Решение № 9696 от 12.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 2143/2009 г.

Решение № 9696 от 12.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 2143/2009 г., III о., докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Садананд Абишек, гражданин на Индия, чрез неговия пълномощник адвокат Георги Бояджиев, против Решение № 847/4.11.2008 г. на Административен съд - София град, постановено по адм. дело № 4673/2008 г. Релевира оплакване за неправилност и моли за неговата отмяна. Ответникът по касационната жалба - Директора на Дирекция "Миграция"-МВР-редовно призован, не изпраща представител и не изразява становище по нея. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд-София е било образувано по жалбата на Садананд Абишек, гражданин на Индия, против Заповед № ЗДМ-819/25.06.2008 г. на директора на Дирекция "Миграция", с която са му наложени принудителни административни мерки- "принудително отвеждане до границата на страната" и "забрана за влизане в РБ" С решенето си съда при обжалването по съдебен ред, извършено на основание чл. 46, ал. 1 от ЗЧРБ, по реда на чл. 145 и сл. АПК - е отхвърлил жалбата, приемайки оспорената заповед за законосъобразна. Посочил е, че е издадена от компетентен орган, действащ в рамките на предоставените му по закон правомощия, в изискуемата форма при спазване на процесуалните правила и материалния закон. Решението е неправилно. От доказателствата, представени по делото, е било установено, че жалбоподателят е получил правото на продължително пребиваване в страната на основание чл. 24, т. 3 от ЗЧРБ поради това, че е приет на редовно обучение в лицензирано учебно заведение, със срок на валидност- до 27.05.2008 г. След като административния орган констатирал, че чужденеца не е откриваем на сочен от него адрес, приема, че е налице хипотезата на чл. 40, т. 1 от ЗЧРБ и при условията на обвързана компетентност- е наложил принудителната административна мярка по чл. 40, ал. 1 от с. з. Обстоятелството, че понастоящем чужденецът е записан за редовен студент- съдът е приел за ирелевантно по отношение на наложената мярка за административна принуда. За другата наложена мярка- "забрана за влизане в РБ"- съдът също я намерил за законосъобразна, доколкото е мотивирана с липсата на осигурени средства за издръжка и задължителните застраховки през време на пребиваването в страната и средства осигуряващи възможност за обратно завръщане за чужденеца- обстоятелства, които не са оборени от последния с надлежни доказателства и доказателствени средства. Съдът неправилно е приложил материалния закон. Затова решението следва да бъде отменено и спора решен по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 54 ППЗЧРБ - при отнемане право на пребиваване в Република България, компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Тези основания не са обсъдени в мотивите нито на обжалваната заповед, нито от съда при последвалия контрол. Разпоредбата на чл. 54 е с императивен характер и при наличие на посочено в нея обстоятелство, то административният орган е длъжен да го обсъди в мотивите си, поради което и същото следва да съставлява задължителен елемент от мотивите, респективно събиране на доказателства, а необсъждането му, съответно немотивиране на заповедта в този смисъл - представлява нарушение на административно-процесуални правила, а оттук и немотивираност на наложената принудителна административна мярка. Още повече, че при преценката на конкретния случай, следва да се вземе предвид и разпоредбата на чл. 9 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, приложима за България, считано от 1.01.2007 г. Разпоредбата на § 7 от същия текст предвижда задължение за държавата-членка, когато отнемането или загубата на статут на дългосрочно пребиваващ не води до експулсиране, както е в разглеждания случай, да разрешава на съответното лице да остане на нейна територия, ако то отговаря на условията, установени в националното законодателство и ако не представлява заплаха за обществения ред и обществената сигурност. Такава преценка не е правена. Видно от представените по делото доказателства, счетени за ирелевантни от първоинстанционния съд- Абишек- удостоверение от 1.08.2008 г.- на Медицински университет -Плевен, същият е записан за редовен студент в подготвителен курс, за учебната 2007/2008 г., настанен е в студентско общежитие. Обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено и вместо него следва да се постанови отмяна на обжалваната заповед. Водим от горното, Върховният административен съд, трето отделение на основание чл. 221, ал. 2 АПК