Решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г.

Решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Д. И. срещу решение № 1152 от 22.05.2017 г. по в. гр. д. № 133/2017 г. на Софийския апелативен съд. Жалбоподателят счита за неправилен извода на съда, че ответникът В. Д. К., негов брат, е придобил по давност спорния апартамент. Счита, че ответникът не е бил владелец на апартамента, а само ползвател – първоначално на част от него, а след смъртта на майка им – на целия. Ответникът е живял в апартамента като дете на собствениците, а след това – със съгласие на майка си и на жалбоподателя. Той е бил допуснат да живее в апартамента, но не е бил негов владелец, затова не би могъл да го придобие по давност. Ответникът В. Д. К. оспорва жалбата. Счита, че въззивното решение е правилно. Обстоятелството, че е живял в апартамента първоначално със своите родители, а след това само с майка си, не препятства възможността да е установил владение за себе си и да е придобил собствеността на апартамента след изтичане на 10 години. Той е демонстрирал владелческите си действия пред всички, като лично е заплащал консумативните разходи и е изпълнил моралното задължение да се грижи за своите болни и стари родители. Освен това той многократно е отказвал да освободи апартамента, което също е демонстрация на владелчески действия. Без значение било обстоятелството, че жалбоподателят притежава нотариален акт за собственост на този апартамент, тъй като той не е предявил своевременно иск по чл. 108 ЗС, с който да прекъсне придобивната давност. С определение № 368 от 06.07.2018 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите може ли едно лице да придобие по давност недвижим имот, който ползва със съгласие на собственика или носителя на вещно право на ползване, без да е демонстрирало пред него трансформиране на държането във владение, както и по процесуалноправния въпрос за прилагането на чл. 236 ГПК. По поставените въпроси настоящият състав приема следното: В решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на I ГО, е прието, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване по чл. 243 ЗЗД/ и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. Същото разрешение се прилага и когато са налице търпими действия върху имота. В решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о., е разгледан въпросът какво представляват търпимите действия. Прието е, че това са фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, без те да произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, т. к. почиват на близки приятелски или други лични отношения. Търпими според правната теория са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Пример за такива действия е когато някой разреши друг да се настани временно да живее в неговата къща (Проф. П. В., Ново вещно право, С. 1995 г., т. 29, стр. 45). Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това трябва да се различават от държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за основание за придобиване на владение. Тези действия се различават от държането и по това, че държането се упражнява по силата на съгласие със собственика (носителя на вещното право) или владелеца, т. е. по силата на договор, затова държането на вещта е право на държателя срещу лицето, което предоставя държането и се задължава за това. Тъй като държането почива на договор с лицето, което предава държането на властта, то е по дефиниция правомерно. За преустановяването на търпимите действия е достатъчно едностранното изявление на собственика или владелеца. В решение № 291/9.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на II ГО на ВКС е прието, че за да промени държането във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика. Същото е прието и в решение № 270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО. Тези разсъждения се отнасят и за търпимите действия – лицето, което ги осъществява, следва да демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна – че започва да осъществява фактическа власт с намерение за своене на имота. Настоящият състав споделя тази практика на ВКС и счита, че тя следва да намери приложение и по настоящото дело. По процесуалноправния въпрос – като не е обсъдил в съвкупност всички доказателства по делото, въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС по прилагането на чл. 236 ГПК – например решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I ГО е решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, II ГО. По съществото на касационната жалба: Страните по делото са братя. Със съдебна спогодба от 06.08.1984 г. по гр. д. № 14974/1984 г. процесният апартамент е поделен между тях и майка им С. И., като апартаментът е поставен в дял на майката, а братята са получили парични уравнения. През 1992 г. майката е продала апартамента на ищеца Б. И., като си е запазила пожизнено вещното право на ползване върху него. Починала е на 29.07.2012 г., като до смъртта си е живяла в апартамента заедно с другия си син – ответника В. К.. За да отхвърли предявения от Б. И. иск за собственост въззивният съд е приел за основателно направеното от ответника В. К. възражение за придобивна давност върху апартамента. Позовал се е на показанията на свидетеля П., че ответникът живее в апартамента от 1970 г. и никога не го е напускал; че е заплащал консумативните разходи, както и разноските за поддържане на общите части. През цялото време е бил възприеман от съседите като собственик. По делото няма данни след закупуване на апартамента с нотариалния акт от 1992 г. ищецът Б. И. да е заявявал собственически права, нито да е уведомил брат си за продажбата. Няма данни за връчване на нотариално заверената от него декларация от 29.10.2003 г., с която е заявил съгласие брат му да живее временно в апартамента. След смъртта на майката през 2012 г. ответникът е декларирал апартамента на свое име, като се е позовал на наследство и придобивна давност. При тези данни въззивният съд е направил извод, че ответникът е бил владелец на апартамента, а не негов държател, тъй като не са доказани договорни отношения между братята. Налице са всички елементи на владението – то е установено спокойно, упражнявано е явно, постоянно и непрекъснато; демонстрирано е владение на собственик. Не е оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Налице е и позоваване от ответника на изтеклата придобивна давност, след като са минали повече от 20 години откакто ищецът е закупил апартамента. Решението е неправилно. Ответникът В. К. е живял в процесния апартамент от 1970 г., първоначално със своите родителите и брат си – ответникът Б. И.. След смъртта на бащата апартаментът е станал съсобствен, като върху него е установено съвладение от наследниците, т. е. В. К. е бил владелец на своята идеална част и заедно с майка си - държател на идеалната част на брат си, който не е живеел в апартамента. В този смисъл решение № 465 от 27.05.2010 г. по гр. д. № 1199/2009 г. на ВКС, I г. о., както и мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, в частта, с която се приема, че владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. По делото няма данни през този период владението на ищеца Б. И. да е било отблъснато по смисъла на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. След делбата от 1984 г. апартаментът е станал изцяло собственост на майката С. И., като се е прекратило и владението на В. К. върху собствената му идеална част, която е прехвърлена при делбата. Той е продължил да живее в процесния апартамент, но вече не е имал собствено вещно право върху него, съответно – не е имал основание да упражнява владение, а единствено търпими действия, поради близките родствени отношения със собственика на имота С. И.. След продажбата на апартамента от 1992 г. търпимите действия са продължили да се осъществяват по отношение на майката С. И., тъй като тя е запазила вещното си право на ползване по чл. 56 ЗС върху апартамента и е могла да упражнява това право в пълен обем както лично, така и чрез трети лица, които тя допуска в него – решение № 14 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5426/2014 г., II г. о. Плащането на консумативните разходи и на разходите за общите части на етажната собственост от В. К. е свързано с осъществяваното от него фактическо ползване на част от апартамента като търпими действия и е израз на разпределяне на паричните задължения за апартамента между него и майка му, която е същинският им титуляр, съгласно чл. 57 ЗС. Затова само от извършените плащания не може да се направи извод, че е установено владение върху апартамента от страна на В. К.. Трансформирането на търпимите действия във владение за себе си е следвало да бъде изразено в изрични недвусмислени действия от страна на В. К. и демонстрирано изрично пред новия собственик на имота, за да може той да се защити. От друга страна, при запазено вещно право на ползване от страна на майката на страните, ищецът Б. И. не би могъл реално да ползва собствения си апартамент до нейната смърт, нито да иска отстраняване от него на лицата, които майка му е допуснала при упражняване на правото си на ползване. Затова той не е имал правен интерес и не би могъл реално да прекрати търпимите действия, осъществявани от неговия брат. След смъртта на майката вече е направено такова изявление. Едва с отказа на В. К. да освободи доброволно апартамента той е демонстрирал спрямо собственика Б. И. намерението си да владее за себе си неговия имот. Това е станало след смъртта на майката през 2012 г. До предявяване на иска по чл. 108 ЗС през 2015 г. обаче не е изтекъл давностният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС и ответникът не би могъл да придобие собствеността по давност. По изложените съображения незаконосъобразен се явява изводът на въззивния съд, че ответникът В. К. е придобил собствеността върху процесния апартамент по силата на изтекла придобивна давност. Неоснователни са и направените от ответника В. К. възражения срещу придобивното основание на ищеца Б. И.. В тази част въззивното решение е правилно, макар и лаконично. Обстоятелството, че в нотариалния акт № 1992 г. погрешно приобретателят е посочен като надарен, не води до извод за липса на основание на сделката и за липса на съгласие за продажба. Касае се за нотариален акт за покупко-продажба, което е изрично записано в акта. Изразена е изрично волята на С. И. И. за продажба на апартамента за сумата от 4 773 лв., която сума продавачката е заявила, че е получила в брой; изразена е и воля на Б. Д. И. за закупуване на апартамента на посочената цена. Обстоятелството, че в приложението на нотариалния акт е посочено удостоверение за раждане не може да доведе до извод, че се касае за дарение между роднини, за което се заплаща по-ниска такса, но дори волята на страните да е била за дарение, такава една прикрита сделка е валидна поради спазването на нотариалната форма – чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Не може също да се приеме също, че сделката няма предмет само защото описаният в акта апартамент № 5 понастоящем е с номер 11, при положение че всички останали индивидуализиращи белези съвпадат и при отчитане и на промяната в административния адрес, посочена в представеното по делото удостоверение на СО-район О.. Изцяло недоказани остават и твърденията за нищожност на нотариалното удостоверяване на основание чл. 472, вр. чл. 475 и чл. 476 ГПК (отм.); , както и оспорването на автентичността на подписите на продавачката и нотариуса. Въззивният съд не е имал основания да събира доказателства във връзка с тези възражения, тъй като не е бил сезиран с искане по чл. 266, ал. 3 ГПК. По изложените съображения обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и предявеният иск да бъде уважен в съответствие с изводите на настоящата инстанция. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,