Решение № 162 от 26.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 16/2010 г.

Решение № 162 от 26.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 16/2010 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова С решение № 169/20.11.09 г., постановено от АС-Варна /ВАпС/ по В. Н. Д. 239/09 г., е потвърдена присъда № 32/22.05.09 г. на ОС-Търговище /ТщОС/, постановена по Н. О. Х. Д. 379/07 г. С последната подсъдимият С. Д. Д. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 343, ал. 3, б. Б вр. ал. 1 вр. чл. 342, ал. 1 НК и вр. чл. 55 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок от четири години. На основание чл. 343Г НК този подсъдим е лишен от право да управлява МПС за срок от една година. Със същата присъда подсъдимият Н. М. Ц. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 123, ал. 1 НК и вр. чл. 54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, изтърпяването на което на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено с изпитателен срок от три години. Срещу решението на ВАпС е постъпила касационна жалба от подсъдимия Д чрез неговия защитник, с оплакване за допускане на съществени нарушения на процесуалните правила. Иска се решението на въззивния съд да бъде отменено и или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на ВАпС, или да се постанови нова присъда от ВКС, с която деецът да бъде оправдан. Постъпила е касационна жалба и от подсъдимия Ц чрез неговия защитник, допълнена в съдебно заседание пред ВКС с релевирани оплаквания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Моли се атакуваното решение да бъде отменено /отразено като присъда в жалбата/ и Ц. да бъде оправдан. Алтернативно се настоява да се приложи разпоредбата на чл. 78А НК. В съдебно заседание пред ВКС от всички редовно призовани страни, се явява единствено защитникът на подсъдимия Ц поддържа исканията по жалбата. Представителят на ВКП настоява атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като прецени жалбите и отразените в тях доводи, като изслуша становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в пределите на проверката по чл. 347 НПК, намира за установено следното: ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ ДИМОВ: Макар и по начина на словно оформяне, жалбата на Д. да се явява тангираща с възможността да се приеме, че по нея се изтъква необоснованост, която, както е известно, не е касационно основание, предвид позоваването на допуснати съществени процесуални нарушения, настоящата инстанция ще обсъди дали е налице касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Тълкувайки изказа по жалбата в съдържателен план и отразяването в нея на превратен разбор на събраните по делото доказателства и игнориране на безспорни такива, би могло да се стигне до извод, че се претендира изопачаване от страна на решаващите по фактите и правото съдилища на доказателствения материал, довело до порочно формиране на съдебната воля. Внимателният прочит на доказателствата и базираните на тяхна основа изводи по фактологията на престъпната дейност на Д. и приложението на правото в тази връзка, нахождащи се в мотивите на второстепенния съдебен акт, който се атакува /а и на първостепенния такъв, доколкото се приемат обстоятелства и по него в решението на ВАпС/, не навеждат на заключение за допускане на претендираните нарушения. Доказателствените материали са събрани по съответен процесуален ред и са обсъдени както поотделно, така и в съвкупност. Право на решаващите по фактите и правото съдилища е кои доказателствени материали ще поставят в основата на своето решаване на казуса, стига да се обосноват защо. Тъй като върховната съдебна инстанция по наказателни дела е такава единствено по правото, тя е оправомощена да преценява в рамките на начина, по който е сезирана, дали доказателствената конструкция е законосъобразно формирана. В конкретния случай не се наблюдават отклонения от логическите връзки, основани на вярно интерпретиран доказателствен материал, що се отнася до подсъдимия Д. Отделен е въпросът, че правната интерпретация не се схожда с позицията на третирания деец и неговата защита, което е обяснимо с оглед реализиране правото му на защита. На първо място това важи касателно упрека, отправен към ВАпС, относно преценката на показанията на свидетеля Х. Информацията, наведена от същия, се явява от изключителна важност с оглед установяване авторството на деянието по ПТП-то. Не отговаря на процесуалната действителност обстоятелството, че съдът е взел предвид показанията на коментирания свидетел, дадени от него на досъдебното производство, без да каже защо. Видно от мотивировката на стр. 64 от въззивното дело, ВАпС е обсъдил показанията на Х. във взаимовръзка с останалия събран доказателствен материал и основателно е приел, че този свидетел е станал очевидец на деянието, извършено от Д. Прочитът на показанията на свидетеля полицай Т., по повод възприетото от него по казаното от Х. на досъдебното производство, приобщено по надлежен процесуален ред към годната за разискване доказателствена маса, е дал възможност да се прецени какво е видял Х. Все в тази връзка, не може да не споменат показанията на свидетелите Г, които са били информирани от Х. за това на какво той е станал пряк свидетел, както и на обяснението му за обидата от поведението на пострадалия спрямо него самия малко преди това. Преценено е и, че възпроизведеното съдържание на първоначално съобщените данни от очевидеца, съвпада с обясненията на подсъдимия Д за негово завиване наляво, възприето от Х. по отношение на автомобила-такси, за който се приема, че е прегазил потърпевшия. Именно убедеността на К., че Х. е възприел автопроизшествието, при това знаейки коя е жертвата, е дала повод на първия да отстоява твърдо осъществяването на ПТП пред дошлите по-късно полицаи. Казаното от Х. пред свидетелите в заведението е достатъчно, за да може съдът да формира своето становище, независимо че впоследствие обсъжданият свидетел твърди, че бил разбрал какво е станало от шофьор на товарен камион. На второ място, вярно е твърдението по жалбата, че е имало движение на МПС-та по пътя и в двете посоки. Никога обаче съдилищата не са изисквали подсъдимият и защитата да доказват прегазването на тялото на И. от друг автомобил, за да разсъждават в тази посока. По техните мотиви е ясно защо приемат, че именно Д. е прегазил пострадалия. Естествено, отново заявеното от Х. незабавно след случилото се, стои в основата. Краткият времеви интервал между произшествието, възприето от този свидетел, и отиването на свидетеля К на мястото на деянието, при вече преместен отстрани на пътя потърпевш и пристигащи полиция и екип на Бърза помощ, е още един аргумент в посока на вярна доказателствена съдебна преценка. На трето място съдът, чийто акт се атакува, е отразил съображения защо не възприема като основополагащо за решаване на делото по различен начин, що се касае до подсъдимия Д, установяването на трета трасологична следа /л. 65 от въззивното дело/. В жалбата не се изтъкват съображения в аспект на оборване на тезата и затова настоящата инстанция не намира нужда да се спира повече на този въпрос. Същото се отнася и за претенцията за неправилно интерпретиране на трасологичните експертизи, без да се предоставят съображения на какво се дължи твърденият порок. Видно от казаното, ВКС обобщава, че при формиране на вътрешното убеждение на ВАпС са спазени правилата, заложени в разпоредбите на чл. 13,14 и 107, ал. 5 НПК, а при изготвяне на мотивите не са престъпени заръките на чл. 339 НПК. Следователно, не може да се говори за допуснато нарушение на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК касателно обсъждания подсъдим, което да води до необходимост от отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане в тази част от нов състав на въззивния съд. Тъй като липсват други оплаквания, върховната съдебна инстанция по наказателни дела не намира опора, на която да стъпи, за да обсъжда допуснати нарушения на материалния закон /дори и служебно, с оглед облекчаване положението на подсъдимия/ или явна несправедливост на наложеното на Д. наказание- чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. ВКС не желае да затъва в задълбочени теоретични разсъждения по несъстоятелността на направеното в жалбата искане за постановяване на нова присъда, с която деецът да бъде оправдан. От една страна тази инстанция не е легитимирана въобще да постанови подобен акт, от друга-може да се оправдае един подсъдим само в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК /чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. посл. НПК/- когато вмененото престъпно деяние не съставлява престъпление. Последното е възможно да стане единствено, ако приетата от долустепенния съд фактология, базирана на правилен разбор на доказателствения материал, води до извод за неналичие на престъпно деяние. Казаното е така, защото неверният прочит на доказателствата, установен от ВКС по искане на някоя от страните, може да се констатира, но ако се изправи от Върховния съд, означава да се стигне до приемане на различна фактология, което крайната инстанция като такава по правото не може да стори. ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ ЦОНЕВ: 1/ По претенциите за нарушение на процесуалните правила с оглед постулатите, заложени в нормата на чл. 14 НПК. За да наблегне на подобно нарушение, в жалбата и в допълнителното изложение към нея защитата обосновава доводи за произволност на възприетите от ВАпС фактически изводи, базирани на неверен анализ на доказателствения материал. Не може да се спори, че що се касае до поведението на подсъдимия Ц неговите последици, ценимата доказателствена съвкупност се явява установима документално, на базата на нееднопосочни свидетелски показания и на основа на изводите, направени от вещи лица- медици. Различието в свидетелските показания, макар и касателно съществени детайли, е резултат на естествен стремеж на свидетелите, установяващи факти по престъплението, извършено от Ц., да заемат оправдателна позиция било по отношение на своето поведение, било касателно лицето, с което са емоционално обвързани- доктора или потърпевшия. Макар и да се прави собствен анализ на депозираното от свидетелите, който според жалбата и допълнението към нея сочел на различни от направените от долустепенните съдилища изводи, същият не държи сметка на важни в доказателствен план фактори, взети предвид от ВАпС. Първо, установява се, че подсъдимият е получил информация за съмнение пострадалият да е участник в ПТП, която той е отхвърлил. Както свидетелят П е отразил в необходимата документация съмнения за ПТП, така и свидетелят Т от местопрестъплението, заявява, че е отишъл до Центъра по спешна помощ в града, за да съобщи на доктора, обгрижващ състоянието на И., този факт. Същият от своя страна отговорил, че охлузванията, съзрени от него по потърпевшия, не са от ПТП. Ето защо не може да се възприеме възражението на защитата в обратната насока. Второ, ясно е, че пострадалият е бил много пиян, в неприятен и мръсен вид. Това, разбира се, е повлияло върху общото впечатление на медицинския персонал, но не подменя необходимостта да се обърне нужното внимание на постъпилото за преглед лице. становява се, че тазовата травма, причинена от ПТП-то на И., е от такъв характер, че при направен качествен преглед е невъзможно да не се констатират индикации за нея. В тази насока е следвало да се прецени рязкото спадане на кръвното налягане на пострадалия, както и изпускането му. Освен това той е стенел, опитвал се е да стане, изохквал е и отново е лягал. Трето, близките на И. утвърждават, че не са разбрали за тежкото състояние на починалия, поради формално осъществения му преглед. Дори и да се приеме, че те са искали на всяка цена да изведат потърпевшия от центъра по спешна медицинска помощ, професионална задача на подсъдимия Ц е била да обясни /ако го бе установил/ истинското състояние на нещата или поне нуждата да се проведат изследвания с оглед коректно диагностициране. Тъй че така нареченият от защитата "юридически" пропуск близките да се подпишат, че по собствена воля извеждат И., представлява фактическо обстоятелство, говорещо за неглижиране на дължимо поведение от страна на доктора, при положение че е разбрал за намерението на съпругата на починалия. Четвърто, особен интерес представляват показанията на медицинските лица. От една страна се установява изключително лошото състояние на оборудването в Центъра за спешна медицинска помощ /ЦСМП/, а и в търговищката болница въобще, от друга- лошата организация, създадена от ръководството на болницата при необходимостта от бързо специализирано диагностициране на постъпилите лица по линия на бързата помощ. Въпреки това, по признание на самия подсъдим /както и според свидетелите А, С. Т. и А. /, той е пристъпил към търсене на ренгенов лаборант, очевидно преценявайки, че се налага по-задълбочен преглед на пострадалия. Информацията за извикване на рентгенов лаборант е приета за защитна от въззивния съд, както правилно е отразено в допълнението към жалбата. Тази инстанция не може да се съгласи с тезата на ВАпС, предвид посоченото по-горе, но същото не води до толкова различно възприятие по фактологията по престъпната дейност, защото общата установимост на липсата на вярна диагностика остава. Без да бъде в достатъчна степен настойчив при експликиране на желание от страна на близките да отведат И., подсъдимият с лекота е отказал търсенето на ренгеновия лаборант, особено предвид споменатата вече тежка организация на действие. В контекста на обсъжданото, отново самият подсъдим признава, че по време на прегледа /какъвто и да е бил той/ на пострадалия, е постъпило момиче с алергия, което спешно се е нуждаело от лекарска грижа, а не обратното, както твърди защитата в съдебно заседание пред ВКС. Казаното обаче не е оневиняващо обстоятелство, макар и за пореден път да стане повод за обсъждане на недобрата организация на спешната помощ в Търговище. На последно място в тази част на изложението трябва да се споменат показанията на свидетелката Т. Тя е съседка на семейството на потърпевшия, но същевременно работи в болницата като санитар в ортопедията. Затова интересна в доказателствен план се явява информацията, наведена от нея и от свидетелката С/санитарка към ЦСМП при приемане на И. /, при проведената между двете жени очна ставка. Противоречивостта се явява както поради различно възпроизвеждане на фактите по отношение на стореното спрямо И., така и поради обяснимата емоционална обвързаност към съпругата на потърпевшия /Тодорова/ и подсъдимия /Илиева/. В крайна сметка са взети предвид в най-голяма степен показанията на Т., предвид преценката за двоякост на нейното положение и съотнасяне на казаното от нея към реално сложилите се събития. Ако подсъдимият Ц бе провел цялостен преглед, за да констатира наличие на данни за ПТП по тялото на потърпевшия или поне бе заявил съмнения за това на близките, то желанието на съпругата на пострадалия "да не се излагат" поради пияното му състояние би могло да има съвсем друго измерение. Така че поведението на Ц. не може да бъде екскулпирано поради отвеждане на пострадалия от ЦСМП. Без коментар ще бъде оставено изложеното в жалбата непочистване на потърпевшия и след прибирането му у дома от страна на съпругата му, тъй като то не е относимо към престъпното поведение на Ц. Същото се отнася и за буйствуването на И., което е установено, но може да бъде преценявано само като елемент, затрудняващ цялостния преглед, а не и да извини липсата на такъв. По отношение на прехвърляне на отговорност към екипа на доктор П., който е стъпил първи на мястото на ПТП-то и е откарал потърпевшия до ЦСМП, опит за каквато прехвърляне се прави в жалбата на Ц., трябва да се спомене събирането на доказателства в тази посока и констатираната правилност на действията на коментирания доктор, включително и предвид отбелязване в документацията на съмнение за ПТП, което на място не е било установено несъмнено. Пето, решаващи за формиране на съдебната преценка по доказателствената съвкупност се явяват събраните по делото няколко медицински експертни заключения. За да бъде несъмнено изяснено делото от фактическа страна в обсъждания аспект, второстепенният съд е пристъпил към преразпит на вещи лица П., Д. и Р. Всички те са описали подробно непълния обем на реализираната медицинска помощ, въпреки признанието, че областната болница от медицинска гледна точка е била съоръжена като най-обикновена участъкова амбулатория. Развитият тежък хеморагичен шок от страна на потърпевшия е резултат от поведението на доктор Ц. Наистина, установява се, че и да бе направил всичко необходимо той, не е сигурно, че И. би оживял. Но тогава не би се носела отговорност от лекаря, при предприемане на всички нужни от медицинска гледна точка действия за предотвратяване на последвалия летален изход. Решаващите съдилища се взели отношение по цитирания проблем, с което тази инстанция се солидаризира. Предвид изложеното, ВКС не намира да е налице касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, довело до опорочаване на волята на ВАпС и преди това ТщОС. 2/ По оплакването за нарушение на материалния закон. А/ Поначало, тезата на защитата за нарушение на процесуалните правила може да развие в проекция довеждане като последица до нарушаване на материалния закон. Защитата обаче настоява основно за некачествено обвинение на Ц. още с обвинителния акт, предвид обвиняването му по бланкетната норма на чл. 123, ал. 1 НК и попълването на съдържанието на същата с нарушени правила на специалното законодателство. Истината е, че долустепенните съдилища не са се задълбочили в изследване на престъплението по чл 123, ал. 1 НПК от правна страна и в частност, каква е същността на инкриминираните нарушения на специалните правила. Направен е общ извод, че всички вменени правила са накърнени. Основополагащ принцип в наказателното правораздаване касателно норми на материалното право, съдържащи в себе си необходимост от предпоставяне на конкретни нарушени разпоредби извън НК - иначе казано бланкетни материалноправни текстове, е: нарушеното правило, стоящо в основата на последните, да бъде в пряка причинна връзка с настъпилия противоправен резултат. За да има нарушение обаче, трябва да е налично някакво задължение /било то за действие или бездействие/, което да не е спазено. В конкретния случай чл. 24 от Закона за лечебните заведения-ЗЛЗ /винаги нецитиран словно в актовете на магистратурата/ не предвижда задължение. Същото се отнася, включително и относно липсата на словно цитиране, за чл. 79 от Закона за здравето- ЗЗ . Не така стои въпросът с чл. 5 и чл. 9, т. 2,3 и 4 от Наредба № 25/99 г., части от които словно са цитирани и в обвинителния акт, и в мотивите на долустоящите съдилища. За разлика от защитата, настоящата инстанция намира, че правилата по тях са свързани с конкретно дължимо поведение от страна на Ц. Неспазването им е резултирало като неизвършване на необходимия обем от спешни диагностични изследвания, съобразно възможностите и наличната апаратура, клинично и инструментално наблюдение на пациента до неговата хоспитализация и провеждането на необходимите лечебни и специфични реанимационни дейности, всичко в светлината на правилата на добрата медицинска практика. Не може да има спор, че доказателствата по производството и приемането на съответна фактология са факторите, въз основа на които се формулира дължимото поведение и съответно отклонението от него. Що се касае до обвиненията, свързани с лекарска небрежност, естествено и разбираемо е, предвид спецификата на дейността, да се изискват доказателствени материали и оценки, свързани със специални познания, при това лекарски. Обвинителната власт и впоследствие съдът обаче са тези органи по наказателно правораздаване, които формулират обвинението и респективно осъждането по него. За да стигнат до съответни изводи по същото, те се нуждаят от специализирани познания на лекари, които, опредметени в експертни заключения, могат да бъдат възприети от магистратурата или не. Такъв е начинът на попълване на производството по чл. 123 НК с необходим доказателствен материал. Затова не може да се приеме тезата на защитата, че обвинението се базира на субективна преценка на експертите. Преценката на същите е свързана както с обмисляне на останалите доказателства /сред тях и обективни находки/ в контекста на зададените въпроси, чиито отговори изискват специализирани знания, така и с оценка на дължимото поведение от медицински аспект. Но прокуратурата и съдът правят фактическите и юридически изводи. Вменените на подсъдимия Ц задължения по чл. 5 и 9, т. 2,3 и 4 от Наредба № 25/99 г. се оказват обективно неизпълнени от него и същите са в пряка причинна връзка с настъпилата смърт на И. Тъй като нормата на чл. 123, ал. 1 НК е бланкетна, както вече бе казано, и финално законосъобразно подсъдимият е признат за виновен и осъден по нея, оценката по правото на ВКС е ясна и не е необходимо нарочно оправдаване на дееца за недопускане на нарушения на ЗЛЗ и ЗЗ . Такова поначало се дължи от долустепенните съдилища, доколкото отразява вярно приложението на правото и би могло да рефлектира върху степента на ангажираната наказателна отговорност. Общо погледнато, неизпълнението на това изискване, макар и само по себе си да е нарушение на материалния закон по силата на чл. 348, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 НПК поради неправилно приложение на закона, не влияе съществено върху упражненото в пълнота право на защита от страна на подсъдимия и не рефлектира същностно върху крайния резултат по делото. Б/ На фона на последното изложено, ВКС се счита задължен да вземе служебно отношение по въпрос, неповдигнат от защитата на Ц., но относим към ангажираната му наказателна отговорност. Деецът е осъден за това, че поради незнание и немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, е осъществил престъплението по чл. 123, ал. 1 НК. Възможно е обвинителният акт да съдържа и двете форми- и незнание, и немарливо изпълнение, доколкото въпрос на доказване пред съда е коя форма е налице. Недопустимо е обаче съдебният състав да признае дееца за виновен и да го осъди и по двете, защото те не са в съотношение на взаимно допълване, а на изключване. "Незнанието" е относимо към непознаване от страна на подсъдимия на дължимите за изпълнение специални правила. Поради това незнание субектът не е в състояние да предвиди настъпването на смъртта, макар и да е бил длъжен и да е могъл да го стори. Затова при незнанието единственият вид непредпазлива вина е небрежността. "Немарливото изпълнение" предполага познание на дължимите правила и въпреки това нарушаване на същите под най-различна форма- било то чрез неизпълнение на необходимо, прогласено по съответен ред, поведение; било то поради прекрачване на забрана за осъществяването му. Затова тази форма е допустимо да бъде извършена и при самонадеяност, и при небрежност като форма на непредпазливата вина. При вярно установените факти по процесния казус, въз основа на законосъобразно събран доказателствен материал от долните съдилища, тази инстанция намира, че е допуснато нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 НПК, тъй като той е приложен неправилно. ВКС е оправомощен да прецени такова недопущение, което не се отразява на процесуалноправното положение на подсъдимия, особено при липсата на оплакване въобще в третирания аспект; и директно да вземе отношение по него. Приема за доказано немарливо изпълнение на правнорегламентираната дейност от страна на Ц. при небрежност като форма на непредпазливата вина. Доказателствената обосновка, разисквана по-горе в мотивите, категорично дава възможност за изложената оценка. Относно нуждата от оправдаване, важат съображенията, изтъкнати по-горе досежно нарушенията на специалното законодателство. В/ По отношение на Ц. липсва несъмнено оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание и ВКС не се счита задължен да обсъжда налични предпоставки за касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Същевременно, в жалбата е отразено искане за промяна на наложеното наказание лишаване от свобода с такова по чл. 78А НК. Липсата на допълнителни съображения не дава възможност на този съд да прецени дали подсъдимият се оплаква от нарушение на материалния закон поради необходимостта от задължително прилагане нормата на чл. 78А НК; или се претендира преценка за явна несправедливост на наложеното наказание. И всичко това е, въпреки принципната невъзможност Върховният съд да приложи чл. 78А НК, тъй като става дума за ангажиране на административна отговорност, каквото правомощие той няма. Независимо от това, не може да не се обърне внимание, че деянието по настоящото производство е извършено на 22.12.06 г. Ц. е осъден за извършено от него престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, в санкционната част на нормата на който текст, е предвидено наказание лишаване от свобода за срок от 5 години и иде реч за непредпазливост като форма на вината. В бр. 75/06 г. на Д. в-к с дата 12.09.06 г. е публикуван ЗИДНК, в сила от 13.10.06 г. Съгласно него е изменена ал. 6 на чл. 78А НК и процедурата с освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание не се прилага, когато е причинена смърт. Затова по отношение на подсъдимия Ц чл. 78А НК е неприложим. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение