Решение № 12926 от 28.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2829/2024 г.

Производството е по повод касационна жалба от Я. България ЕООД против решение 390 от 15.01.2024 г., постановено по адм. дело 5407/2023 г. по описа на Административен съд София-град. С обжалваното решение, първостепенният съд е отхвърлил жалбата на Я. България ЕООД против решение изх. 23047133/12.05.2023г. на директора на дирекция Инспекция по труда Софийска област. В касационната жалба се посочва, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател иска отмяна на обжалвания първоинстанционен акт и съдът да се произнесе по същество като отмени оспорваното решение директора на дирекция Инспекция по труда Софийска област. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение. Ответник по касация - Директор на ДИТ Софияобласт чрез процесуалния представител в съдебно заседание оспорва касационната жалба счита същата за неоснователна и моли съдът да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК е неоснователна. Решението е валидно и недопустимо, поради което следва да бъде обезсилено и производството по адм. дело 5407/2023 г. по описа на Административен съд София град да бъде прекратено. Дори да е възпроизвел фактите по делото от изложението в оспорваното решение на директора на Дирекция Инспекция по труда Софийска област административният съд, без да има значение за настоящия спор не е изложил собствени мотиви. Неправилно, във връзка с възражението на представляващия административния орган, направено в с.з. на 04.10.2023 г. по отношение допустимостта на оспорването по съдебен ред, първостепенният съд безкритично е приел, че ПАМ е индивидуален административен акт, по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК и е оставил възражението за недопустимост на жалбата без последствие. Няма спор по относимите факти, във връзка с развилите се административно и съдебно производство. Първостепенният съд е посочил подробно фактите, дали основание на касационен жалбоподател да заяви до административни орган искане за издаване на задължително предписание по реда на чл. 404, ал. , т. 10 от КТ, с правно основание чл.62, ал.4 от Кодекса на труда. Не е спорно, че касационен жалбоподател е собственик на капитала и управител на търговското дружество. Поискал е със заявление 23034963/07.04.2023 г. от ДИТСО да извърши проверка относно възникналото трудово правоотношение между дружеството и Б. А. С., посочен в трудов договор 0075/05.08.2022 г., и наличие на посоченото в трудовия договор работно място, на което служителят полага към момента на проверката труд. В искането е заявено, че е допуснато закъснение за регистрация на трудовия договор от м. август 2022г. до момента, поради грешка. Последната е описана като състояща се в това, че физическото лице било страна по договор за управление, по който са начислявани и заплащани осигуровки по код 10 и следва да се промени на код 1. Към искането са приложени доказателства за възникнало трудово правоотношение между търговското дружество, като работодател и работник Б. С.. Във връзка с извършена проверка на място, органите на ДИТСО не са установили да се полага труд от Б. С. като управител продажби и маркетинг на посоченото място на работа. Установено е, че Б. С., като управител на Я. България ЕООД е сключил формален трудов договор с Б. С. като работник на длъжност управител продажби и маркетинг в търговското дружество. В конкретиката на фактически установеното ответник по касационната жалба в оспорвания административен акт излага съображения, съответстващи на законови разпоредби и на постоянната практика, приложима към казуса за невъзможността да се придаде правна форма на законосъобразен трудов договор. Налице е забраната по чл. 38, ал. 1 от ЗЗД и поради това на основание чл. 74, ал. 1 КТ сключеният трудов договор е недействителен. В оспорвания административен акт, са изложени подробни съображения за невъзможността да има действителен трудов договор, като са посочени правни последици за невъзможността работодателят, представляван от управител да контролира работник, който е същото лице; обсъдени са хипотезите в тази ситуация да е налице конфликт на интереси. Като правен резултат е постановен отказ по заявлението на касацинния жалбоподател, с решаващият мотив, че управителят на ЕООД не може да се намира в трудово правоотношение сам със себе си, каквато е и непротиворечива съдебна практика на ВАС и ВКС, сочена в оспорвания административен акт. В проведеното оспорване по административен ред с решение 23 051 680/01.06.2023 г. изпълнителния директор на ИА Главна инспекция по труда отхвърляна основание чл. 97, ал. 1 от АПК жалба срещу решението на директора на ДИТСО. Възпроизвеждайки отразеното в оспорваното пред него решение на директора на Дирекция ИТСО, административният съд е отхвърлил жалбата на търговското дружество. Решението на първостепенният съд е недопустимо на първо място, поради липса на годен за оспорване административен акт. Спецификата на процедурата по оспорване на ПАМ, каквато е искал да му бъде наложена касационен жалбоподател е разписана в разпоредбата на чл. 405 от КТ обжалване на принудителни административни мерки, която предвижда да се оспорват наложени мерки, а не откази за прилагането на ПАМ. В случая, административният съд не е съобразил законодателно изключената възможност да се оспори отказ, какъвто е бил въведен като предмет на началната жалба. Първоинстанционният съд неправилно е приел, че жалбата на Я. - България ЕООД срещу процесния отказ, и то в качеството му на работодател, е допустима. Нормата на чл. 404, ал. 1 от КТ регламентира прилагането на изброените в нея (т. 1 - т. 12) принудителни административни мерки по инициатива на контролните органи на инспекцията по труда или по предложение на синдикалните организации, доколкото последните съгласно чл. 406, ал. 1 от КТ имат право да сигнализират на контролните органи за нарушения на трудовото законодателство. Производството по издаване на задължително предписание по посочения ред, представляващо принудителна административна мярка, се развива служебно, и както сигналът, подаден от синдикалните организации, така и искането за издаване на такова задължително предписание, подадено от лица в качеството им на работник или служител по реда на чл. 404, ал. 3 от КТ, или работодател, нямат характер на искане по чл. 24, ал. 1 от АПК за издаване на индивидуален административен акт, и посочените граждани и организации нямат качеството на страни в това производство, съответно на тях законодателят не е признал правото да оспорят отказа да се издаде задължително предписание. Качеството страна е определено съгласно изричния законов текст само на контролните органи на инспекцията по труда или на синдикалните организации. Следователно в случая Я. - България ЕООД в качеството му на работодател не притежава процесуална правосубектност и не може да оспори пред съда отказа на директора на ДИТСО да даде исканата от дружеството ПАМ, който освен това не подлежи и на обжалване. Съставът на Върховния административен съд, шесто отделение, следва да подчертае, че липсва предмет на оспорване, след като определения от жалбоподателя акт на оспорване, не може да бъде дефиниран като индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, както и липсва изрична законова разпоредба, която да определя обжалваемост на отказа за издаване на предписание по чл. 404, ал. 1, т. 10 от КТ по съдебен ред. Напротив, в чл. 405 от КТ е регламентирана възможността за обжалване по реда на АПК единствено на наложените принудителни административни мерки по чл. 404, ал. 1 от КТ, но не и на отказите за тяхното прилагане. Доколкото отказът за издаване на предписание по чл. 404, ал. 1, т. 10 от КТ не съставлява отказ за издаване на административен акт, то същият не попада сред изчерпателно изброените в чл. 128, ал. 1 и 2 от АПК актове, които са подсъдни на административните съдилища в това число и на Върховния административен съд, по арг. на чл. 132, ал. 2 от АПК. Налагането на ПАМ е акт по прилагане на държавна административна принуда във връзка с охраняване на определени вид обществени отношения, за които законодателя е дал правомощията на съответния административен орган. Основанията за прилагането й, органите които я прилагат и правните субекти, спрямо които се прилага са нормативно установени. Съдът не е сред посочените в закона органи, които разполагат с компетентност да налагат принудителни административни мерки. Следователно, той не разполага с правомощието да дава задължителни указания на компетентния административния орган да предприеме действия по налагане на принудителна административна мярка, в каквато насока е искането на жалбоподателя. Изложеното налага извод, че първоинстанционният съд е следвало да остави жалбата на Я. - България ЕООД в качеството му на работодател без разглеждане и да прекрати съдебното производство поради наличие на две основания по чл. 159 от АПК: по т. 1 - актът (отказът на директора на Дирекция Инспекция по труда Софийска област) не подлежи на оспорване, и по т. 4 - липса на правен интерес от оспорването му у жалбоподателя. Аргументи в тази насока са обстоятелствата, че отказът за издаване на ПАМ не засяга пряко и непосредствено права и законни интереси на дружеството, нито създава задължения за него. В конкретния случай са засегнати права и законни интереси на служителя, за чието сключено трудово правоотношение не е изпратено уведомление до ТД на НАП. Следователно оспорващият Я. - България ЕООД в качеството му на работодател няма пряк, личен и непосредствен интерес от обжалване на отказа да бъде наложена ПАМ на същия и съответно не може да бъде приет за надлежна страна, както в административното, така и в съдебното производство. При този резултат и предвид своевременно направеното искане от касационен жалбоподател, в полза на Изпълнителна агенция Главна инспекция по труда следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 3, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение