Решение № 7237 от 11.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2895/2020 г.

Решение № 7237 от 11.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2895/2020 г., V о., докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Директора на Столична регионална здравна инспекция /СРЗИ/ срещу Решение № 7392 от 28.11.2019 г. на Административен съд - София-град (АССГ) постановено по административно дело № 9922/2018 г. С обжалваното решение е отменена Заповед № 280/23.08.2018 г. директора на СРЗИ с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение на А. Петрова за длъжността "старши инспектор" в дирекция "Надзор на заразните болести", отдел "Епидемиология и контрол на заразните болести", считано от 24.08.2018 г. В касационната жалба касаторът сочи, че оспорваното решение е неправилно - постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва изводите на съда, че служебното правоотношение е прекратено в нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби, поради неприложение на чл. 333 от Кодекса на труда (КТ). Оспорва мотивите на съда, че административният акт е издаден в противоречие с изискванията за равно третиране и забрана за дискриминация в областта на заетостта и упражняване правото на труд, установени с разпоредбите на Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.) и Директива 2000/78/ЕО за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, поради неспазване на приложимата процедура по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ и Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда (Наредба № 5/1987 г.) свързана със задължението на работодателя да предприеме необходимите действия, преди да прекрати правоотношението със служителя, имащ съответното увреждане. Счита, че след като закрила аналогична с тази по КТ не е въведена със Закона за държавния служител (ЗДСл), то за административния орган не съществува възможност да спази уредената процедура за получаване на разрешение от Инспекцията по труда (ИТ). Не претендира разноски. Ответникът по касация – А. Петрова, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба по съображения изложени в писмен отговор и в съдебно заседание. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски за настоящата инстанция. Представя списък на разноските. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, след като съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК намира следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. По делото е установено, че А. Петрова е заемала длъжността "старши инспектор " в дирекция "Надзор на заразните болести", отдел "Епидемиология и контрол на заразните болести", с място на работа СРЗИ, с ранг І-ви младши за държавен служител. Страда от онкологично заболяване, видно от Експертно решение (ЕР) на ТЕЛК № 2478 от 8.06.2005 г. на ТЕЛК за общи заболявания гр. София, ІІ МБАЛ с определена оценка на работоспособността от 73 % трайно намалена работоспособност, пожизнено с водеща диагноза [диагноза]. Установено е, че със Заповед № К344/29.06.2018 г. на директора на СРЗИ, след съгласуване с министъра на здравеопазването е утвърдено наименованието и броят на отделите и секторите в структурата на дирекциите на СРЗИ, в сила от 1.07.2018 г. дирекция "Надзор на заразните болести" запазва общата численост на персонала от 87 души, като отдел "Епидемиология и контрол на заразните болести" е с намалена численост от 51 на 49 броя; отдел "Медицински изследвания" е от 20 броя, а отдел "Паразитология и ДДД" е с численост 17 бройки. С последвала заповед № К386/24.07.2018 г., считано от 01.09.2018 г., е извършено преструктуриране на дирекция "Надзор на заразните болести". На това основание е издадена Заповед № К390/25.07.2018 г. на директора на СРЗИ, с която е утвърдено ново длъжностно разписание на здравната инспекция, съгласно което в отдел "Епидемиология и контрол на заразните болести" е премахната 1 брой длъжност "старши инспектор", заемана от А. Петрова. С оспорената заповед, сочена по –горе, на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл – поради съкращаване на длъжността – е прекратено служебното правоотношение на Петрова. От правна страна съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентния, съгласно чл. 108 ЗДСл орган – директора на СРЗИ. Спазени са изискванията за форма и съдържаните на административния акт. Същият е в писмена форма и съдържа минимално предвиденото в чл. 108, ал. 1 ЗДСл. съдържание. Обусловен е и извод, че съкращаването на заеманата от А. Петрова длъжност е реално. Позовавайки се на Решение от 9 март 2017 г. по дело С-406/15, Милкова, ECLI: EU: C: 2017: 198, постановено по преюдициално запитване, отправено по адм. дело № 12369/2014 г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, приключило с вляло в сила съдебно решение № 6014 от 15.05.2017 г., в което Съдът на Европейския съюз (СЕС) е посочил, че право и задължение на националната юрисдикция е да извърши проверка за съответствие с принципа за равно третиране, е приел, че жалбоподателката Петрова е физическо лице с увреждане, защото боледува от заболявания, предвидени в чл. 1, ал. 1, т. 3 и т. 6 от Наредба № 5/1987 г., установени по съответния нормативно предвиден ред - Експертно решение (ЕР) на ТЕЛК № 2478 от 8.06.2005 г. на ТЕЛК за общи заболявания гр. София, ІІ МБАЛ. Същата е заемала длъжност в администрация по служебно правоотношение и е държавен служител по смисъла на ЗДСл. Заболяванията й са измежду изброените в чл. 1 от Наредба № 5/1987 г. и той би ползвал особената закрила на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, ако работеше по трудово правоотношение. Посочил е, че са представени годни писмени доказателства, че жалбоподателката (ответник по касация) страда от заболявания, включени в приложното поле на Наредбата. Посочил е, че писмено разрешение от съответната инспекция по охрана на труда не е искано. Приел е, че служебното правоотношение на Петрова е прекратено в нарушение на административнопроизвоствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби. Оспореният административен акт е в противоречие с изискванията за равно третиране и забрана за дискриминация в областта на заетостта и упражняване правото на труд, установени с разпоредбите на ЗЗДискр и Директива 2000/78/ЕО. Решението е правилно. Не са налице сочените от касатора касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Правилно съдът е приел, че не са налице основанията за отмяна на оспорваната заповед по чл. 146, т. 1 и т. 2 от АПК. Административният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма и съдържа законовите реквизити, вкл. правните и фактически основания за издаването му. Правилни са изводите на съда, че неспазването на приложимата процедура по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ и Наредба № 5/1987 г., свързана със задължението на работодателя да предприеме необходимите действия, преди да прекрати правоотношението със служителя, имащ съответното увреждане, представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила и материалния закон - основания за отмяна на процесната заповед по чл. 146, т. 3 и т. 4 АПК, обуславящи извод за нейната незаконосъобразност. Съображенията на съда свързани с приложимостта на закрилата по чл. 333 КТ относно работещите по служебно правоотношение и изискването за равно третиране и забраната за дискриминация в областта на заетостта и упражняване правото на труд установени с разпоредбите на ЗЗДискр. и Директива 2000/788 ЕО, и задължението на съда да съобрази Решение от 9 март 2017 г. по дело С-406/15, Милкова, ECLI: EU: C: 2017: 198 на СЕС са правилни, споделят се от настоящата инстанция и не следва да се преповтарят. Безспорно от доказателствата по делото се установява, че А. Петрова е лице с увреждане, защото боледува от трайно заболяване, установено по съответния нормативно предвиден ред. Заболяването й попада сред заболяванията посочени в чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/1987 година. Петрова е заемала длъжност в администрация по служебно правоотношение и е държавен служител по смисъла на ЗДСл. Поради тази причина, преди прекратяване на служебното правоотношение органът по назначаването е следвало да проведе процедурата предвидена в нормативната уредба и да получи предварително разрешение на инспекцията по труда за прекратяване на служебното правоотношение. Това е така, защото ако А. Петрова работеше по трудово правоотношение щеше да бъде под предвидената в КТ закрила, заради заболяването, от което страда. Различието в правната уредба, предоставящо закрила при уволнение само на лицата с увреждания, работещи по трудово правоотношение, поставя Петрова, която е засегната от същото увреждане, но е държавен служител, в по-неблагоприятно положение. Налице е недопустима, неоправдана от обективна, законова цел диференциация между лицата, страдащи от едни и същи заболявания, по причина на това, че полагат труд по различен вид правоотношение, при наличие на нормативно предвидена закрила при уволнение само на работещите по трудово правоотношение. При съобразяване с насоките, дадени в решение на СЕС - Решение от 9 март 2017 г. по дело С-406/15, Милкова, ECLI: EU: C: 2017: 198, постановено по преюдициално запитване, отправено по адм. дело № 12369/2014 г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, настоящият съдебен състав намира, че механизмите за защита на лицата с увреждания следва да функционират спрямо всички тези лица по еднакъв начин, а наличието на разлика в третирането следва да се обосновава от обективни причини или допустима от закона цел. Видът на правоотношението, по което лицата с увреждания полагат труд срещу възнаграждение, не би могъл да се възприеме като такава обективна причина или законно преследвана цел. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че следва да има изменение в ЗДСл, което да въведе такова задължение, за да се спази това изискване. Както е посочил и първоинстанционният съд, съгласно чл. 633 ГПК решението на Съда на Европейските общности/СЕС/ е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. При служебно извършената проверка по чл. 218, ал. 2 АПК съдът констатира, че оспорваното решение е валидно и допустимо. При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение като правилно, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, направеното от ответника по касация искане за присъждане на разноски е основателно и такива следва да му се присъдят в доказан по делото размер –1000 лв. договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение