Решение № 6662 от 3.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 294/2021 г.

Решение № 6662 от 3.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 294/2021 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Н., с [ЕГН], чрез адв. З. Д., срещу Решение № 319 от 9.11.2020 г., постановено по адм. д. № 659 по описа на Административен съд – Велико Търново (АС – Велико Търново) за 2019 г. С обжалваното съдебно решение е отхвърлен предявеният иск от Н. срещу Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ) за заплащане на обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на 22540, 00 лв. Наред с това, настоящият касационен жалбоподател е осъден да заплати на ДФЗ разноски за производството в размер на 100, 00 лв. В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК като постановено при наличието на всички касационни основания по посочената разпоредба – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се направеният от съда извод за липса на причинно – следствена връзка между незаконосъобразната "процесуална заповед" за спиране на административното производство и претендираните пропуснати ползи. Излагат се съображения по същество на спора. Акцентира се на факта, че за извършените плащания в административната преписка не е приложен акт, с който сумите да са определени по основание и размер, а плащането следвало да бъде извършено до 30.06.2017 г. По подробно изложените в касационната жалба и в допълнително представена молба – становище съображения се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и уважаване на исковата претенция. Претендират се и сторените по делото разноски. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. Ответникът – ДФЗ оспорва касационната жалба в представен по делото подробно обоснован писмен отговор, а по същество моли оставяне в сила на обжалваното съдебно решение. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. В съдебното заседание пред настоящия съд не се представлява. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като изходяща от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Въз основа на изясненото по делото от фактическа страна, по което спор между страните няма, съдът приел, че предявеният иск е неоснователен. Изложил съображения, че са налице част от предпоставките за реализиране на отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ – незаконосъобразен акт, издаден при и по повод на административната дейност на ДФЗ. Направил извод обаче, че липсва причинно – следствената връзка между отменената заповед от 2.11.2017 г., издадена от зам. - изпълнителния директор на ДФЗ и претендираните вреди под формата на пропуснати ползи, квалифицирани по правилото на чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) като "лихви върху парични задължения със закъснял падеж". Формирал становище, че отменената като незаконосъобразна заповед за спиране на административното производство по заявлението за подпомагане на Н., не се явява причина за изпадане на ДФЗ в забава за изплащането на помощта. Приел, че отмяната на тази заповед не е равнозначно на отмяна на акт, в който се съдържат изводи по същество досежно наличието или липсата на претендираното материално право на подпомагане на лицето по съответните схеми и мерки. Съдът съобразил и мотивите на съдебния акт за отмяната на заповедта, като отчел, че в тях не се съдържат указания относно съдържанието на акта, който следва да издаде изпълнителният директор на ДФЗ след възобновяване на производството. Посочил, че вмененото на органа задължение е за произнасяне по същество, а не за произнасяне с акт с определено съдържание и разпореждащо конкретни благоприятни за Н. последици. Отделно от изложеното, първоинстанционният съд приел, че не е налице причинноследствена връзка между отменения акт и претендираните пропуснати ползи. Съобразил, че разпоредбата на чл. 73, пар. 1 от Регламента от 17.12.2013 г. не задължава ДФЗ да изплаща сумите по всяко подадено заявление незабавно, а указаният срок не е краен падеж за плащанията по схеми и мерки по ОСП предвид разпореденото по пар. 2 от този член. Посочил, че правото на подпомагане по посочените от Н. схеми и мерки възниква на основание индивидуален административен акт, от който земеделският стопанин черпи права. Направил извод, че само когато плащането е определено по основание и размер с административен акт, може да се претендира неговото получаване. Доколкото отменената заповед за спиране не е довела до издаване на незаконосъобразен акт или до неплащане на претендираното по заявлението, а до възобновяване на производството и е последвало удовлетворяване на заявеното от него подпомагане по всички схеми и мерки, съдът приел претенцията за неоснователна. Предвид изхода на спора присъдил в полза на ДФЗ разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100, 00 лв. Решението е валидно, допустимо и правилно при съобразяване на следните съображения: Първоинстанционният съд правилно е издирил и приложил материалния закон, като е провел съдебното производство в съответствие със съдопроизводствените правила. Взел е предвид релевантните за спора факти и обстоятелства, както и изразените от страните становища. Отговорил е на значимите за предмета на делото възражения. Събрал е и е обсъдил относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства и заключението на приетата по делото експертиза, като въз основа на тях и след правилната им преценка е извел обосновани фактически и правни крайни изводи, които се споделят от настоящия състав. Обосновано е прието от съда, че за исковия период до издаването на заповедта от 2.11.2017 г. не е налице твърдяната от Н. причинно – следствена връзка между претендираните вреди и акта. Съображенията, изтъкнати в обжалваното решение в тази насока са правилни и не следва да се преповтарят. Макар за останалата част от периода (след издаването на посочената заповед) да е възможно наличието на такава връзка, крайните изводи на съда за неоснователност на претенцията изцяло са в съответствие със закона. Това е така по причина, че за изплатените суми за подпомагане не е издаден нарочен акт на административния орган за определяне на ликвидно и изискуемо вземане на лицето. Само върху такова вземане, определено по основание и размер, е възможно формирането на обезщетение за забава в размера на законната лихва. Като по същество е приел именно това и е достигнал до крайния извод за неоснователност на претенцията изцяло, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което по реда на касационния контрол следва да остане в сила на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК. Предвид изхода на спора и направеното искане от представляващия ДФЗ юрисконсулт в писмения отговор на касационната жалба, Н. следва да бъде осъден да заплати на ДФЗ юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 100, 00 лв. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение