Решение № 7495 от 8.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1818/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационната жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез процесуалния си представител, срещу решение 23450 от 14.11.2024 г. по адм. дело 6591/2024 г. на Административен съд София-град. С обжалваното решение АС София-град е осъдил Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество да заплати на Е. П. Ф. обезщетение по чл. 104, ал. 1 вр. чл. 121, ал. 1, т. 3 от Закона за държавния служител, за периода от 08.04.2020 г. до 08.10.2020 г., в размер на 7439,18 лв., ведно със законната лихва върху дължимата сума, считано от 20.09.2021 г. до окончателното й изплащане и е отхвърлил иска за присъждане на законната лихва върху дължимата сума от датата на завеждане на исковата молба 15.04.2021 г. до 20.09.2021 година. С решението си съдът е осъдил Комисията да заплати на ищцата и сумата 1997,50 лв. разноски по делото. Решението в отхвърлителната част не е обжалвано и е влязло в сила, съответно не е предмет на касационна проверка. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му при противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяната му. Излага доводи, че съдът е установил правилно фактическата обстановка, но изведените правни изводи относно размера на обезщетението са незаконосъобразни. Счита, че съдът неправилно е приел, че дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл възлиза на 20825,77 лв. и от този размер следва да се прихване изплатеното на ищцата, сега касационен ответник, обезщетение на същото основание в размер на 12936,19лв., при което е присъдил разликата в размер на 7889,58 лв. В тази връзка се позовава на експертното заключение в частта, с която вещото лице е изчислило размера на евентуалното обезщетение като е приспаднало сумата 1126,88 лв., представляваща изплатено парично обезщетение за временна неработоспособност за 10 работни дни през м. април 2020 г., както и сумата, върху която са платени осигуровки като самоосигуряващо се лице от ищцата в размер на 6607,85 лв. Разликата между стойността на обезщетението, изчислено при заплата от 3885 лв. и стойността на дохода върху платените осигуровки като практикуващ адвокат през процесния период, възлиза на 14373,54лв. Обезщетението, определено в размер 14373,54 лв. е изплатено изцяло от органа по назначаване след приспадане на 10% данък върху доходите. Поради това поддържа, че съдът неправилно е приел, че претенцията по чл. 104, ал. 1 ЗДСл в заявения размер е основателна и уважил същата. При тези съображения, развити подробно в касационната жалба, касаторът иска да се отмени обжалваното решение и се реши спорът по същество като се отхвърли исковата претенция, както и акцесорните искания за присъждане на лихви и разноски. Претендира разноски по делото. Ответникът по касационната жалба Е. П. Ф., чрез пълномощника си, представя писмен отговор, в който изразява становище, че обжалваното решение е правилно, не са налице сочените касационни основания за отмяната му, поради което следва да се остави в сила. Не претендира разноски за касационната инстанция. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Решението е валидно и допустимо. Производството пред първоинстанционния съд е проведено по реда на чл. 226, ал. 1 АПК. АС София-град, в съответствие с указанията на касационната инстанция, дадени в решение 7748 от 24.06.2024 г. по адм. дело 6735/2023 г. на Върховния административен съд, състав на пето отделение, с разпореждане 11927/15.07.2024 г. по адм. дело 6591/2024 г. на АССГ е оставил без движение исковата молба за присъждане на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл на Е. Ф., с указания да посочи размера на претендираното обезщетение и периода. С писмена молба, в указания срок, ищцата е заявила, че исковата й претенция е разликата между дължимото обезщетение в размер на 20375,37лв., съгласно експертното заключение и изплатената сума в размер на 12936,19лв. от ответника (касационен жалбоподател) и възлиза в размер на 7439,18лв., за периода от 08.04.2020 г. до 08.10.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба. Съдът с определение 16032 от 03.09.2024 г. по делото е разпределил коректно доказателствената тежест, дал е указания на страните и се е произнесъл с проект на доклад по чл. 140, ал. 3 ГПК вр. чл. 144 АПК по спорните въпроси и доказателствата. Решението е постановено по редовна искова молба в рамките на заявения предмет. Ето защо доводите в касационната жалба за постановяване на решението при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са общи и не са подкрепени с конкретни оплаквания за неспазване на процесуалния ред, са неоснователни. Решението е правилно и обосновано. Административният съд е установил точно релевантните за спора обстоятелства и въз основа на тях е извел правилни и обосновани правни изводи. С обжалваното решение са изложени фактическите установявания по делото, по които страните не спорят. Съдът е обсъдил спорните въпроси и правилно е приел, че искането по чл. 104, ал. 1 ЗДСл е основателно в заявения размер и уважил същото. Неоснователни са доводите в касационната жалба, че от дължимото обезщетение на служителката, на основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл следва да се приспадне полученият от нея осигурителен доход в качеството й на самоосигуряващо се лице. Видно от представените по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по основната и допълнителна съдебно-икономически експертиза, доходите на ищцата, получени в качеството й на самоосигуряващо се лице адвокат на свободна практика, са за периода от 02.11.2020 31.12.2020 година. Внесените авансово осигурителни вноски не обуславят други изводи. Съгласно чл. 6, ал. 8 от Кодекса за социално осигуряване, осигурителните вноски за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово: върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година. В допълнителното заключение по съдебно-икономическата експертиза вещото лице е посочило, че в годишната данъчна декларация за 2020 г., подадена от ищцата, са декларирани доходите от друга стопанска дейност в размер на 14900лв. и това са сумите, посочени в договорите за правна помощ в периода от 02.11.2020 г. до 31.12.2020 г. Съгласно справката за окончателния размер на осигурителния доход за 2020 г. тя е платила осигуровки върху сумата 12136,87лв., която е разпределена по месеци от 01.07.2020 г. до 31.12.2020 г., но сумата е от договорите за правни услуги за месеците ноември и декември 2020 година. След като реалните доходи от упражняваната адвокатска дейност са получени през месеците ноември и декември 2020 година, които са извън исковия период от 08.04.2020 г. 08.10.2020 г., съдът правилно не е съобразил същите и не ги е приспаднал от размера на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Съгласно чл. 104, ал. 1 ЗДСл, когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението, изчислени въз основа на основната заплата, съответно основното възнаграждение. Тук следва да се посочи, че съдът е тълкувал ограничително правилото на чл. 104, ал. 1, изр. 2-ро ЗДСл, като е приел, че под възнаграждение за друга работа в по-нисък размер се разбира възнаграждение, получено само по служебно или трудово правоотношение, но тези съображения не се отразяват на крайния извод за основателност на исковата претенция. Обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл има за цел да компенсира липсващия доход от заплати на държавния служител в резултат на незаконното му уволнение. Законодателят е определил размера на обезщетението за имуществени вреди, периода, за който се дължи същото и основанията за намаляването му. В съдебната практика безпротиворечиво се приема, че 6 месечният период се счита от датата на незаконното уволнение. Определяне на имуществените вреди за друг период или намаляване на обезщетението с доходи, получени извън този период и/или на друго основание, извън хипотезите на чл. 104, ал.1 ЗДСл, е недопустимо поради визираната предварителна законодателна преценка относно предпоставките за присъждане на обезщетение за претърпените поради незаконно уволнение имуществени вреди. Поради това доводите на касационния жалбоподател за приспадане от размера на дължимото обезщетение с доходи, получени от лицето извън определения 6-месечен срок, респ. с изплатената сума за обезщетение поради временна неработоспособност, не намират опора в нормативната уредба и са неоснователни. Правилно съдът е приел, че размерът на дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл възлиза на 23310лв., съобразно размерът на определената й заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно 3885лв. От тази сума са приспаднати полученото възнаграждение по трудово правоотношение в размер на 1280,50 лв. и на 12011,73 лв., както и изплатеното от органа по назначаване обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСЛ в размер на 12936,19 лв., т.е. дължимата сума е 7889,58 лв. Правилни са изводите на съда, че от размера на дължимото обезщетение не следва да се приспада изплатеното обезщетението в размер на 1126,88 лв., т. к. не представлява доход от трудова дейност с източник служебно, трудово или гражданско правоотношение. Претенцията е заявена в размер на 7439,18 лв., поради което съдът правилно я е уважил изцяло. Правилно върху сумата е присъдена законна лихва, считано от датата на поискването й 20.09.2021 г. При присъждане на дължимите разноски съдът се е съобразил с обстоятелството, че исковата претенция е уважена изцяло. Ако страните считат, че са налице грешки в пресмятането и пропуски при присъждане на разноските, те могат да бъдат отстранени по реда и в сроковете в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК. Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на пето отделение,