Решение № 1286 от 25.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5128/2011 г.

Решение № 1286 от 25.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5128/2011 г., I о., докладчик председателят Виолета Ковачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП - гр. София, против решение № 917 от 28.02.2011 г., постановено по адм. дело № 9347 от 2010 г. на Административния съд - София-град, с което по жалба на "Софтрейд 2003" ЕООД - гр. София, е отменен РА 141006294 от 13.09.2010 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 1694 от 12.11.2010 г., издадено от директора на Дирекция "ОУИ" - София, при ЦУ на НАП, в частта относно начислен ДДС за м. 12.2009 г. В касационната жалба се твърди неправилност на решението в обжалваната му част. Релевираните касационни основания са визираните в чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно развити в жалбата съображения се иска отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата срещу издадения РА. Ответникът по касационната жалба - "Софтрейд 2003" ЕООД - София, оспорва касационната жалба като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Счита обжалваното решение за правилно, което следва да се остави в сила. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания и предвид доказателствата по делото, приема, че жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение АССГ е отменил РА № 141006294 от 13.09.2010 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - град София, потвърден с решение № 1694 от 12.11.2010 г., издадено от директора на Дирекция "ОУИ" - София, при ЦУ на НАП, в частта относно начислен ДДС за м. 12.2009 г. в размер на 3701,42 лв. и съответната лихва. За да постанови този акт, съдът е приел, че в процесния случай не са изпълнени изискванията на чл. 143, ал. 1 от ЗДДС и чл. 314 от Директива № 2006/112/ЕО, според която режимът за облагане на маржа от печалбата се прилага по отношение на доставките от данъчно задължен дилър на стоки втора употреба, произведения на изкуството, колекционерски предмети и антикварни предмети, когато тези стоки са му били доставени в рамките на Общността от едно от лицата, изброени в б. "а" - "г" на цитираната разпоредба. Установено е било и не е имало спор по това, че доставчикът по фактурата "Кар груп" ЕООД е регистрирано по ЗДДС лице и същият не е приложил специалния ред за облагане на маржа на цената, а е приложен общият ред, и е начислен ДДС. Предвид това съдът е приел за основателно възражението на жалбоподателя, че в случая не следва да се прилагат разпоредбите на глава седемнадесета от ЗДДС. Съдът е анализирал и разпоредбата на чл. 151, ал. 1 ЗДДС и е посочил, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 26 ЗДДС, т. е. включва договореното възнаграждение, а с оглед предмета на доставката не е приложима нормата на чл. 27 ЗДДС. Предвид това е приел, че неправилно органът по приходите като материалноправно основание за начисляване на ДДС се е позовал на нормата на чл. 151, ал. 3 ЗДДС, след като по отношение на процесната доставка не е налице приложимост на разпоредбите на глава седемнадесета от ЗДДС. Съпоставяйки нормите на националното право и тези на правото на ЕС относно данъчната основа при сделки като процесната, съдът е приел, че те си противоречат, и като такова противоречие е посочил нормата на чл. 151, ал. 3 ЗДДС и тази на чл. 73 от Директивата, според която данъчната основа в общия случай се определя на базата на всичко, което представлява насрещна престация, получена или която следва да бъде получена от доставчика срещу доставката от клиента или от трето лице, вкл. субсидии, пряко свързани с цената на доставката. Само при някои специфични случаи директивата допуска изключение от този принцип - при безвъзмездните доставки или при трансфери на стоки в държави членки (чл. 75 и 76). Въз основа на анализа на двете норми - тази на чл. 151, ал. 3 от ЗДДС и тази на чл. 73 от Директива 2006/112/ЕО, съдът е приел, че издаденият РА е незаконосъобразен. Като допълнителен аргумент в тази насока е посочил и последното изменение на чл. 151, ал. 3 ЗДДС (ДВ, бр. 95 от 2009 г.), където частта от нормата, предвиждаща, че данъчната основа не може да бъде по-ниска от данъчната основа при придобиването на стоката или от данъчната основа при вноса, е отменена. Съгласно мотивите към ЗИДЗДДС текстът е изменен именно поради противоречието с правото на ЕС и в частност Директива № 2006/112/ЕО. В потвърждение на становището, че правото на ЕС не допуска определяне на минимален размер на доставката на употребявани автомобили, съдът се е позовал и на решение на СЕО от 9.07.1992 г. по дело С-131/91, където е анализирана т. 11 от отменената директива, която точка съгласно таблицата за съответствие съответства на чл. 73 от Директива 2006/112, транспонирана в националното ни законодателство чрез нормата на чл. 26 ЗДДС, приложима по настоящия казус относно общия ред за определяне на данъчната основа, като съдът е приел, че не може да се направи заключение, че данъчната основа не може да бъде по-ниска от данъчната основа при придобиването на автомобила. В РА е направено обратното заключение, поради което съдът го е отменил като незаконосъобразен. Така постановеното решение е правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания. Атакуваното решение е постановено при правилно прилагане на материалния закон и е обосновано. Първоинстанционният съд е изяснил фактическата обстановка по спора, изследвал е, респективно обстойно е обсъдил всички релевантни за спора обстоятелства и факти, и е изложил мотиви, които настоящата инстанция изцяло споделя. Въз основа на правилно тълкуване на относимата за конкретния случай правна норма на чл. 26 ЗДДС, приемайки, че е приложим общият ред за начисляване на ДДС по процесната доставка, и съобразявайки се с нормите на правото на ЕО, по-специално тази на чл. 73 от Директива 2006/112, решаващият съд е обосновал законосъобразен краен извод, а именно, че обжалваният пред него РА е незаконосъобразен. Този извод на съда по никакъв начин не се опровергава от изложеното в касационната жалба, поради което първоинстанционното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 1 и 2 от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд - първо отделение,