Решение № 9923 от 12.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3971/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на ET “Прометей МБ – П. Ц.”, подадена чрез процесуалния представител адв. Тодорова, срещу решение № 42952 от 22.12.2025 г., постановено по адм. дело № 5820/2025 г. по описа на Административен съд – София - град, с което е отхвърлена жалбата му против заповед № РКП25-РА30-9/07.05.2025 г. на кмета на р-н „Красна поляна“, Столична община. В касационната жалба се твърди неправилност на решението. Излагат се и доводи относно незаконосъобразността на оспорената заповед. Претендира се отмяна на съдебното решение и решаване на спора по същество. Претендира се и присъждане на разноски по делото по представен списък. Ответникът – кметът на район „Красна поляна“, Столична община, в съдебно заседание и в приложен по делото писмен отговор, чрез процесуалния представител гл. юрк. Василева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – София - град е образувано по жалба на ET “Прометей МБ – П. Ц.” срещу заповед № РКП25-РА30-9/07.05.2025 г. на кмета на р-н „Красна поляна“, Столична община, с която на основание чл. 225а, ал. 1 вр. чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) е наредено премахването на незаконен строеж: „метален павилион – складово помещение към магазин за сувенири и нехранителни стоки“ с условен № 41, находящ се в ПИ с идентификатор 68134.1108.121 по КККР на гр. София. За да отхвърли жалбата срещу оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган в съответствие с разпоредбите на чл. 223, ал. 1, т. 8 и чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ и предвидената възможност кметът на общината да делегира своите правомощия по ЗУТ, реализирана със заповед № СОА25-РД09-1193/03.02.2025 г, в предвидената от закона форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимите материалноправни норми. Установено е, че по делото не се спори относно обстоятелството, че процесният обект е изграден в периода 1995-1996 г. от Б. Ц. Ц. в качеството му на едноличен собственик на ЕТ „Прометей“, впоследствие преминало в собственост на сина му П. Б. Ц. като ЕТ „Прометей МБ – П. Ц.“. Посочено е, че спорен по делото е въпросът дали разпореденият за премахване павилион следва да се квалифицира като „строеж“ по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ ( и ако да – търпим ли е той) или като „преместваем обект“ по см. на § 5., т. 80 от ЗУТ. След обстоен анализ на относимите материалноправни норми и позовавайки се на константната практика на Върховния административен съд по приложението на чл. 56, ал. 1 ЗУТ и посочената разпоредба на § 5, т. 80 ДР ЗУТ, че за да е налице преместваем обект, който да отговаря на посоченото условие, е необходимо обектът да може да бъде отделен от повърхността и да бъде преместен в пространството като цяло, тъй като само тогава няма да изгуби своята индивидуализация, съдът приема за безспорно в случая, че се касае за строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. С оглед установения от административния орган и неоспорен от жалбоподателя период на построяване на павилиона – 1995 г. – 1996 г, съдът приема, че той не е търпим по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ, тъй като в случая няма твърдения, няма и доказателства да е спазено изискване за деклариране на строежа до 02.07.2001 г. Съдът посочва, че освен това и в трите алинеи на § 16 от ПР на ЗУТ се изисква строежите да са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове. По делото е установено, че към момента на своето извършване строежът попада в застроителния и регулационен план за жк. „Красна поляна“, одобрен със заповед № РД-50-09314/08.08.1988 г., като теренът е отреден за ЖП линия. По действащия към момента ПУП обектът попада в УПИ I за озеленяване, велоалея и техническа инфраструктура и в улична регулация. Според съда, разпоредбата на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ не изключва приложението на § 16 ПР ЗУТ, а се явява нейно допълнение като въвежда четвърти период за обявяване търпимост на строежите, вкл. тези, извършени без строителни книжа до 31.03.2001 г. и не може да се счита по-благоприятна относно материалноправните условия, на които трябва да отговарят строежите, за да бъдат определени като търпими. По тези съображения съдът достига до извод, че строежът не отговаря на правилата и нормативите, действали към момента на изграждането му и съгласно този закон, поради което и не може да бъде приет за търпим и подлежи на премахване. Решението е правилно. Въз основа на приетите по делото доказателства и след изслушване заключението на вещото лице, съдът правилно е установил относимите факти, въз основа на което е извършил цялостна проверка за законосъобразност на оспорената заповед. Възприетите от съда правни изводи се споделят от настоящата съдебна инстанция, тъй като са обосновани и законосъобразни и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ АПК препраща към тях. Правилно съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в надлежната писмена форма и с изискуемото съдържание. Обосновани са и изводите в обжалваното решение, че при издаване на оспорената заповед не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила от категорията на съществените. Законосъобразен е и изводът на съда, че оспорената заповед е постановена в съответствие с материалния закон. От събраните по делото доказателства е установено, че е налице строеж, реализиран без одобрени строителни книжа, поради което същият е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Правилен е и извода на съда, че процесният метален павилион не е търпим строеж нито в хипотезите на § 16 ПР на ЗУТ, нито по § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, тъй като от събраните по делото доказателства е безспорно установено, че не съответства на подробния устройствен план и на правилата и нормите по устройство на територията, действали както към момента на извършването му, така и по сега действащите. Правилно първоинстанционният съд приема, че не се касае за преместваем обект, а за строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Безспорно се установява, че павилионът не отговаря на изискванията на § 5, т. 80 ДР на ЗУТ, а именно да бъде преместен като цял обем без да се разглобява на съставни части и да се постави в същия вид на друго място. Освен това следва да се отбележи, че обектът „метален павилион – складово помещение към магазин за сувенири и нехранителни стоки“ не е преместваем, тъй като основата на павилиона е стоманобетонна, което категорично изключва квалифицирането на павилиона като преместваем обект съобразно легалната дефиниция на § 1. т. 80 от ДР на ЗУТ. За да е налице преместваем обект следва прикрепването към земната повърхност да се осъществява чрез сглобяем или монолитен конструктивен елемент, който е неразделна част от преместваемия обект. Не такава е стоманобетоновата основа на павилиона. Правилен е изводът на съда, че след като е налице строеж, то изграждането му е следвало да бъде въз основа на издадени съответно строителни книжа, които не са налични. При липса на такива, то същият е незаконен и подлежащ на премахване на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, правното основание, на което е издадена оспорената заповед. Съответен на закона е и изводът на съда за законосъобразност на заповедта, поради това, че нареденият за премахване строеж е изграден и в противоречие с действащия ПУП, а именно поради това, че попада в имот, отреден за озеленяване, велоалея и техническа инфраструктура и в улична регулация, а към момента на своето извършване строежът попада в застроителния и регулационен план за ж.к. „Красна поляна“, одобрен със заповед № РД-50-09314/08.08.1988 г., като теренът е отреден за ЖП линия. Правилен е и изводът на съда, че процесният обект не е търпим нито в хипотезите на § 16 ПР на ЗУТ, нито по § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, тъй като от събраните по делото доказателства е безспорно установено, че не съответства на подробния устройствен план и на правилата и нормите по устройство на територията, действали както към момента на извършването му, така и по сега действащите. По изложените съображения е правилен изводът на съда за валидност и материална и процесуална законосъобразност на оспорената заповед, поради което решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски. Искането на ответника по касация за присъждането на юрисконсултско възнаграждение като основателно следва да бъде уважено на основание чл. 143, ал. 3 АПК, но в минималния размер от 102 (сто и две) евро съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, състав на второ отделение,