Решение № 7921 от 13.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13257/2017 г.

Решение № 7921 от 13.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13257/2017 г., IV о., докладчик председателят Диана Гърбатова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 87 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/. Образувано е по касационна жалба на Е. А., гражданин на Афганистан, подадена чрез упълномощен адв. З. Г., против решение № 5587 от 05.10.2017 г., постановено от Административен съд - С. - град, П. отделение, 26 - ти състав, по адм. д. № 10105/2017 г. С жалбата и в съдебно заседание се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 2 от АПК - неправилност на съдебния акт. Касационният жалбоподател оспорва изводите на първоинстанционния съд и твърди, че не е отчетена в достатъчна степен действителната обстановка в държавата по произход и не са изследвани детайлно причините, поради които той търси закрила, като неправилно е прието, че те са от личен характер. Счита, че в случая са налице предпоставките за предоставяне на претендирания статут на бежанец или хуманитарен статут и моли Върховния административен съд да отмени обжалваното решение с произтичащите от това правни последици. Ответникът - председателят на Държавната агенция за бежанците /ДАБ/ при Министерски съвет, оспорва касационната жалба чрез упълномощен юрисконсулт Чолаков, който в съдебно заседание и с писмени бележки пледира за отхвърлянето й, защото не са налице предпоставките за предоставяне на убежище по чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ и лицето е подал молба пред ДАБ едва след като е бил заловен в гр. С. и му е наложена принудителна административна мярка - принудително отвеждане до границата, след като е пребивавал нелегално 4 месеца на територията на Р. Б.. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото е обоснован изводът на съда, че по отношение на Е. А. не са налице предпоставките за предоставяне на статут на бежанец съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, тъй като не се установяват действия по "преследване" в смисъла на нормата на чл. 8, ал. 4 от закона и правилно е прието, че от обясненията на чуждия гражданин пред интервюиращия орган, не може да се направи извод за това, че е бил принуден да напусне страната по произход поради основателен страх от преследване по смисъла на ЗУБ, като в материалите по преписката липсват данни той или семейството му да са били обект на преследване. Според участващия по делото прокурор не са налице и предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут, съгласно чл. 9 от ЗУБ, тъй като липсват доказателства по делото, че ситуацията в Афганистан или в Пакистан, където е живял последните три години, е влошена до степен, която налага предоставяне на хуманитарен статут и субсидиарна закрила. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на Е. А. за ПРОЦЕСУАЛНО НЕДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 5587 от 05.10.2017 г. е отхвърлена жалба на Е. А., гражданин на Афганистан, срещу решение № 15454 от 08.08.2017 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет, с което на жалбоподателя е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - С. - град е приел, че процесният индивидуален административен акт е издаден от компетентния за това орган съгласно чл. 48, ал. 1, т. 1 от ЗУБ, поставен е в установената от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила, при правилно прилагане на материалния закон и в съответствие с неговата цел. Първоинстанционният съд е счел, че е законосъобразен изводът на административния орган, че изложените от жалбоподателя причини не представляват материалноправно основание за предоставяне на статут на бежанец по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. В мотивите на съдебното решение подробно и задълбочено е обсъдено и приложението в конкретната хипотеза на нормата на чл. 9, ал. 1 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут, като е изведено заключение, че в случая оспорващият не е посочил като причина да напусне държавата по произход нито една от реалните опасности, регламентирани в горепосочената разпоредба. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, представляващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след внимателно разглеждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционинят съд е произнесъл законосъобразен съдебен акт, който следва да остане в сила. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че атакуваното съдебно решение е постановено при неизяснена фактическа обстановка, като не са изследвани детайлно причините, поради които жалбоподателят търси закрила. В мотивите на съдебния акт точно е констатирано, че след подаване на молба вх. № ВР 1682/27.04.2016 г. на молителя е разяснена и му е осигурена възможност да кандидатства за международна закрила и му е връчен екземпляр от Указания относно реда за подаване на молба за статут, за процедурата, която ще се следва, за правата и задълженията на чужденците, подали молба за статут в Р. Б., както и списък с организации, работещи с бежанци и чужденци. В случая не е оспорено обстоятелството, че с Е. А. е проведено интервю, обективирано в писмен протокол. Първоинстанционният съд правилно е преценил, че оспореният администартивен акт съдържа фактически и правни основания, мотивирали органа при издаването му, и в него е обсъдено, както личното положение на кандидата за международна закрила, така и ситуацията в държавата по произхода му и са взети под внимание изтъкнатите от него факти от личната му история като елементи от молбата за статут по чл. 4, ал. 2 от Директива 2011/95/ЕС. В резултат на това е изведено вярно заключение, че общата обстановка в държавата по произход е оценена в достатъчна степен на база на информация от надеждни международни източници, които са посочени в цитираната в решението справка. Първостепенният съд обосновано е възприел извода на административния орган, че изложените от жалбоподателя причини не представляват материалноправно основание за предоставяне на статут на бежанец по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, тъй като понятието "преследване" в нормата на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ е определено в текста на чл. 8, ал. 4 от закона - нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество или повторяемост, като действията на преследване могат да бъдат физическо или психическо насилие, законови, административни, полицейски или съдебни мерки, които са дискриминационни или се прилагат с цел дискриминация, включително наказания за отклонение от военна служба, което би довело до извършване на деяния по чл. 12, ал. 1, т. 1-3 във връзка с чл. 8, ал. 5 от ЗУБ. В конкретната хипотеза от изявленията на жалбоподотеля, дадени в хода на проведеното интервю, е видно, че той не е бил лично преследван, както в страната си на произход, така и в Пакистан, където е живял през последните 3 години, поради своята етническа принадлежност, раса, религия, принадлежност към определена социална група или партия, или поради политическо убеждение. Първостепенният съд правилно е преценил, че бежанската история на чужденеца не съдържа твърдения за осъществено преследване по признаците, установени в нормата на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, понеже твърдението му, че е бил заплашен от пакистанската полиция е необосновано, доколкото не са посочени причините за тази заплаха. В случая е съобразено обстоятелството, че е напуснал Афганистан поради семейни вражди, останали от дядо му, а след напускането след три години и на Пакистан, жалбоподателят е живял и работил една година в Турция, без да поиска закрила в тази държава, с оглед на което е правилно е счетено, че жалбоподателят не е лице, бягащо от преследване по признаците, установени в нормата на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. Жалбоподателят е потвърдил факта, че е напуснал Турция, без да посочва ясна причина за това и пристигайки в България е живял четири месеца в гр. С., без да подаде молба за закрила и такава е подадена едва след като му е наложена принудителна административна мярка "Принудително отвеждане до границата на Р. Б.". Самият жалбоподателят е признал, че целта му е да достигне Германия, при което първостепенният съд точно е преценил, че подобна цел е присъща за мигранта, а не за бежанеца, който би следвало да се стреми към най-близката сигурна държава, без да проявява избирателност. В този смисъл са и другите, отразени от съда действия на кандидата за защита - в хода на производството по ЗУБ е напуснал самоволно общежитието и не се е явил на насроченото интервю, които действия сочат на липса на заинтересованост от производството по предоставяне на международна закрила, която не може да бъде обяснена при наличие на твърдяни обстоятелства по чл. 8, ал. 1 и/или чл. 9, ал. 1 ЗУБ. При тези безспорни данни настоящият съдебен състав възприема обоснованото заключение на съда, че жалбоподателят е мигрант - лице, което по причини, различни от изброените в определението за бежанец, дадено в Жаневската конвенция от 1951 г. и Протокола от 1967 г., доброволно е напуска страната си, за да се засели другаде, а не е лице, търсещо закрила поради обстоятелствата, визирани в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, поради което законосъобразно молбата му за предоставяне на бежански статут е оставена без уважение. По отношение на претендирания от касационния жалбоподател хуманитарен статут касационният съдебен състав счита следното: По силата на чл. 9, ал. 1 от ЗУБ хуманитарен статут се предоставя на чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, тъй като в тази държава е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. В настоящия случай молителят не е изтъкнал като причина да напусне държавата по произход нито една от реалните опасности, предвидени в нормата на чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. От съществено значение е обстоятелството, че в атакувания администартивен акт и в обжалваното съдебно решение е направена задълбочена преценка на ситуацията в страната чрез позоваване на Справка от специализирана дирекция в Държавната агенция за бежанците и е съобразено това, че жалбоподателят сам е посочил, че не е имал проблеми с властите в Афганистан и не са отправяни тежки лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт, а е напуснал страната си по причини от битов характер, паради което е заминал за Пакистан, където всъщност е и роден, а в случая липсват твърдения и доказателства за наличие на вътрешен или международен въоръжен конфликт в Пакистан. Оттук е изведен верен и правилен извод, че в хода на административното и на първоинстанционното производство не се е установило наличие на юридически факти, осъществяващи хипотезите на чл. 9, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ЗУБ и на чл. 9, ал. 6 и 8 от ЗУБ, на които дори жалбоподателят не се е позовавал. В хода на касационния процес горепосоченият извод не е опроверган, а е потвърден от приетата като доказателство актуална Справка относно Ислямска република Афганистан от 05.04.2018 г. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Страните не претендират присъждане на разноски. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,