Решение № 14024 от 15.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10588/2017 г.

Решение № 14024 от 15.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10588/2017 г., VI о., докладчик председателят Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 1185/4.07.2017 г., постановено по административно дело № 2035/2016 г., Административен съд - Пловдив е: 1) отменил решение № 2153-15-191 от 27.07.2016 г. на директора на ТП на НОИ (Териториално поделение на Националния осигурителен институт) - Пловдив и потвърденото с него разпореждане № [ЕГН]/2140-15-291 от 19.04.2016 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - Пловдив; 2) наредил изпращане на преписката на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1, т. 1 от КСО при ТП на НОИ - Пловдив за ново произнасяне по заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст вх. № 2113-15-4318 от 22.12.2015 г., подадено от Л. Иванов, при съблюдаване на дадените със съдебното решение указания по тълкуването и прилагането на закона; 3) осъдил ТП на НОИ - Пловдив да заплати на Л. Иванов разноските по делото в размер на 450 лева за заплатеното адвокатско възнаграждение. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на ТП на НОИ - Пловдив. По съображения за неправилност на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът моли решението на първоинстанционния съд да бъде отменено и вместо него да се постанови ново, с което да бъде отхвърлена жалбата на Л. Иванов срещу процесното решение на директора на ТП на НОИ - Пловдив. Претендира и присъждане на направените по делото разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация Л. Иванов, действащ чрез пълномощника си адв. Е. Василева, писмено възразява срещу касационната жалба и моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна, а обжалваното с нея решение да се потвърди като правилно. Възвежда и претенция за присъждане на разноските за касационната инстанция. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакувания с нея съдебен акт. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за които оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна. С обжалвания съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд е отменил решение № 2153-15-191 от 27.07.2016 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на Л. Иванов срещу разпореждане № [ЕГН]/2140-15-291 от 19.04.2016 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив, с което се отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69, ал. 1 от КСО /в редакцията му до 31.12.2015 г./. Решаваща за отказа е преценката на пенсионния орган, че частта от периода на обучение на Иванов в ССВУ "Г. Измирлиев" гр. Горна Оряховица до навършването на пълнолетие, а именно 1.10.1986 - 12.05.1989 г., не следва да се зачете за осигурителен стаж. След анализ на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд е намерил за безспорно по делото обстоятелството, че в периода от 1.10.1986 г. до 26.08.1989 г. Л. Иванов е бил на обучение в Средно сержантско военно училище /ССВУ "Г. Измирлиев"/, специалност "свързочни войски – специални връзки", за което му е издадено и удостоверение изх. № 3697/30.05.207 г. от директора на Дирекция "Централен военен архив" – В. Търново, както и диплома за завършено средно образование серия С № 020360 от ССВУ "Г. Измирлиев". Решаващият съд е приел, че пенсионният орган неправилно е приложил закона, основавайки своето решение на разпоредбата на чл. 44, ал. 1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). В мотивите на проверяваното решение е посочено, че органът не отчита правилно обстоятелството, че обучението на жалбоподателя започва на 1.10.1986 г. и завършва на 26.08.1989 г., т. е. при действието на чл. 81 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (в редакцията му обн. ДВ. бр. 102 от 1967 г.). Първоинстанционният съд e обосновал извод, съобразно който към процесния случай приложение намира нормата на § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, предвиждаща времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, да се признава за осигурителен стаж и по този кодекс. Според действащите към момента на обучението на Л. Иванов в ССВУ разпоредби, за периода на обучението си първоначалният жалбоподател се е намирал на действителна военна служба. Горното е установено от представената по делото за Л. Иванов диплома за завършено средно образование серия С № 020360 от ССВУ "Г. Измирлиев" и удостоверение изх. № 3697/30.05.207 г. от директора на Дирекция "Централен военен архив" – В. Търново, като е посочено специалност "свързочни войски – специални връзки" от 1.10.1986 г. до 26.08.1989 г. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд е приел, че за периода от постъпването на Л. Иванов в ССВУ на 1.10.1986 г. до 12.05.1989 г., когато е навършил пълнолетие, действащата към този момент нормативна уредба му признава всички права на срочнослужещ в армията, включително и зачитането като трудов стаж на времето, прекарано в редовна военна служба. Изведено е, че процесното решение на директора на ТП на НОИ - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на Л. Иванов против разпореждането на пенсионния орган, с което е отказано да се признае за осигурителен стаж част от времето, през което Иванов е школник в ССВУ "Г. Измирлиев" – до навършването на пълнолетие, а именно от 1.10.1986 г. до 12.05.1989 г., се явява незаконосъобразно, като постановено в противоречие с материалноправните разпоредби на закона и следва да се отмени. Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт обаче страда от твърдяните от касатора пороци, наличието на които обуславя неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Пловдивският административен съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства и е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, но е извел неправилен извод за незаконосъобразност на оспорения пред акт и потвърденото със същия разпореждане. Решението на първоинстанционния съд се основава на необоснована преценка на събраните доказателства и е постановено при неправилно приложение и недопустимо разширително тълкуване на материалноправните норми на чл. 81 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (в редакцията му обн. ДВ. бр. 102 от 1967 г.) и на § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО. Спорен от правна страна е въпроса относно законосъобразността на отказа на пенсионния орган да зачете като осигурителен стаж за пенсия времето, през което Л. Иванов е бил школник в ССВУ "Г. Измирлиев", специалност "свързочни войски – специални връзки" за периода от 1.10.1986 г. до 12.05.1989 г., респ. до навършване на пълнолетие. Съгласно чл. 9, ал. 7 от КСО за осигурителен стаж при пенсиониране се зачита периодът на наборна или мирновременна алтернативна служба, като за този период се внасят осигурителни вноски в размера за фонд "Пенсии" за сметка на държавния бюджет върху минималната работна заплата към датата на отпускане на пенсията. Разпоредбата на чл. 44, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) посочва, че за осигурителен стаж от трета категория се признава времето на наборна военна служба и времето на обучение на курсанти и школници след навършване на пълнолетие до размера на наборната служба за съответния род войски, съгласно действащото законодателство, независимо кога са положени. За този стаж се дължат осигурителни вноски от републиканския бюджет. Когато по време на обучението се промени срокът на наборната военна служба, за осигурителен стаж се зачита определеният срок към датата на започване на обучението, а за ненавършилите пълнолетие - към датата на навършване на пълнолетието им. Едновременно с това, съгласно § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Действащите разпоредби относно зачитането на стаж при пенсиониране в периода от 1.10.1986 г. до 12.05.1989 г. (т. е. периода от датата, когато Иванов е постъпил на обучение в ССВУ "Г. Измирлиев", до датата, когато същият е навършил пълнолетие, са както следва: до 31.12.1999 г. е в сила Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (ППЗП - отм.), в който зачитането на трудов стаж е уредено в дял VIII "Зачитане на трудов стаж". Съгласно чл. 81, изр. 1 от ППЗП в редакцията, действала към процесния период (ДВ, бр. 102 от 1967 г.), се зачита трудов стаж от III категория времето, прекарано в редовна военна служба или трудова повинност. В периода от 1958 г. до 27.02.1996 г. военната служба се регулира от разпоредбите на Закона за всеобщата военна служба на Народна Република България (ЗВВСНРБ - отм.). Нормата на чл. 9 от ЗВВСНРБ установява, че военната служба във въоръжените сили се състои от действителна военна служба и служба в запаса. На действителна военна служба се намират маршалите, генералите, офицерите, свръхсрочнослужещите старшини и сержанти, приети за кадър във Въоръжените сили, и всички срочнослужещи от сержантския, войнишкия и курсантския състав, които служат редовната си военна служба във Въоръжените сили. Служещите редовната си военна служба от сержантския и войнишкия състав се наричат срочнослужещи, а приетите на щатна служба след изслужване на редовната военна служба - свръхсрочнослужещи. Намиращите се на действителна военна служба се наричат военнослужещи, а зачислените в запаса - запасни. По отношение на редовната военна служба в чл. 21 от ЗВВСНРБ (отм.); е предвидено, че на редовна военна служба подлежат всички български граждани, които в годината на набора навършват 18 години и са годни да служат във Въоръжените сили или в Строителните войски. Съгласно чл. 24 от ЗВВСНРБ (отм.); срокът на редовната военна служба във Въоръжените сили на Народна република България и във войските на другите министерства и ведомства е 18 месеца, а за завършилите висше образование - 12 месеца. С Указ № 117 от 31.07.1972 г. за откриване на сержантски (старшински) средни военни училища се урежда възможност за създаване на средни военни училища, в които ще приемат младежи, завършили осми клас, не по-възрастни от 16 навършени години и младежи със средно образование, не по-възрастни от 21 навършени години (чл. 1, ал. 4). Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Указ № 117 сочи, че обучаващите се в сержантските (старшинските ) средни военни училища се намират на действителна военна служба и имат всички права и задължения на срочнослужещи в армията. Изложените по-горе правни норми водят до изводи в няколко насоки. От текста на чл. 9 от ЗВВСНРБ (отм.); е видно, че законът прави разграничение между понятията "действителна военна служба" и "редовна военна служба". Тези понятия не са равнозначни. По отношение на редовната военна служба е въведено изискването, че същата се изпълнява при навършване на пълнолетие (чл. 21 от ЗВВСНРБ - отм.) за срока, определен в чл. 24 от същия закон. В тази връзка следва да се посочи, че Указ № 117 борави с понятието "действителна военна служба", а не "редовна военна служба". От друга страна, за целите на пенсионното производство за трудов стаж по силата на чл. 81 от ППЗП (отм.); се зачита времето, прекарано в редовна военна служба, т. е. периодът от 18 годишна възраст, когато наборниците подлежат на повикване на редовна военна служба до момента на уволнението им. Разпоредбата на чл. 3 от Указ № 117, съгласно която обучаващите се в сержантските (старшинските) средни военни училища се намират на действителна военна служба и имат всички права и задължения на срочнослужещи в армията, не означава, че учащите в тези училища отбиват същинска редовна военна служба по смисъла на ЗВВСНРБ (отм.);. Неотносими са въпросите във връзка с получаваните от курсантите в средните военни училища суми, които са без характер на месечни заплати за положен труд с дължими и удържани осигурителни вноски. От своя страна нормата на чл. 81 от ППЗП (отм.); не предвижда зачитане като трудов стаж на периоди, приравнени на редовна военна служба. Това е сторено едва с изменението на разпоредбата на чл. 81 от ППЗП (отм.); с § 42 от Постановление № 218 на МС от 29.08.1996 г. (ДВ, бр. 76/1996 г.). Изменението е във връзка с приетия Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ, ДВ, бр. 112 от 1995 г., в сила от 27.02.1996 г., отм. ДВ, бр. 35 от 2009 г., в сила от 12.05.2009 г. /, с който военната служба е разделена на кадрова и наборна. Едва в новата редакция на чл. 81 от ППЗП (отм.); е предвидено зачитането на трудов стаж при пенсиониране и на периоди от обучението на курсанти и школници като приравнени на наборната служба. Във връзка с това изменение е издадена заповед на министъра на отбраната на Република България № ОХ-468 от 16.12.1996 г. относно зачитане на курсантската и школническата служба за трудов стаж при пенсиониране и издаване на удостоверение за това време, с което е указано, че на кадровите военнослужещи, завършили военни училища до 28.02.1996 г. като курсанти и школници след навършване на пълнолетие, прослуженото от тях време до срока на наборната военна служба (редовна военна служба) в училищата се зачита за трудов стаж от трета категория. Предвид обстоятелството, че ответникът по касация се е обучавал в ССВУ "Г. Измирлиев" в периода от 1.10.1986 г. до 26.08.1989 г., съгласно удостоверение изх. № 3697/30.05.207 г. от директора на Дирекция "Централен военен архив" – Велико Търново, правилно периодът от навършването му на пълнолетие – от 12.05.1989 г. до 26.08.1989 г. е зачетен от пенсионния орган като осигурителен стаж от трета категория. Първоинстанционният съд неправилно е приел, че и периодът от 1.10.1986 г., от постъпването на обучение в ССВУ "Г. Измирлиев", до 12.05.1989 г., когато Иванов е навършил пълнолетие, следва да се зачете като осигурителен стаж. По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че оспореното пред първата инстанция административно решение, както и потвърденото с него разпореждане, са издадени при спазване на всички изисквания за законосъобразност, противно на отразеното в мотивите на проверявания съдебен акт, и не страдат от пороци по чл. 146 от АПК. При постановяване на решението си съдът е приложил неправилно материалния закон (чл. 81 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите /в редакцията му обн. ДВ. бр. 102 от 1967 г. / и § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО) и правният му извод за незаконосъобразност на процесните актове на администрацията е необоснован, поради което и при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. първо и трето от АПК неправилното съдебно решение трябва да се отмени. Доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба на Л. Иванов се отхвърли като неоснователна. В същия смисъл е и непротиворечивата практика на Върховния административен съд, шесто отделение (решение № 9885 от 25.07.2017 г. на ВАС, VI отд., по адм. д. № 3343/2017 г., решение № 7667 от 19.06.2017 г. на ВАС, VI отд., по адм. д. № 11758/2016 г., решение № 15867 от 21.12.2017 г. на ВАС, VI отд., по адм. д. № 12707/2016 г., решение № 7595 от 15.06.2017 г. на ВАС, VI отд., по адм. д. № 1265/2017 г., решение № 15152 от 11.12.2017 г. на ВАС, VI отд., по адм. д. № 6363/2017 г., решение № 14878 от 5.12.2017 г. на ВАС, VI отд., по адм. д. № 12052/2016 г., и др.). При този изход на спора няма основание да се уважи искането на повереника на ответника по касация да се присъдят на доверителя му сторените от него разноски за касационното производство. При позитивния по същество за касатора краен резултат по главната му претенция, акцесорното му искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно за осъществената от главен юрисконсулт Г. Вълчанова и главен юрисконсулт М. Колева и старши юрисконсулт К. Минкова защита пред първата инстанция, където заплащане на такова възнаграждение също е поискано своевременно (пред касационната инстанция директорът на ТП на НОИ - Пловдив не е представляван от юрисконсулт). Поради това и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във връзка с чл. 228 от АПК и с чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 144 от АПК в полза на ТП на НОИ - Пловдив следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 лева (платимо от ответника по касация), съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ (размерът е определен предвид действителната фактическа и правна сложност на спора и съобразно вида и количеството на извършената дейност от юрисконсултите, който са представлявали издалия акта административен орган). Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,