Решение № 11065 от 2.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5567/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Неджати, гражданин на Република Турция, чрез процесуалния му представител адв. Е. Пенчева от Адвокатска колегия Кърджали, срещу решение 73/09.04.2021 год. постановено по адм. дело 474/2020 г. на Административен съд - Сливен, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед 343з-2341/ 10.11.2020 год. , издадена от началник на група Миграция при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Сливен. Релевирани са доводи за неправилност на решението, като необосновано и постановено в противоречие с приложимия материален закон - основания по чл. 209, т. 3 от АПК, по които се претендира отмяната му. Касационния жалбоподател - М. Неджати, редовно призован. Не се явява и не се представлява в съдебното заседание. Ответникът началник на група Миграция при Областна дирекция на МВР Сливен, редовно призован, не се явява и не се представлява. В постъпилото по делото писмено становище излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Моли Върховния административен съд да постанови решение с което да остави в сила обжалваното решение на първоинстанционния съд. Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, а разгледана по същество - за неоснователна по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на М. Неджати, гражданин на Република Турция, със статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец, против срещу Заповед 343з-2341/10.11.2020 год., издадена от началник на група Миграция при Областна дирекция на МВР - Сливен, с която й е наложена принудителна административна мярка отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България, на основание чл. 40 , ал. 1, т. 3 и т. 5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ и чл. 39а, ал., т. 1 от същия закон. От фактическа страна съдът е установил, че с оспорената Заповед 343з-2341/ 10.11.2020 год. на началник на група Миграция при Областна дирекция на МВР - Сливен, на основание чл.40, ал.1, т. 3 от ЗЧРБ, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на М. Неджати, гражданин на Турция, постоянно пребиваващ в Република България чужденец на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. В съответствие с представените доказателства е констатирано, че на 20.06.2018 год. на М. Неджати е издадено разрешение за постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. При извършените административни проверки е констатирано, че лицето не се е установявало на територията на Република България, а единствено е пребивавал за кратки периоди от време, като основното му и най-продължителното време е било по време на провежданата процедурата по предоставянето на правото за постоянно пребиваване. По делото е установено, че настоящия касационен жалбоподател не осъществявал трудова дейност на територията на Република България, няма платени задължителни здравни осигуровки в страната. Съдът приел, че оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл.40, ал.1, т.3 и 5 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл.44, ал. 2 от ЗЧРБ. Съдът установил, че действително оспорващият не се е установил на територията на страната, а освен това липсват и данни, че е имал намерение да се установи да живее в Република България. По тези съображения съдът приел, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е законосъобразна и е отхвърля жалбата срещу нея. Обжалваното решение е правилно. Разрешението за постоянно пребиваване на М. Неджати е издадено на основание чл.25, ал.1, т. 9 от ЗЧРБ. Цитираната разпоредба предвижда, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Съгласно чл.23, ал.6 от ЗЧРБ, за получаване право на постоянно или дългосрочно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция Миграция" или в сектори/групи Миграция" при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи заявление по образец и документи съгласно правилника за прилагането на закона. По аргумент от чл.34, ал.1 във вр.с чл.40 от ППЗЧРБ, определящ документите, необходими за получаване на право на постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т. 9 от ЗЧРБ, в тези случаи се изискват и доказателства за осигурено жилище. По делото липсва спор относно гражданството и статута на жалбоподателят, както и че за получаване на разрешение за постоянно пребиваване е заявила като постоянен адрес: [населено място], община Сливен, [улица]. От събраните по делото доказателства се обоснова законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че в случая лицето не пребивава на посочения адрес и предоставените в тази насока данни са неверни. При това положение напълно обосновано първоинстанционният съд е направил извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал.1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Ето защо е налице визираната в чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Предвид установеното, че М. Неджати не пребивава на посочения адрес, обоснован е и изводът, че с цел получаване на разрешение за постоянно пребиваване е декларирал неверни данни, с което е изпълнена и хипотезата на т.3 на чл.40, ал.1 от ЗЧРБ. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденецът на територията на Република България, както и принадлежността и към някоя от категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,