Решение № 205 от 6.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1316/2008 г.

Решение № 205 от 6.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1316/2008 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Стойчо Пейчев Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК (ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.). Образувано е по касационна жалба на И. П. В., Д. А. Д. и К. Я. Я. от гр. В., срещу въззивното решение № 319 от 25.10.2007 г. по в. гр. дело № 922/2005 г. на Д. окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 41 от 8.08.2005 г. по гр. дело № 196/2004 г. на К. районен съд. Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон, с искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд или отхвърляне на предявения иск. Ответниците по касация К. Т. Е., Д. П. М., Д. Я. Д., С. А. Е., С. И. Й., Т. Я. Д. и К. А. Е. не са ангажирали становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на II г. о. провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и преди да се произнесе, взе предвид следното: С първоинстанционното решение е бил уважен предявения от С. И. Й. иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като е признато за установено, че възстановеният на наследниците на Д. Я. Д. по преписка № 3275/1992 г. на поземлената комисия - Ш. недвижим имот-нива от 31.304 дка, трета категория в м. "К", представляваща имот № 0* по плана за земеразделяне на землището на с. Г., общ. Шабла, е собственост на наследниците на Я. Д. Я., починал на 25.01.1941 г. и следва да се възстанови в лицето на всички негови наследници. Съдът приел, че от момента на откриване на наследството до отчуждаването от ТПС-комисия на 13.02.1951 г. имотът е бил съсобствен на всички наследници на Я. Д. Я. и за този десетгодишен период от време не е изтекъл изискуемия се от Закона за давността(отм.) двадесетгодишен давностен срок, за да бъде придобит от Д. Я. Д. В. съд потвърдил решението, като приел, че липсват убедителни доказателства Д. Я. Д. да е упражнявал фактическа власт с намерение да свои земите за периода от 1920 г. до образуването на ТКЗС, тъй като след 1922 г. до 1940 г. с. Г. е било в пределите на Р., а за времето от 1941 г. до 1951 г. изтеклият срок не е достатъчен за придобиване по давност. Намерил е и че чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ не намира приложение, тъй като владението не се основава на двустранни актове в писмена форма с целян транслативен ефект. Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира жалбата срещу въззивното решение за неоснователна поради следните съображения: Оплакването, че е допуснато съществено нарушение на чл. 12, ал. 2 ГПК (отм.) е неоснователно. Въз основа на искова молба вх. № 271 от 13.04.2001 г. е било образувано първоначалното гр. дело № 177/2001 г. на К. районен съд, по което е било постановено решение № 183 от 7.08.2003 г., с което искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е бил уважен. С решение № 240 от 01.10.2004 г. по в. гр. дело № 227/2004 г. Добричкият окръжен съд, гражданска колегия в състав: Д. Д. и членове: Г. П. и Ж. М., обезсилил решението на първата инстанция и върнал делото за ново разглеждане от районния съд. Прието било, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като е произнесено срещу ненадлежна страна-починалия на 27.07.2002 г. ответник Я. Д. Е., без да са конституирани на основание чл. 120 ГПК (отм.) неговите наследници - Д. Я. Д., К. Я. Я. и Т. Я. Д. С въззивното решение от 1.10.2004 г. окръжният съд не е преценявал основателността на иска като инстанция по същество, а е върнал делото на районния съд, който след конституиране на надлежните страни в процеса да се произнесе с решение по съществото на спора. В случаите на обезсилване на първоинстанционно решение като недопустимо, в т.ч. и ако въззивният съд погрешно е приел, че искът е бил предявен от или срещу ненадлежна страна, решението на въззивната инстанция би следвало да се проконтролира от ВКС, съгласно чл. 218б, ал. 1, б. "в", предл. второ ГПК (отм.), с което ще се ускори разглеждането и решаването на делото, като се спести връщането му на първата инстанция. Ако касационната инстанция отмени неправилното решение за обезсилване на първоинстанционното решение с връщане на делото на първата инстанция, се осигурява произнасяне на въззивния съд по съществото на спора. Именно липсата на произнасяне по съществото на спора от въззивния съд, който е решаваща втора поред инстанция по същество, изключва приложението на чл. 12, ал. 2 ГПК (отм.), което правило има предвид решаващата дейност на съдията. В случая, с решението за обезсилване на първоинстанционния съдебен акт поради ненадлежна процесуална легитимация, съставът на въззивния съд не се е ангажирал с тезата на която и да е страните по основателността на иска и не би могло да се приеме, че е заинтересуван от изхода на делото, за да е налице основанието на чл. 12, ал. 2 ГПК (отм.) за отстраняване от участие при разглеждане на жалбата срещу последващото решение на първата инстанция. Поради това, с участието на съдията Д. Д. в състава на окръжния съд, постановил обжалваното въззивно решение не е било допуснато съществено процесуално нарушение, което да съставлява основание за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в", предл. второ ГПК (отм.). Неоснователно е и оплакването за съществено нарушение на чл. 188, ал. 1 и чл. 189, ал. 2 ГПК (отм.). Въззивният съд не е игнорирал протокол № 6 от 13.02.1951 г. на Общинската комисия за ТПС - с. Г. за отчуждаване и причисляване към държавния поземлен фонд на 31 декара земи (л.113 от гр. дело № 196/2004 г. на КРС), в който документ е вписано, че техен собственик е Д. Я. Д. Удостовереното в цитирания протокол в тази насока, както и писмо изх. № П* от 25.08.2003 г. на Г. управление на архивите при Министерския съвет, според което не са открити данни за причислена към ДПФ земя в землището на с. Г., общ. Шабла на имената Я. Д. Я. и С. Я. И. (л.5 от в. гр. дело № 227/2004 г. на ДОС), обаче не съставляват достатъчно основание, за да се направи извод, че именно Д. Я. Д. е бил собственик на процесната земеделска земя към момента на причисляването й в ДПФ и включването й в ТКЗС през м.февруари 1951 г. Въззивният съд е анализирал внимателно събраните гласни и писмени доказателства и е достигнал до обосновани фактически констатации, а обжалваното решение е съобразено с материалния закон. Правилно са преценени обясненията, дадени в заседанието на 17.06.2002 г. по гр. дело № 177/2001 г. на КРС от ответниците (сега касатори) И. П. В. и К. Я. Я., които в отговор на въпроси по чл. 114 ГПК (отм.) са заявили, че общият наследодател Я. е притежавал в землището на с. Г. между 5 декара земеделски земи, неформално разделени през 1942 - 1943 г. между сина му Д. и дъщеря му С., с уговорката първият от тях да се грижи за майка им, а втората - за другия си брат. Тези изявления на двете ответници (касатори) относно принадлежността на земите към имуществото на общия наследодател са в съответствие с декларацията за притежаваните непокрити земеделски земи (л. 8 от гр. дело № 196/2004 г. на КРС), в която на 25.05.1949 г. Д. Я. Д. е посочил изрично, че описаните от него нива от 30 декара и лозе от 1.2 дка са по "наследство от баща". Внимателно са обсъдени доказателствата и относно възражението на ответниците (касатори), направено при повторното разглеждане на делото в първата инстанция и във въззивното производство, че прекият им наследодател е придобил собствеността по давност, упражнявайки владение първоначално спрямо общия наследодател Я от 1920 г., а след смъртта на последния през 1941 г. - по отношение на неговите наследници (съпруга, дъщеря С. и син А.). Обосновано е прието, че след като през периода 1920 - 1940 г. Д. Я. Д. преимуществено е живял в гр. В., а в същото време процесният имот се е намирал на територията на Р., това е съставлявало пречка за него да осъществява владение, поради необходимостта от постоянно преминаване на държавната граница. В тази насока, с основание съдът е отказал да кредитира показанията на свидетеля Х. (с.з. на 7.02.2007 г.), който заявил, че Д. Я. Д. постоянно, макар и нелегално е можел да преминава границата, да обработва на сезони земята и да се връща обратно. При това, съдът е съобразил, че споменатият свидетел (роден през 1933 г.), както и свидетелката К. (родена през 1945 г.) нямат непосредствени впечатления за периода 1920 - 1940 г. Неоснователно е оплакването за нарушение на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ. Законосъобразно е прието, че разпоредбата зачита изтеклата след колективизацията на земеделските земи придобивна давност, ако владението, започнало преди това се основава на писмен договор, договор за доброволна делба или на друг документ. Законът придава правно значение само на владение, което се основава на издаден от собственика документ, съдържащ формулирана воля за разпореждане с имота в полза на владелеца, макар и не в законоустановената форма. Законосъобразен е извода, че процесният имот не е придобит по давност от Д. Я. Д. за периода 1941 г.-1951 г. предвид § 4 от преходните правила на Закона за собствеността, според който приложение намира чл. 34 от отменения с § 1, т. 7 от същите правила Закон за давността, предвиждащ двадесетгодишен срок. В обобщение, обжалваното решение е законосъобразно и правилно постановен съдебен акт, който в отсъствието на касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) следва да бъде оставен в сила. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.