Решение № 49 от 21.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4904/2014 г.

Решение № 49 от 21.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4904/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Любка Андонова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. Т. /починал и заместен от наследниците си по закон П. Т., Р. С. и Б. С. -М./ и П. Я. Т. от [населено място] чрез процесуалния им представител адв. М. З. срещу решение № 5105/5.7.2013 г., постановено по гр. дело № 3778/11 г. на Софийски градски съд, Второ "Г" въззивно отделение, с което е оставено в сила решение от 24.9.2008 г. по гр. дело № 8816/2006 г. на Софийски районен съд, 40 състав. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен предявения от И. С. Т. и П. Я. Т. срещу Ф. Л. А. иск за прогласяване поради липса на съгласие нищожността на сделка, оформена с нотариален акт № г на нотариус А. И. и против Е. Н. Г. за обявяване нищожността поради липса на съгласие на договора по нотариален акт № г на нотариус Б. Я.. В касационната жалба се подържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което предявените искове бъдат уважени, ведно със следващите се от това законни последици. Ответникът Ф. Л. А. не взема становище по касационната жалба. Ответницата Е. Н. Г. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор и писмена защита, подадена чрез процесуалния й представител адв. Ю. Р.. Подържа, че предявения срещу нея иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е неоснователен, тъй като целия събран по делото съвкупен доказателствен материал установява, че сключената сделка е действителна. С определение № 1196/27.10.2014 г., ВКС, Четвърто ГО е допуснал касационно обжалване на второто въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречието му по процесуалноправния въпрос "длъжен ли е въззивния съд при постановяване на решение при повторното разглеждане на делото да изложи мотиви във връзка с правните въпроси, поставени с указанията, дадени в отменителното решение и да обсъди събраните доказателства, във връзка с дадените указания и доводите на въззивника", със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 80 от 8.5.2012 г. на ВКС, Четвърто ГО по гр. дело № 1315/2010 г. По релевантния за изхода на спора процесуалноправен въпрос за приложението на чл. 294, ал. 1 ГПК относно изпълнението на указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона, които са задължителни за съда, на който е върнато делото е налице и друга задължителната съдебна практика, известна на съда, а именно: № 52 от 1.03.2012 г. по гр. д. № 485/2011 г. на IV г. о., № 80 от 8.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на IV г. о., № 740 от 26.10.2010 г. по гр. д. № 1935/2009 г. на I г. о. на ВКС, всички постановени по реда на чл. 290 ГПК. В същите е прието, че дадените указания на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане, включително и относно процесуалните действия на въззивния съд. Тази задължителна съдебна практика не е съобразена при повторното разглеждане на делото, поради което и въззивното решение е постановено при допуснато съществено процесуално нарушение на закона. От данните по делото се установява следното: С първото въззивно решение е обезсилено и прекратено производството по исковете като е прието, че втората сделка не може да се атакува по реда на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД от ищците Т., тъй като не са страна по нея, а ако са верни твърденията им за нищожност на първата сделка, то втората засяга правото им на собственост и следва спорът да бъде разрешен чрез петиторни искове. С решение № 706/10 от 9.3.2011 г. по гр. дело № 1394/2009 г. ВКС, Четвърто ГО е отменил въззивното решение № 172/9.6.2009 г. на Софийски градски съд по гр. дело № 2544/2009 г. като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е върнал делото за ново разглеждане със задължителни указания. В мотивите си е приел, че за да бъде обоснован извода за наличие на начало на писмено доказателство е нужно наличието на документ, но не е необходимо той съзнателно да е съставен за спорното правоотношение. Достатъчно е да прави вероятна симулацията, като е възможно документът да е съставен както преди, така и по време, а също и с оглед на сделката. Когато има цяла поредица от последователни сделки, чиято цел е прикриване на дадено в нарушение на чл. 152 от ЗЗД обезпечение, достатъчно е изявлението на последния приобретател или начало на писмено доказателство, изхождащо от него, че в същност става реч за обезпечение, за да е допустимо събирането на гласни доказателства. С оглед преценка дали продажбите са свързани, ВКС е приел, че двата договора следва да бъдат тълкувани ведно с останалите доказателства и с обсъденото от въззивния съд писмо от банка [фирма]-клон "Х. Б." в [населено място], адресирано до Е. Н. Г.. Приел е също, че е без значение дали ищците могат да се защитят с вещен иск. Те имат на свое разположение и право да поискат съдебно обявяване нищожността на сделка, щом решението по този иск ще се отрази върху тяхната имуществена сфера. При новото разглеждане на делото, въззивният съд е стигнал до извода за неоснователност на предявените искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като твърденията на ищците за недействителност на сделките не се подкрепят от събрания по делото доказателствен материал. Прието е, че липсата на начало на писмено доказателство прави събирането на гласни доказателства за релевантните факти недопустимо. С оглед отговора на поставения процесуално правен въпрос и по основателността на касационната жалба, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: Предявените искове са с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Установено е от доказателствата по делото, че ищците И. С. Т. и П. Я. Т. са притежавали в условията на съпружеска имуществена общност недвижим имот, представляващ апартамент № от една стая, дневна, кухня и обслужващи помещения със застроена площ от 65, 40 кв. м, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] който са продали на Ф. Л. А. с договор, оформен в нотариален акт № г. На 7.8.2002 г. А. на свой ред е продал имота на Е. Н. Г. /нотариален акт № г/. Представено е писмо, изходящо от Б. [фирма] и адресирано до Е. Н. Г., издадено във връзка с изповядване на сделка, с предмет процесния имот, на основание сключен предварителен договор от 23.5.2003 г. между Е. Н. Г. /продавач/ и С. И. Т. /купувач/. Този документ е вторичен, но удостоверява, че на банката е представен горния предварителен договор и същата е поела ангажимент за отпускане на кредит в размер на 12 840 лв, за срок от 3 месеца от датата на договора. Представени са и вносни бележки за внесени към банката суми за такси за проучване, ангажимент и такса законна ипотека/. Наличието на предварителен договор и горните доказателства не се оспорва от ответницата Г., което прави вероятно твърдението за обезпечение на заем, получен от Р. С. по твърдения от ищците начин, който противоречи на закона. Установеното по-горе обосновава извода, че събирането на гласни доказателства е допустимо и е следвало да се обсъдил от въззивния съд. От свидетелските показания на св. С. Т. /разпитана в с. з. на 29.1.2008 г./, която живее на съпружески начала с Р. С. в процесния апартамент се установява, че през 2002 г. двамата отишли в Заложна къща "Картел", собственик на която е Ф. А., за да им бъде предоставен заем в размер на около 5000 щ. д. срещу ипотека на процесното жилище. Заемът бил получен като вместо ипотека, имотът бил продаден от Т. на А.. В последствие С. и Т. имали затруднения при изплащане на заема и потърсили човек, който да заплати дълга им към "Картел". Така се свързали с И. Г.. Той откупил задължението им към заложната къща, а А. прехвърлил на сестрата му-ответницата Е. Г. правото на собственост върху жилището. Заемателите се задължили да плащат лихва в размер на 520 долара месечно. Т. кандидатствала пред банка "ДСК" и била одобрена за кредит за обратното изкупуване на същия апартамент, но Г. все отсъствала от България, поради което сделката по обратното изкупуване не могла да се осъществи. От показанията на същата свидетелка се установява, че независимо от извършените две продажби, тя и С. никога не са напускали жилището. Същите обстоятелства се установяват по показанията на разпитаната в с. з. на 12.6.2013 г. свидетелка И. С. /дъщеря на С. Т./. В обобщение свидетелските показания установяват, че Т. са извършили продажба на собственото си жилище в обезпечение на заема, предоставен от Заложна къща "Картел" на сина им, както и последващите уговорки: откупуване на заемната сума от И. Г. на "Картел" срещу прехвърляне правото на собственост на сестра му Е. Г.. Съдът кредитира тези показания, независимо от отношенията им на близост със страна по делото /ищецът С./, тъй тези свидетелки имат най-непосредствена представа за осъществилите се в правната действителност факти и е техните показания кореспондират с останалите доказателства по делото. Горните показания, пряко доказващи взаимоотношенията между страните дават основание да се приеме, че между двете прехвърлителни сделки, извършени в интервал от 5 месеца, и 9 месеца от втората сделка до сключване на предварителния договор за продажба, с налице връзка. Тази връзка сочи на факта, че във вътрешните уговорки между страните, сключените договори са имал за цел да обезпечат договор за заем. За да обоснове този извод настоящият състав взе предвид целия събран по делото доказателствен материал, поредността на нотариално извършените сделки и предварителния договор, интервала от време между тях, данните за ползване на имота-никой от продавачите не е живял в апартамента-както по време на сделките, а и след това той се обитава от Р. С. и семейството му. Ответниците-приобретатели по сделките не представиха доказателства за плащане на продажната цена, което също представлява основание да се приеме, че двете сделки не отразяват действителните отношения между страните по тях. Следователно процесните сделки в действителност са сключени не за да прехвърлят имота, а за да обезпечат недопустимо, даден на ищеца С. заем/. Ответниците не са имали воля да получат собствеността и не представиха доказателства, че са заплатили продажната цена, действителната воля на страните е била чрез прехвърлянето на собствеността да се гарантира връщането на заетата сума. Договорите са сключени в нарушение на чл. 152 ЗЗД, поради което се явява нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Допуснатите от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон налагат отмяна на обжалваното въззивно решение на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и постановяване на ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което предявените искове бъдат уважени като основателни. С оглед крайния изход на спора ответниците дължат на ищците направените от тях разноски за всички инстанции, съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК в размер на 7 097, 99 лв. Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение