Решение № 956 от 29.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14093/2014 г.

Решение № 956 от 29.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14093/2014 г., III о., докладчик председателят Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационни жалби на Д. К. и Р. К., подадена чрез пълномощник адв. Б. против решение № 1880/23.07.2014 г., постановено от Варненския административен съд по адм. д. № 396/2012 г. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Д. К. и Р. К. срещу заповед № ЖН-02/16.01.2014 г. на кмета на район Аспарухово при община Варна, с която на осн. чл. 65, ал. 1 ЗОС е наредено да се изземе незаконно заеманото общинско жилище, състоящо се от една стая и кухня на адрес гр. Варна, ж. к. "Дружба", бл. 19, вх. А, ет. 2, ап. 6. В касационната жалба се твърди неправилност на решението и се иска неговата отмяна. Наведеното касационно основание е допуснати от съда съдопроизводствени нарушения, които са съществени, изразяващи се в необсъждане на направени от жалбоподателите възражения. Иска се постановяване на решение по съществото на спора от настоящата инстанция, с което да бъде отменена като незаконосъобразна обжалваната заповед. Ответникът по касация - кметът на район "Аспарухово", община Варна оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор. Иска се присъждане на разноски. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима и основателна. Предмет на контрол пред административния съд е била заповед № ЖН-2/16.01.2014 г., с която на осн. чл. 65, ал. 1 ЗОС във вр. с решение № 4-2-5/13.09.2013 г. на комисията по чл. 6 от НУРУЖНГНПОЖ е наредено да се изземе незаконно заеманото общинско жилище, състоящо се от една стая и кухня на адрес гр. Варна, ж. к. "Дружба" бл. 19, вх. А, ет. 2, ап. 6. Заповедта е издадена от кмет на район "Аспарухово" и е разпоредено връчването й на Д. К. и Р. К.. Фактическото основание, посочено в заповедта е, че с влязла в сила заповед № ЖН-99/17.07.2006 г. е прекратено наемното правоотношение на осн. чл. 46, ал. 1, т. 7 и ал. 2 от ЗОС и до момента Д. К. не е освободил незаконно обитаваното общинско жилище, като е заплащал обезщетение за неговото ползване. В мотивите на заповедта е посочено, че не е уважено заявлението на Д. К. да бъде отново настанен в частта от жилището, обитавано от него и съпругата му. Административният съд е отхвърлил жалбите на К. и К. приемайки, че са налице фактическите основания на заповедта, които осъществяват хипотезата на чл. 65, ал. 1 от ЗОС. Съдът е посочил, че с плащането на наемната цена за жилището, наемното правоотношение не е мълчаливо продължено, тъй като чл. 236 ЗЗД е неприложим в случая. Съдът е преценил като ирелевантни за спора, посочените в заповедта мотиви относно искането на жалбоподателя за издаването на нова заповед за настаняване и решенията на комисията по това искане. Съдът е преценил като правилно адресирането на заповедта и до съпругата на К.-Р. К., тъй като и тя обитава въпросния имот. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява решението на административния съд като неправилно, но по съображения, различни от изложените в касационната жалба. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съдът следи служебно. В конкретния случай, решението на административния съд е постановено при неправилно приложение на материалния закон и по конкретно разпоредбата на чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Съгласно чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (наричана за краткост по-долу Конвенцията), всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот. Личния живот на едно лице е съвкупност от множество фактори и отношения. Един от тези фактори е домът на лицето, който му осигурява подслон и възможност за задоволяване на ежедневните човешки потребности от приготвяне на храна, сън и почивка. Отнемането на дома на едно лице неизбежно засяга сериозно личния му живот, а също така рефлектира и на семейния му живот в случаите, когато лицето има семейство. Правото на зачитане на личния и семейния живот на лицата не е абсолютно и може да бъде ограничавано от държавните власти, но само при наличието на предпоставките, посочени в ал. 2 на чл. 8 от Конвенцията. Тези предпоставки са- намесата в защитените в ал. 1 права да е предвидена в закона, да е необходима в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. С други думи, за да е законосъобразна, намесата трябва да е предвидена в закона, да е обусловена от някоя от целите, посочени в ал. 2 на чл. 8 от Конвенцията и да е пропорционална. В конкретния случай, обжалваната заповед засяга неблагоприятно правната сфера на жалбоподателите и изпълнението й ще ги лиши от дом, който както се каза по-горе е фактор от значение за личния и семейния живот на лицата. Издаването на тази заповед е предвидено в закона - чл. 65, ал. 1 от ЗОбС. Може да се каже, че издаването й преследва една от целите, предвидени в ал. 2 на чл. 8 от Конвенцията, а именно в защита на правата на други граждани, отговарящи на условията да бъдат настанени, но все още ненастанени в общински жилища. Тоест, в конкретния случай намесата в личния живот на жалбоподателите е предвидена в закона и преследва легитимна цел. Тази намеса обаче е непропорционална. Този извод следва от съвкупната преценка и съпоставянето на следните обстоятелства, установени по делото. Жалбоподателите са хора над средната възраст, той на 70 години към датата на издаването на заповедта, тя на 67 години. Жалбоподателят страда от заболяването паркинсон, а жалбоподателката от инсулинозависим захарен диабет. От данните по делото не се установява те да притежават жилище или друг недвижим жилищен имот, годен да им осигури подслон. Обжалваната заповед е издаден през м. 01.14 г., т.е. през зимния сезон. Изводът, който следва от така установените обстоятелства е, че изпълнението на обжалваната заповед ще остави жалбоподателите, които са възрастни и болни хора, без дом през зимата. Ползата от изпълнението на тази заповед за общината ще се състои в освобождаване на част (но не целия) от жилищен общински имот, в която освободена част евентуално могат да бъдат настанени други нуждаещи се от общинско жилище граждани. От друга страна, в мотивите на заповедта не се сочи лице или лица, които ще бъдат настанени в освободената част от жилищния имот, както и тяхната нужда, така че тя да бъде съпоставена и преценена спрямо степента на неблагоприятно засягане, за жалбоподателите. По тези съображения, настоящият съдебен състав преценява, че липсват мотиви в обжалваната заповед, които да обуславят извода, че издаването на обжалваната заповед е необходима в едно демократично общество. Следователно издаването на обжалваната заповед не е съобразена с чл. 8, ал. 1 от Конвенцията, която е материалноправна разпоредба ползваща се по силата на чл. 5 от Конституцията на Република България с приоритет над националните норми, които и противоречат. Обжалваната заповед не е съобразена и с принципа за съразмерност, установен в чл. 6 от АПК. Като не е съобразил посочените материалноправни разпоредби, съдът е приложил неправилно материалния закон, което е обусловило и неправилността на постановеното решение. Обжалваното решение следва да се отмени, а вместо това се постанови друго по съществото на спора, с което да се отмени обжалваната заповед като незаконосъобразна. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд