Решение № 4062 от 27.03.2009 г. на ВАС по адм. д. № 13497/2008 г.

Решение № 4062 от 27.03.2009 г. на ВАС по адм. д. № 13497/2008 г., V о., докладчик съдията Илиана Славовска Производството е по реда на чл. 208 - 228 от АПК. Образувано е по жалби на Държавната агенция за информационни технологии и съобщения (ДАИТС) и на Иван Николов Миленковски от гр. София срещу решение № 391 от 03.04.2008 г., постановено по адм. дело № 5209/2007 г. от Административен съд - София град, с което е отменена заповед № СП-915 от 19.10.2007 г. на Председателя на ДАИТС е прекратено служебното правоотношение на Миленковски на основание чл. 106, ал. 1, т. 5 ЗДСл, осъдил е ДАИТС да заплати на Миленковски на основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл обезщетение за периода, през който не е заемал държавна служба от 24.10.2007 г. до 24.03.2008 г. в размер на 4551,10 лв. и е отхвърлил предявеният иск за разликата над уважения до пълния му размер от 7700 лв. Жалбоподателят ДАИТС счита, че решението на първоинстанционният съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита, че неправилно в случая съдът е приложил нормата на чл. 69 КСО, както и че кумулативно предвидените изисквания по чл. 106, ал. 1, т. 5 ЗДСл кореспондират с чл. 68 КСО. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението на първоинстанционния съд и постанови ново, с което да отхвърли оспорването на процесната заповед от Миленковски. Счита, че жалбата на Миленковски е неоснователна и недоказана и моли съда да отхвърли същата. Жалбоподателят Миленковски обжалва решението в частта му, в която е отхвърлен предявеният от него иск по чл. 104, ал. 1 ЗДСЛ за разликата над уважения до пълния му размер, тъй като доколкото процесът по оспорване на заповедта не бил приключил окончателно бил невъзможно към момента на постановяването му да докаже обективния факт, че не е получавал възнаграждение за предвидения максимален срок от 10 месеца в посочения законов текст. Счита жалбата на ДАИТС за неоснователна. Претендира направените разноски в касационната инстанция. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност и на двете жалби. Върховният административен съд - Пето отделение при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218 ал. 2 АПК и предвид наведените касационни основания приема за установено следното: Касационните жалби са подадени от активно легитимирани страни в срока по чл. 211 АПК и са процесуално допустима, а разгледани по същество неоснователни, поради следните съображения: С обжалваното решение първоинстанционният съд е отменил заповед № СП-915 от 19.10.2007 г. на Председателя на ДАИТС е прекратено служебното правоотношение на Миленковски на основание чл. 106, ал. 1, т. 5 ЗДСл, осъдил е ДАИТС да заплати на Миленковски на основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл обезщетение за периода, през който не е заемал държавна служба от 24.10.2007 г. до 24.03.2008 г. в размер на 4551,10 лв. и е отхвърлил предявеният иск за разликата над уважения до пълния му размер от 7700 лв. Първоинстанционният съд, след извършена служебна проверка намерил, че оспореният пред него административен акт е издаден в съответствие с административно процесуалните правила, от компетентен орган, но в нарушение на материалния закон. Настоящият състав счита, че така постановеното решение е правилно. Обжалваната заповед е издадена от органа по назначаването съгласно Устройствения правилник на ДАИТС в изискуемата се по чл. 108, ал. 1 ЗДСл писмена форма, като правилно съдът е приел, че непосочването на начина на обжалването й в същата не води до незаконосъобразността й само на това основание. Правилно първоинстанционният съд е приел, че правото на органа по назначаването да прекрати служебното правоотношение с едномесечно предизвестие по чл. 106 ал. 1 т. 5 ЗДСл настъпва при наличие на придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от страна на държавния служител, като този факт е обусловен от определен брой години труд и достигане на определена възраст. Безспорно цитираната разпоредба кореспондира с общата хипотеза на чл. 68 КСО, предвиждаща наличие на определен осигурителен стаж и възраст. Правилен е изводът на съда, че в наличието на изпълнение на специалните предпоставки на чл. 69 КСО, касаещи придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от кадровите военнослужещи не може да служи като фактическо основание за прекратяване на служебното правоотношение, доколкото в конкретния случай на Миленковски е била отпусната такава пенсия преди назначаването му на държавна служба в ДАИТС. Правилен е изводът в обжалваното решение, че след като Миленковски е назначен на държавна служба, като пенсионер и служебното му правоотношение е възникнало в това му качество е неприложимо основанието за прекратяване по чл. 106, ал. 1, т. 5 ЗДСл, което предполага факта на придобиването право на пенсия за осигурителен стаж и възраст да е новонастъпил. Доколкото към момента на издаване на заповедта по отношение на Миленковски не са били налице предпоставките на чл. 68 КСО, доколкото същият не е бил навършил изискуемата се по този текст възраст правилно съдът е приел, че в случая обжалваната заповед е издадена в нарушение на материално правните предпоставки за издаването й и съответно е незаконосъобразна по смисъла на чл. 146, т. 4 АПК. Съдът е присъдил дължимото по чл. 104, ал. 1 ЗДСл обезщетение в размер, определен за периода от датата на издаване на процесната заповед до датата на последното съдебно заседание - за пет месеца и правилно е отхвърлил предявеният иск до пълният му предявен размер посочен в като размер определен за максимално предвидения в закона срок от 10 месеца, тъй като към момента на постановяване на решението обективно Миленковски не е заемал държавна служба. Решението и в тази му част е правилно и следва да бъде оставено в сила. Със същото правото на обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение в полза на жалбоподателя е признато, но съдът е присъдил дължимия размер, установен от събраните по делото доказателства и за периода до постановяване на решението. В този аспект, следва да се приеме, че обезщетението като субективно материално право в полза на носителя му е признато. Следователно в случая Миленковски разполага с правото да претендира и получи следващото се обезщетение до пълния му размер по исков ред. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение, което е валидно и допустимо следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение