Решение № 535 от 14.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7966/2018 г.

Решение № 535 от 14.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7966/2018 г., VI о., докладчик председателят Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/. Образувано е по касационната жалба на "Джампо Прес" ООД, ЕИК 130499243, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "Проф. Цветан Лазаров" № 33, ет. 4, ап. 16, подадена чрез пълномощника му адв. В. Захариева, срещу решение № 2847 от 27.04.2018 г. на Административен съд – София-град /АССГ/, постановено по административно дело № 1166/2018 г., с което е отхвърлена жалбата му против заповед за прилагане на принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл. 171, т. 2 а от ЗДвП с № 17-4332-008788/14.12.2017 г., издадена от началник група в отдел "Пътна полиция" при Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/. С доводи за неправилност на решението поради наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК касаторът претендира неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени оспорената заповед, както и присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба – полицейски орган, началник група в отдел "Пътна полиция" при СДВР, не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба и предлага оспореното с нея решение да се остави в сила. Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира сезиралата го жалба за неоснователна. Оспореното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно. Съдът е обосновал верен извод за това, че оспорването е допустимо, заповедта за налагане на ПАМ е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 172, ал. 1 ЗДвП – длъжностно лице, оправомощено от ръководител на службите за контрол по този закон. По делото е представена заповед № 8121 з – 1524/09.12.2016 г. на министъра на вътрешните работи, с която СДВР е определена като служба за контрол по ЗДвП. Със заповед № 513 з-347/20.01.2017 г. на директора на СДВР на държавните служители от отдел "Пътна полиция" при СДВР – полицейски органи по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е възложено да издават заповеди за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 1, т. 2, т. 2а, т. 4 и т. 5 от ЗДвП. Правилно в съответствие с установените по делото факти първостепенният съд е приел, че заповедта за налагане на ПАМ е издадена в съответствие с приложимата материалноправна норма на чл. 171, т. 2а, предложение последно от ЗДвП /ДВ, бр. 77 от 2017 г., в сила от 26.09.2017 г./, според която за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилага ПАМ "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, непритежаващо съответното свидетелство за управление - за срок от 6 месеца до една година. В случая ПАМ е наложена за минималния 6-месечен срок. Според мотивите на заповедта за прилагане на ПАМ и според АУАН серия Г № 536923/12.12.2017 г., издаден от К. Тошков, младши автоконтрольор в отдел "Пътна полиция" при СДВР, на 12.12.2017 г. около 17. 00 ч. в гр. София по бул. "Проф. Цветан Лазаров" Л. Попов е управлявал лек автомобил "Пежо Партнер" с рег. [рег. номер на МПС], собственост на "Джампо Прес" ООД, без да притежава съответното свидетелство за управление, тъй като същото е с изтекъл срок на 18.10.2017 г. В АУАН е посочено, че е извършено от Попов нарушение по чл. 150 ЗДвП. Жалбоподателят не оспорва, че е собственик на лек автомобил "Пежо Партнер" с рег. [рег. номер на МПС], а и това се установява от представеното от него по делото Свидетелство за регистрация - част І. Жалбоподателят не оспорва също така, че Л. Попов е управлявал на посочената дата неговия лек автомобил със свидетелство за управление на МПС /СУМПС/, чийто срок е изтекъл към 12.12.2017 г., но счита, че предпоставките по чл. 171, т. 2 а ЗДвП за налагане на ПАМ в случая не са налице, тъй като цитираната правна норма изисква мярката да се наложи на собственик, който управлява моторно превозно средство, без да притежава съответното свидетелство за управление. Този довод за материална незаконосъобразност на оспорената заповед правилно е преценен от АССГ като неоснователен. В чл. 171, т. 2 а ЗДвП законодателят е регламентирал няколко различни хипотези, при които компетентният орган налага ПАМ, първата от които действително е тази, посочена от жалбоподателя, но наред с нея е предвидена като последна и хипотезата, при която мярката се налага на собственика, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, непритежаващо съответното свидетелство за управление, и именно нейните предпоставки са доказани в случая. ПАМ е приложена законосъобразно именно на собственика на лекия автомобил, а не на физическото лице – нарушител. Административният съд правилно е счел за неоснователен и доводът на жалбоподателя, че водач на МПС, който притежава свидетелство за управление, валидно за категория, към която спада управляваното от него превозно средство, но последното е с изтекъл срок на валидност към датата на проверката, е правоспособен водач, а не лице, непритежаващо съответното свидетелство за управление по смисъла на чл. 171, т. 2 а ЗДвП, тъй като според него под "съответното свидетелство за управление" законодателят има предвид всички възможни случаи – водачът никога не е разполагал със свидетелство за управление, последното му е било отнето или срокът му на валидност е изтекъл. Касаторовото възражение срещу този извод на съда не може да бъде споделено. Вярно е, че с изменението на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП, обн. ДВ бр. 2/2018 г., в сила от 03.01.2018 г., е регламентирано, че за да управлява моторно превозно средство, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, да не е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, както и свидетелството му за управление да е в срок на валидност, да не е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс и да не е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено. Нормата като материалноправна, за която не е предвидено обратно действие, е неприложима към датата на издаването на оспорената заповед, а съгласно чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Независимо от това съгласно чл. 1, ал. 5 от Закона за българските лични документи /ЗБЛД/ СУМПС е български личен документ, а според чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 от същия закон то е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство. В съдържанието на този документ според чл. 53, ал. 1, т. 9 ЗБЛД задължително се посочва датата на изтичане на валидността му, тъй като то има установения в чл. 51 срок на валидност – 5 или 10 години. Поради това следва да се приеме, че СУМПС с изтекъл срок на валидност не удостоверява надлежно, че водачът притежава правоспособност за управление. В този смисъл съгласно § 1, т. 2, б. "ж" от ДР на ЗБЛД е прието, че български личен документ с изтекъл срок на валидност е нередовен. Допълнителен аргумент е изискването на чл. 15, ал. ал. 2 от Наредба № І-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, при "подмяна" на свидетелството за управление водачът да представи карта за оценка на физическата годност. С цитираната разпоредба законодателят е приел, че на всеки десет (пет) години е необходимо да бъде извършвана проверка на физическата годност на лицето, което е придобило правоспособността, т. е. тази правоспособност не се придобива безсрочно, а за определен срок. С оглед изложеното неоснователен е и доводът на касатора, че неправилно в АУАН е посочено, че извършеното нарушение е по чл. 150 ЗДвП, а това води до незаконосъобразност и на заповедта за налагане на ПАМ. Съгласно чл. 150 ЗДвП всяко пътно превозно средство, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач, освен в посочените случаи. По делото безспорно е установено управление на МПС от неправоспособен водач, без да са налице визираните в нормата изключения. В посоченият смисъл Върховният административен съд се е произнесъл с редица свои решение като решение № 223 от 09.01.2015 г. по адм. д. № 3037/2014 г. на VІІ отд., решение № 8991 от 02.07.2018 г. по адм. д. № 13239/2017 г. на VІІ отд., решение № 14611 от 27.11.2018 г. по адм. д. № 2264/2018 г. на І отд., решение № 15365 от 11.12.2018 г. по адм. д. № 1462/2018 г. на VІІ отд., и др. Неоснователен е и доводът на касатора, че заповедта е издадена в несъответствие с целта на закона, тъй като свидетелството за управление на Л. П. е подновено на 17.12.2017 г. Подновяването на СУМПС на 17.12.2017 г. на П., т. е. след издаването на оспорената заповед, не се отразява върху материалната законосъобразност на мярката с оглед изискването на чл. чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на административния акт с материалния закон да се преценява към момента на издаването му, нито представлява нов факт по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК, който е от значение за тази преценка. При прилагането на ПАМ административният орган действа при условията на обвързана компетентност, т. е. длъжен е да приложи мярката, когато установи наличието на законовите предпоставки за това. Този новонастъпил факт не обосновава и извод за липса на преследваната от закона цел. Напротив, целта на мярката е към 12.12.2017 г. да се преустанови и предотврати управлението на МПС от водача Л. Попов, тъй като същият към този момент е бил неправоспособен. В ситуация като тази обаче, в която лицето се е снабдило със СУМПС, продължаването на действието на ПАМ след това се явява без основание, тъй като същата е постигнала целта си. Поради това собственикът на МПС, който търпи действието на ПАМ, може да поиска от органа да го прекрати преди изтичането на срока, за който тя е наложена, а отказът му подлежи на обжалване /виж решение № 15365 от 11.12.2018 г. по адм. д. № 1462/2018 г. на VІІ отд. /. По изложените съображения оспореното първоинстанционно решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2847 от 27.04.2018 г. на Административен съд – София-град, постановено по административно дело № 1166/2018 г. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.