Решение № 294 от 13.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 33/2012 г.

Решение № 294 от 13.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 33/2012 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Б. А. В. със съдебен адрес: [населено място], чрез процесуалния представител - адвокат Д. против въззивно решение № 750 от 5.05.2011 г. по в. гр. д. № 1357/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е:

• отменено разпореждане № 16705 от 28.07.2009 г. по гр. д. № Е 1256 по описа за 2009 г. на СГС в частта, с която Б. А. В. е осъдена да заплати на П. Г. А. М. К. разноски за водене на делото в размер над 3 371 лв. до 4 170.38 лв.,

• оставена е без разглеждане жалбата на Б. А. В. срещу същото разпореждане № 16705 в частта, в която е признато решение № НС 93 Х. от 16.10.08 г. на Върховния съд на Англия и У., отделение за дела, необхванати от обичайното право, с което Б. А. В. е осъдена да заплати на П. Г. А. М. К. сумата от 15 000 британски лири, представляваща съдебни разходи и е прекратил производството по жалбата й в тази част като недопустимо и е

• потвърдено друго разпореждане от 28.10.09 г. по същото гр. д. № Е 1256 по описа за 2009 г. на СГС в частта, с която е допуснато изпълнение на решение № НС 93 Х. от 16.10.08 г. на Върховния съд на Англия и У., отделение за дела, необхванати от обичайното право.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по следните поставени четири въпроса:

1. подлежи на самостоятелно обжалване разпореждането на съда, с което той, по реда на чл. 622 от ГПК, положително се е произнесъл по направено искане за признаване на съдебно решение постановено в друга държава, членка на ЕС.

1. длъжен ли е съдът, постановил разпореждане по реда на чл. 623 от ГПК /за допускане на изпълнението на съдебно решение постановено в друга държава, членка на ЕС/ да съобщи на страните за това и ако това не е направено - налице ли е съществено процесуално нарушение, подлежащо на отстраняване от страна на въззивния съд. Какъв е надлежния ред за връчване на съобщение /с оглед спецификата на производството/ и какъв е минимума на изискуемото се съдържание на такова съобщение,

1. какъв е срокът за обжалване на постановено разпореждане по чл. 622 от ГПК и съответно по чл. 623 от ГПК - като се има пред вид, че в цитираните норми това изрично не е посочено, а нормата на чл. 43 § 5 от Регламент № 44/2001 г. на Съвета от 22.12.2000 г., предвиждаща двумесечен срок за подаване на жалба срещу декларация за изпълняемост. Поставя се и въпроса за последиците - в случай, че съдът определи по-кратък от посочения в Регламента срок,

1. следва ли съдът следва да спре производството по делото, на основание чл. 37 от Регламент № 44/2001 г. на Съвета от 22.12.2000 г., когато страната твърди, че е подала жалба срещу решението чието признаване и изпълнение понастоящем се иска /от 16.10.08 г./

В съдебно заседание страните не се явяват, но се представляват, като всяка отстоява позицията си. Искането на касаторката е за отмяна и евентуално - за обезсилване на решението, в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата й срещу разпореждането за признаване на решение № НС 93 Х. от 16.10.08 г. и е прекратено производството. Като твърди, че разпореждането от 28.10.09 г. за допускане на изпълнение на чуждестранния съдебен акт - не й е надлежно съобщено и че съдът се е произнесъл по него - без да е бил надлежно сезиран /въззивната жалба е подадена в съда след, а не преди постановяване на въззивния си/ - желае в тази част акта да бъде обезсилен, а делото върнато за ново разглеждане. Относно присъдените разноски - счита постановения акт за неправилен. Становището й е, че такива не се дължат поради липса на определяем материален интерес. Отделно - прави възражение за прекомерност. От своя страна претендира направените разноски в настоящето производство.

Становището на противната страна е за неоснователност на подадената жалба. Желае обжалвания акт да бъде потвърден.

Върховен касационен съд, състав на III г. о., след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното:

П. Г. А. М. К. е сезирал СГС с две искания.

Първото е с правно основание чл. 622 от ГПК и е за признаване по съдебен ред на чуждестранно съдебно решение /решение № НС 93 Х. от 16.10.08 г. на Върховния съд на Англия и У., отделение за дела, необхванати от обичайното право/. По него СГС се е произнесъл с разпореждане № 16705 от 28.07.2009 г. по гр. д. № Е 1256 като го е уважил и е признал решението. По делото няма данни това разпореждане да е съобщено на ответната страна, но с нарочна молба /вх. № 14245 от 25.02.10 г. за удължаване срока за обжалване/ - тя е заявила, че е била уведомена за него на 19.02.2010 г. В. жалба с вх. № 14246 срещу разпореждане № 16705 от 28.07.2009 г. е подадена на 25.02.10 г.

Второто искане е с правно основание чл. 623 от ГПК и е за допускане на изпълнение на същото чуждестранно съдебно решение. По него СГС се е произнесъл с разпореждане от 28.10.09 г. по гр. д. № Е 1256, постановено по реда на чл. 250 от ГПК. То също е уважено, като е допуснато изпълнението на чуждестранно съдебно решение. По делото няма данни това разпореждане да е съобщавано на ответната страна. Срещу него тя е подала въззивна жалба с вх. № 57533 на 21.06.2011 г. В. жалба е подадена месец и половина след 5.05.2011 г., когато въззивната инстанция е постановила акта си.

В. съд, независимо, че е бил сезиран от молителя с жалба, касаеща само едно от исканията, се е произнесъл и по двете. Относно това с правно основание чл. 622 от ГПК е приел, че тъй като ГПК и Регламент № 44/2001 г. на Съвета от 22.12.2000 г. не предвиждат изрично възможност за обжалване, разпореждането от 28.07.09 г. е неподлежащ на обжалване съдебен акт, а образуваното въззивно производство - недопустимо. За постановеното с правно основание чл. 623 от ГПК разпореждане от 28.10.09 г. е приел, че е допустимо, валидно и постановено в съответствие с изискванията на чл. 34 и чл. 35 от посочения Регламент № 44.

По първия от въпросите, във връзка с които е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Производствата по чл. 622 от ГПК по признаване на постановено в друга държава членка на ЕС съдебно решение и по чл. 623 от ГПК за допускане на изпълнението на постановено в друга държава членка на ЕС съдебно решение - са две отделни, самостоятелни производства, които се различават по обхвата и интензитета на проявление, по правните си последици и по приложимите процесуални правила, уредени в приложимото право на ЕС - Регламент № 44/2001 г. на Съвета. Страната, която има правен интерес може самостоятелно да предяви всяко едно от тези искания, като следва да се има пред вид, че за да се прояви изпълнителната сила на едно постановено в друга държава членка осъдително съдебно решение, освен че то трябва да бъде признато, следва и да се допусне неговото изпълнение.

Признаването и изпълнението на чуждестранните съдебни решения за страните, членки на ЕС става по реда на Регламент № 44/2001 г. на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, наричан по-долу за краткост Регламента.

Относно признаването на чуждестранните съдебни решения приложимите норми в Регламента са от чл. 33 до чл. 37. Да се признае едно чуждестранно съдебно решение в друга държава членка означава да се зачете неговата сила на присъдено нещо. Признава се силата на присъдено нещо и за трите вида решения - установително, осъдително и конститутивно. Установеният принцип е за автоматично признаване, който произтича от принципа за взаимно доверие между правораздавателните органи на държавите членки. За да се признае едно съдебно решение е достатъчно да се представи негово копие, отговарящо на необходимите условия за установяване на автентичността му и сертификат, съставен по образец, установен в приложение V към чл. 54 от Регламента, издаден от съда или от компетентен орган на държавата членка, постановила съдебния акт /удостоверение за влизане в сила на решението не се изисква, защото подобно условие в Регламента не е предвидено/ - вж. в този смисъл постановено по реда на чл. 290 от ГПК решение № 33 от 17.02.12 г. по гр. д. № 601/11 г. на III г. о. на ВКС. В чл. 36 от Регламента изрично е установена забрана за преразглеждане по същество на чуждестранното съдебно решение. Изчерпателно са изброени /в чл. 34 и чл. 35/ петте възможни основания при наличие на едно, от които съдебно решение не се признава - 1. ако противоречи на публичната политика в държавата-членка, в която се иска признаване, 2. ако е постановено в нарушение на правилата за призоваване и уведомяване на ответната страна, 3. ако противоречи на съдебно решение, постановено по спор между същите страни в държава членка, в която се иска признаване, 4. ако противоречи на по-рано постановено съдебно решение, постановено в друга държава членка или в трета държава по същия предмет и между същите страни и ако е а членка, в която се иска признаване и 5. ако съдът, постановил акта не е спазил императивните правила за подсъдността в случаите, касаещи застрахователни и потребителски договори и на изключителната подсъдност по чл. 22 от Регламента.

След съдебното признаване - всички /не само органа, пред който се представено разпореждането за признаване/ са длъжни да се съобразят с него и да приемат установеното с чуждестранното решение материално право или настъпилата правна промяна. Затова съгласно чл. 622, ал. 3 от ГПК - разпореждането, с което се признава чуждестранното съдебно решение има значението на решение, постановено в исков процес.

Законодателно придаденото значение на решение, описаните по-горе характеристики на акта по чл. 622 от ГПК за признаване на постановено в друга държава членка на ЕС съдебно решение и неговите последици, мотивират настоящия съдебен състав да приеме, че същото подлежи на самостоятелно обжалване, независимо, че това не е изрично предвидено. Касае се до особено исково производство, в което съдът е натоварен със сериозна с оглед на последиците си преценка /каквато е преценката на обстоятелствата по чл. 34 и чл. 35 от Регламента/ и тя не може да бъде оставена без последващ контрол. /Още повече, че в чл. 623, ал. 6 от ГПК подобен контрол е изрично предвиден за сходното по последици разпореждане за допускане на изпълнението, за което законодателят също е посочил, че има значението на решение, постановено в исков процес/.

По втория и третия от въпросите, във връзка с които е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Производството по чл. 623 от ГПК е за допускане на изпълнението в България на съдебно решение, постановено от съд на друга държава членка на ЕС. Неговата уредба е създадена в изпълнение на чл. 40 от Регламента, съгласно който процедурата по подаване на молбата се урежда от националното законодателство. В приложимото право на Регламента /от чл. 38 до чл. 56/ то е с наименование "производство по издавена на декларация за изпълняемост", защото въз основа на него осъдителното чуждестранно съдебно решение придобива изпълняемост и става възможно предприемането на принудителни действия върху имуществото на длъжника на територията на България. Тези сериозни за страната последици налагат - съгласно чл. 42 от Регламента - "декларацията за изпълняемост да се връчва на страната, срещу която се иска изпълнение, заедно със съдебното решение", ако то все още не й е било връчено. Следователно - съдът, постановил разпореждането по реда на чл. 623 от ГПК /за допускане на изпълнението на съдебно решение постановено в друга държава, членка на ЕС/ е длъжен не само да го съобщи, но и да го връчи на страната, срещу която се иска изпълнение. Ако по делото няма данни това да е направено - е налице съществено процесуално нарушение, което въззивният съд е длъжен да отстрани. На страната следва да бъде осигурена възможност да реализира правото си на жалба /като част от правото й на защита/. Затова законодателят изрично е изключил възможността да допускане на предварително изпълнение на разпореждането и не е предвидил срок за неговото обжалване. Съгласно чл. 623, ал. 3 от ГПК - с разпореждането, с което уважава молбата съдът - съобразно конкретиката на случая-определя "приложимия срок за обжалване по чл. 43, ал. 5 от Регламента". Цитираната норма предвижда едномесечен срок за обжалване в общия случай, но когато "страната, срещу която се иска изпълнение има местоживеене в държава-членка, различна от тази, в която е издадена декларация за изпълняемост, срокът за обжалване е два месеца и тече от дата на връчването". Следователно - чл. 623, ал. 3 от ГПК предвижда за обжалване на разпореждане за допускане на изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава, членка на ЕС различен от установения в ГПК срок за въззивно обжалване. Касае се до по-дълъг, специален срок, който е установен в защита интересите на страната, която има местожителство в друга държава членка /различна от тази в която се иска да се допусне изпълнението/.

На четвъртия от въпросите, във връзка с които е допуснато касационно обжалване, според настоящият съдебен състав следва да се отговори, че съдът, пред който е направено искането преценя дали да спре производството по делото, на основание чл. 37 от Регламента /ако е първа инстанция/, съответно на основание чл. 46 от Регламента /ако е въззивна/, когато страната твърди, че е подала жалба срещу решението чието признаване и изпълнение се иска.

Следва да се има пред вид, че съгласно чл. 46, ал. 2 от Регламента - ако съдебното решение, чието признаване или допускане се иска е постановено в И. или О. кралство /какъвто е настоящия случай/ - "всяка форма на обжалване, предвидена в държава-членка по произход, се счита за обикновена жалба".

Имайки пред вид така дадения отговор на първия от поставените въпроси, настоящият съдебен състав намира, че решението на въззивния съд в частта, в която оставена е без разглеждане жалбата на Б. А. В. срещу разпореждане № 16705 за признаване на решение № НС 93 Х. от 16.10.08 г. на Върховния съд на Англия и У. и за прекратяване производството по жалбата е неправилно и следва да бъде отменено, а делото върнато за разглеждане и произнасяне по същество в тази част.

Имайки пред вид дадения отговор на втория и третия от поставените въпроси, настоящият съдебен състав намира, че решението на въззивния съд в частта, в която е потвърдено разпореждането от 28.10.09 г. по същото гр. д. № Е 1256 по описа за 2009 г. на СГС като е допуснато изпълнение на решение № НС 93 Х. от 16.10.08 г. на Върховния съд на Англия и У. е недопустимо, като постановено преди да е подадена въззивна жалба, поради което следва да бъде обезсилено, а делото върнато. Независимо, че по делото няма данни това разпореждане да е било съобщавано на ответната страна, в случая процедурата по връчването му не следва да се изпълнява, защото видно от подадената въззивна жалба с вх. № 57533 на 21.06.2011 г. - страната е уведомена за него и е запозната със съдържанието му. Съдът следва да разгледа и да се произнесе по наведените във въззивната жалба доводи, включително и по направеното искане за спиране, с оглед твърдението, че актът, чието изпълнение се иска да бъде допуснато, е обжалван.

При новото разглеждане на делото - въззивният съд следва да провери с оглед нормата на чл. 34 от Регламента - дали не е налице идентичност между настоящето дело и служебно известното на настоящия състав гр. д. № Е 156/2010 г. на СГС, ГО, I-10 състав /въззивното дело е 651/2010 г. на САС, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 139 от 7.02.12 г. по гр. д. № 1461/11 г. на ВКС/, с което вече е признато и е допуснато изпълнение на удостоверение за окончателни разходи от 20.11.09 г. на Върховен съд на Англия и У., касаещо разноските сторени до 5.11.07 г., както и тези между 13.02.08 г. и 7.03.08 г., които съдът с процесното решение № НС 93 Х. от 16.10.08 г. на Върховния съд на Англия и У. е постановил да бъдат изчислени от длъжностното лице по съдебните такси.

В. решение в частта му за разноските също следва да бъде отменено, като въпросът за тях следва да се реши в зависимост от изхода на спора.

С оглед на горното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение