи по-горе, вземането е безпротиворечиво установено с разпореждане РВ-3-01-00235840 от 24.02.2017 г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО, влязло в сила на 12.08.2017 г., т.е. налице е хипотезата на т. 1 от визираната по-горе разпоредба. Основателни са възраженията на касатора, че не са налице убедителни и годни доказателства за предприемане на действия по принудително изпълнение, които да прекъсват давността в хипотезата на т.3 на чл.115 ал.3 от КСО. Съдът незаконосъобразно е приел, че административният орган е предприел действия по принудително изпълнение на задължението на жалбоподателя с предаването му на НАП на 21.06.2019 г. и с предприемане на действия по прихващане с издаване на обжалваното разпореждане. Макар и да не се оспорва обстоятелството, че предаването на НАП, видно от представената справка е било извършено на 21.06.2019 г. и данните са обработени на 22.06.2019 г., това не са действия по принудително изпълнение и поради това не са годно основание за прекъсване на давностните срокове. Тъй като обаче, изискванията по т.1 и т.3 на чл.115 ал.3 от КСО не са кумулативно, а алтернативно предвидени, наличието на предпоставките по т.1 е достатъчно основание за прекъсване на давността. Освен казаното, дори и да се приеме, че не е настъпило прекъсване на давността, петгодишният давностен срок за погасяване на процесното вземане, установено с разпореждане РВ-3-01-00235840 от 24.02.2017 г., е започнал да тече считано от 01.01.2018г. и към датата на издаване на разпореждане [номер]/3046-01-6/ 14.10.2022г. за прихващане не е изтекъл, респективно вземането не е било погасено. С оглед казаното, правилно първоинстанционният съд е приел за неоснователни изложените в тази връзка доводи на оспорващия, че процесното вземане се е погасило по давност поради изтичане на петгодишен давностен срок. Предвид изложените съображения, оспореният пред административния съд акт е материално законосъобразен и поради това правилно потвърден, а подадената срещу него жалба като неоснователна отхвърлена. АС Благоевград е постановил правилно съдебно решение, по отношение на което не се установяват касационните основания за отмяна и поради това то следва да бъде оставено в сила. Следва да бъде уважено искането на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция в размер на 100 лв. По изложените съображения и на основание чл. 221 ал.1 и ал.2 от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,