Решение № 9786 от 28.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 3742/2013 г.

Решение № 9786 от 28.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 3742/2013 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Георги Димитров Комитов, гр. Сливен, ж. к. "Сините камъни" бл. 6, вх. "Ж", ет. 8, ап. 23 срещу решение № 146 от 12.12.2012 г. на Административен съд, гр. Сливен, постановено по административно дело № 236/2012 г. С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Комитов срещу заповед № 5033/2012 от 9.07.2012 г. на началника на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Сливен, с която на основание чл. 171, т. 4 от Закона за движение по пътищата му е наложена принудителна административна мярка изземване на свидетелството за управление на моторно превозно средство. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, поради противоречие с материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Въпреки, че не са заявени доводи за възстановяване на контролни точки и за незаконосъобразното отнемане на същите съдът, на основание чл. 168 АПК е следвало да провери законосъобразността на оспорения акт и на това основание. В решението е цитирана Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство, условията и реда за отнемането им и списъка на нарушенията на правилата за движение по пътищата, за които се отнемат (Наредба № Iз-1959), а в случая нарушенията са извършени от 2005 г. до 2007 г., когато е действала Наредба № I-139 от 16.09.2002 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство и нарушенията, за които се отнемат (Наредба № I-139). Съгласно чл. 5, ал. 3 от Наредба № I-139 при отнемане на повече от 2/3 от контролните точки службата за отчет на водачите на моторни превозни средства в областната дирекция на Министерството на вътрешните работи изпраща писмено съобщение на водача, което в случая не е сторено. Сочи, че в заповедта липсва посочване на наказващия орган, както и указания за срока, в който може да се обжалва, което е съществено нарушение на административнопроизводствените правила съгласно чл. 146, т. 3 АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - началник сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Сливен, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението е правилно и обосновано, постановено при спазване на съдопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Съдът правилно установил, че към датата на издаване на оспорената заповед на касатора били отнети всички контролни точки и той не бил върнат свидетелството си за управление на моторно превозно средство. Правилно съдът отхвърлил доводите на касатора за изтекла погасителна давност и незаконосъобразност на наложената мярка. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че на Комитов, в периода 30.05.2005 г. до 23.04.2007 г., били издадени четири наказателни постановления, с които за установени нарушения на Закона за движение по пътищата (ЗДвП) му били отнети 42 контролни точки. Наказателните постановления били връчени лично на Комитов, не били обжалвани по съдебен ред и влезли в сила като последното влязло в сила на 31.05.2007 г. Комитов не върнал свидетелството си за управление на моторно превозно средство. Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и при посочени фактически и правни основания. Приел, че в заповедта липсвало указание за органа, пред когото и срока, в който заповедта можело да обжалва, поради което приложил разпоредбата на чл. 140, ал. 1 АПК. Приел, че действалите в периода Наредба № I-139 и Наредба № Iз-1959, които определяли първоначален размер на контролните точки 39, както и че отнемането им става въз основа на влязло в сила наказателно постановление. Приел, че с отнемането на 42 контролни точки Комитов изгубил правоспособността си, както и че с изтичането на погасителната давност за изтърпяване на наложеното наказание не се заличават правните последици от извършеното нарушение. Въз основа на това съдът направил извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърлил жалбата. Този извод на съда е правилен. По делото няма спор за факти. Съдът правилно установил релевантните за предмета на спора факти и касационната инстанция ги приема за правилно и пълно доказани. Спорът по делото е за приложението на закона като доводите на касатора са три - съдът не отчел допуснатите от административния орган нарушение на чл. 5, ал. 3 от Наредба № I-139 и нарушение на изискванията на чл. 146, т. 3 АПК, както и не извършил контрол за наличие на възстановяване на контролните точки и за законосъобразно отнемане на същите. Както правилно сочи в жалбата си касаторът наказателните постановления, с които за извършени от него нарушения на Закона за движение по пътищата са му отнети контролни точки са издадени в периода 30.03.2005 г. - 23.04.2007 г. В този период, на основание делегацията на чл. 157, ал. 3 ЗДвП, в сила е била издадената от министъра на вътрешните работи Наредба № I-139. Съгласно чл. 5, ал. 3 от Наредба № I-139 при отнемане на повече от 2/3 от контролните точки службата за отчет на водачите на моторни превозни средства при областните дирекции на министерството на вътрешните работи изпращат на водача писмено съобщение. По делото действително няма доказателства, че компетентните органи са изпълнили задължението си. Въпросът е какво е отражението на това неизпълнение върху законосъобразността на оспорената заповед. Видно от хипотезата на правната норма - чл. 171, т. 4 ЗДвП, предпоставката, при наличието на която органът е длъжен да наложи предвидената в диспозицията на нормата последица, а именно преустановителната принудителна административна мярка, е една - неизпълнение на задължението по чл. 157, ал. 4 ЗДвП. Правната техника на препращане, която законодателят използва, налага при преценка на законосъобразността на заповедта по чл. 171, т. 4 ЗДвП да се установи налице ли е предвиденото в чл. 157, ал. 4 ЗДвП задължение - връщане на свидетелството за управление, и да се установи неговото неизпълнение. По делото не се спори, че касаторът изгубил правоспособността си с влизане в сила на наказателното постановление от 23.04.2007 г., което станало на 31.05.2007 г., както и не се спори, че не е върнал свидетелството си за правоуправление. Следователно всички елементи на фактическия състав на чл. 171, т. 4 ЗДвП са осъществени. Съобщението по чл. 5, ал. 3 от Наредба № I-139 не е елемент на фактическия състав на принудителната мярка, поради което неговото неизпълнение не се отразява на законосъобразността на заповедта, с която мярката е наложена. То е имало предупредителен и информативен характер, но неспазването му не прави наложената мярка незаконосъобразна. Вторият довод на касатора е свързан с допуснато в оспорената заповед нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 7 АПК. Видно от обжалваната заповед твърдението за допуснато нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 7 АПК е вярно. Това нарушение изрично е констатирано от съда и той изложил обосновани мотиви за значението му за законосъобразността на оспорената заповед. Касационната инстанция не би могла да добави нещо повече към мотивите на съда и само с оглед на довода на касатора счита за необходимо да посочи, че липсата в оспорения акт на указание пред кой орган, в какъв срок и по какъв ред може да се обжалва заповедта безспорно е нарушение на изискванията на закона. Това изискване не формално. То има своето съществено значение за ефективността на защитата, която законодателят е предоставил на адресата на акта. Но именно за защита от такива пропуски законодателят е предвидил в чл. 140, ал. 1 АПК удължен срок за обжалване. Удълженият срок, в който издадения административен акт не може да влезе във формална законна сила и да стабилизира своя правен ефект е правната санкция за допуснатото от органа неспазване на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 7 АПК. То обаче не се отразява на законосъобразността на акта, защото не засяга по какъвто и да било начин неговото волеизявление. То следва волеизявлението и поради това не би могло да бъде елемент, който опорочава волята на органа. Що се отнася до твърдението на касатора, че съдът не изследвал въпроса с възстановяването на контролните точки, то следва да се посочи, че ако е имало възстановяване, то това е факт, от който касаторът черпи права и с оглед на принципа за разпределение на доказателствената тежест именно негова е била тежестта да докаже този факт. Вярно е, че в административното правосъдие служебното начало е силно изразено. Но обхвата му е ясно определен в чл. 9, ал. 3 АПК - съдът указва на страните, че за някои обстоятелства от значение за решаване на делото не сочат доказателства. Съдът обаче не може да предполага съществуването на обстоятелства, осъществяването на които е зависело от волята на касатора при наличие на законовите предпоставки. Дали касаторът е решил да упражни правото си по чл. 158, ал. 1, т. 1 ЗДвП или не е въпрос изцяло в неговата дискреция и ако той е сторил това негова е грижата да ангажира доказателства, за да установи факта тогава, когато органа не го релевира. По отношение на твърдението за неизследване от съда на законосъобразното отнемане на контролни точки следва да се посочи, че съдът не може да извършва контрол за законосъобразност на отнетите с влязлото в сила наказателно постановление контролни точки. Влязлото в сила наказателно постановление е задължителен за всички, включително и за съда, акт във всяка своя част на разпоредителния си диспозитив. Тогава, когато то е влязло в сила, съдът не може да преценя правилно ли е определен броя на отнетите контролни точки и по този начин да не признава законната сила на акта. Поради това, като не обсъждал законосъобразността на отнетите с влезлите в сила наказателни постановления контролни точки съдът не е допуснал нарушение на материалния закон. Видно от изложеното релевираните от касатора отменителни основания са неоснователни. Съдът правилно установил и прецизно изложил релевантните за предмета на спора факти, направил обосновани фактически и правни изводи и правилно приложил материалния закон. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебно проверка на валидността и допустимостта на съдебното решение съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и с оглед на установената негова правилност следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд,