Решение № 1086 от 10.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11686/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на ВПД директор на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи /ОД на МВР/ - Ловеч, подадена чрез пълномощника юрк. Радков, срещу решение 1978 от 01.11.2024 г., постановено по адм. дело 92/2024 г. по описа на Административен съд - Ловеч, с което е отменена заповед 295з-254/23.01.2024 г. на директора на ОД на МВР - Ловеч и е осъдена дирекцията да заплати разноски по делото. В касационната жалба се релевират касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - неправилност и необоснованост поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Излагат се подробни съображения в подкрепа на твърденията, включително относно законосъобразността на административния акт. Претендира се отмяна на съдебното решение, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция и заплатена държавна такса. Ответникът - Г. П. В., редовно призован, чрез процесуалния си представител адв. Кривошиева, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Г. В., против заповед 295з-254/23.01.2024 г. на директора на ОД на МВР - Ловеч, с която на основание чл. 204, т. 3, чл. 197, ал. 1, т. 6, чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР, във връзка с т. 15, т. 19, т. 37, т. 62 и т. 69 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР /Етичния кодекс/, чл. 203, ал. 1, т. 13 и чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР му е наложено дисциплинарно наказание уволнение и е прекратено служебното му правоотношение за заеманата от него длъжност младши автоконтрольор I степен в група Охранителна полиция към Районно управление /РУ/ - [населено място] при ОД на МВР - [населено място]. За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че макар и издадена от компетентен орган при спазване на формалните изисквания относно нейното съдържание по чл. 210, ал. 1 от ЗМВР и срока по чл. 195, ал. 1 от ЗМВР, както и при спазване на чл. 206, ал. 1 и чл. 207, ал. 7, ал. 8, ал. 10 и ал. 11 от ЗМВР, същата е постановена при проведено дисциплинарно производство в нарушение на специалните административно-производствени правила. Прието е от съда, че в конкретния случай не се установява да е спазена императивната норма на чл. 205, ал. 4, т. 4 от ЗМВР, тъй като в представената по делото дисциплинарна преписка липсват каквито и да е доказателства, от които да е видно, че дисциплинарно-разследващият орган е предоставил на държавния служител и на подпомагащото го лице, исканите от тях записи. Според съда с непредявяването за запознаване на жалбоподателя със записите от СД диска и снимките, които се явяват единствено доказателство за твърдените неправомерни действия и липса на оценка на представените пред наказващия орган доказателства, липса на произнасяне по искане, е нарушено правото на защита на дисциплинарно наказаното лице, опорочено е производството по реализиране на дисциплинарната отговорност и представлява основание за отмяна на обжалвания акт по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК. Съдът приема също така, че макар оспореният акт да е съставен в предвидената от закона писмена форма и съдържа формално изброяване на всички задължителни реквизити, предвидени в чл. 210 ал. 1 от ЗМВР, посоченото в обстоятелствената част на заповедта дисциплинарно нарушение не е достатъчно прецизно като липсва съответствие между фактическите обстоятелства и посочените като нарушени разпоредби. Позовавайки се на приетите от дисциплинарно-наказващия орган фактически обстоятелства, съдът е обосновал извод, че деянието на младши инспектор В. е следвало да бъде квалифицирано като нарушение по чл. 194, ал. 2, т. 1, вр. чл. 200, ал. 1, т. 15 от ЗМВР, като действително за извършването на което и да е от двете нарушения - вмененото и действително извършеното, е предвидено едно и също дисциплинарно наказание - порицание , но неправилната правна квалификация е нарушение, което е съществено с оглед строго формалния характер на дисциплинарното производство и правилното организиране на защитата на наказаното лице, което от своя страна е основание за отмяна на оспорената заповед като незаконосъобразна, поради неправилно приложение на материалния закон. Съдът приема също така, че в рамките на развилото се дисциплинарно производство, както и в рамките на съдебно производство, са установени описаните в оспорения акт действия и поведение от страна на жалбоподателя, които надхвърлят допустимото от закона и морала поведение и са в противоречие със задълженията му на държавен служител в системата на МВР по Етичния кодекс, задължаващи го да съблюдава наложените норми за поведение в отношенията си с лицето с неустановена самоличност. В тази връзка първоинстанционният съд приема за безспорно установено, че поведението на служителя е морално укоримо и в противоречие с посочените принципи, и съответно осъществява състава на нарушението по чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР, за което същият е следвало да понесе съответно дисциплинарно наказание, но независимо от това счита, че изводът на ответника за наличие на фактическия състав по чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР - тежки нарушения на служебната дисциплина, за които се налага дисциплинарно наказание уволнение - деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата, е направен при превратно тълкуване на посочената норма. Според съда, макар и извършеното от жалбоподателя да е несъвместимо с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, същото не уронва престижа на службата - авторитетът на МВР пред обществото, на което той служи, до степен, обосноваваща налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание, доколкото няма данни ситуацията да е била непосредствено възприета от находящи се в близост лица, впоследствие да е станала достояние или предмет на обсъждане сред обществеността. Прието е от съда още, че след като фактът на извършено от служителя деяние, несъвместимо с Етичните правила за поведение на държавните служители в МВР и уронващо престижа на службата, не е безспорно доказан, то позоваването на такова деяние като нарушение на чл. 203, ал. 1, т. 13, във вр. с чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР, е незаконосъобразно. Според съда, с оглед установеното, че с поведението си служителят е нарушил етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, то за това дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР законът предвижда друг вид наказание - санкциониране по чл. 200, ал. 1, т. 12 от ЗМВР, което от своя страна обосновава и несъразмерност на наложеното дисциплинарно наказание. Съдът приема, че при издаване на оспорената заповед наказващият орган не е спазил и правилата за индивидуализация на наказанието по чл. 206, ал. 2 от ЗМВР, което негово задължение е императивно и влече необоснованост, както по отношение въпроса за извършване на нарушението, така и за вида и размера на наложеното наказание, както и е нарушил разпоредбата на чл. 197, ал. 3 от ЗМВР. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Законосъобразен е извода на първоинстанционния съд, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в изискуемата писмена форма, като са спазени формалните изисквания относно нейното съдържанието по чл. 210, ал. 1 от ЗМВР. Правилно съдът приема също така, че дисциплинарното производство е проведено в рамките на установените сроковете по чл. 195, ал. 1 от ЗМВР. Съдът е достигнал и до верен извод, че при издаване на заповедта са спазени изискванията на чл. 206, ал. 1 и чл. 207, ал. 7, ал. 8, ал. 10 и ал. 11 от ЗМВР. В тази връзка настоящата съдебна инстанция намира, че неправилно съдът приема, че при издаване на оспорената заповед не са спазени правилата на чл. 205, ал. 4, т. 4 от ЗМВР. Това е така, тъй като видно от приложената по делото дисциплинарна преписка невъзможността за предоставяне на поисканите от адвоката, подпомагащ служителя, записи от камерите, монтирани на служебния автомобил, следва от това, че същите се намират при наблюдаващия прокурор по образуваното досъдебно производство, от който на дисциплинарно- разследващия орган е бил предоставен само Протокол за извършена видео-техническа експертиза 200/04.09.2023 г., която и експертиза е била предоставена на служителя за запознаване. Това обстоятелство от своя страна обаче не променя правилността на крайния извод на съда за незаконосъобразност на оспорената заповед. При правилна преценка на доказателствата по делото, ценени в съвкупност, решаващият съд е достигнал до верен извод, че в конкретния случай налагането на дисциплинарно наказание уволнение и прекратяването на служебното правоотношение е извършено в несъответствие с приложимите материално-правни норми и целта на закона. Правилен и обоснован е извода на съда, че в оспорената заповед липсва съответствие между фактическите обстоятелства и посочените като нарушени разпоредби, доколкото с оглед на приетите от дисциплинарно-наказващия орган фактически обстоятелства част от нарушенията, извършени от младши инспектор В., е следвало да бъде квалифицирано като нарушение по чл. 194, ал. 2, т. 1, във вр. с чл. 200, ал. 1, т. 15 от ЗМВР. Видно от съдържанието на оспорената заповед дисциплинарно-наказващият орган приема, че жалбоподателят прави личен обиск на лице с неустановена самоличност и взема негови вещи, без обаче да състави за това протокол за личен обиск в съответствие с чл. 82 от ЗМВР, както и че вместо да задържи лицето, за да установи самоличността му, го качва на задната седалка в служебният автомобил, без да му постави белезници, ограничавайки правото му на свободно придвижване не по установения ред, като не издават заповед за задържане и го откарва на ПВ Джурово , с което е нарушил чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР. Така описаните нарушения, макар и да са морално укорими, сочат на неизпълнение на разпоредбите на закона и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, както и на неизпълнение на служебните задължения, поради и което тези нарушения е следвало да бъдат квалифицирани като такива по чл. 194, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗМВР, а не по чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР. С оглед на това и доколкото по делото се установява също така, че е налице и поведение на жалбоподателя, несъвместимо с Етичните правила за поведение на държавните служители в МВР - станал свидетел на поведението на своя колега, изразяващо се в насочване през прозореца на служебния автомобил на пистолет срещу лицето с неустановена самоличност, без да предприеме действия да прекрати това поведение и да докладва за него на ръководителя си, то правилен е и извода на първоинстанционния съд, че при издаване на оспорената заповед е нарушена и разпоредбата на чл. 197, ал. 3 от ЗМВР, доколкото дисциплинарно- наказващият орган е следвало да определи за всяко едно от едновременно установените нарушения на служебната дисциплина дисциплинарно наказание, като наложи по-тежкото от тях, което в случая не е сторено. Допуснатото нарушение е съществено и обосновава отмяна на заповедта само на това основание. Въведеното с чл. 197, ал. 3 от ЗМВР правило предвижда задължение на дисциплинарно-наказващия орган да прецени всяко от нарушенията поотделно и да определи отделни наказания, след което може да наложи по-тежкото от определените наказания, когато за санкционирането на нарушенията са предвидени различни по вид дисциплинарни наказания или едно общо наказание за максимално предвидения от закона срок, когато за санкционирането на нарушенията са предвидени еднакви по вид наказания. Неоснователно е направеното в тази връзка възражение от касатора, че разпоредбата на чл. 197, ал. 3 от ЗМВР не се явява приложима в настоящия случай, тъй като се касае за повече от две установени едновременно нарушения на служебната дисциплина. Посочването в цитираната разпоредба на две едновременно установени нарушения не обосновава извод за неприложимост по отношение на повече от две нарушения. Правилно е прието от административния съд също така, че в случая е нарушено и императивното изискване на чл. 206, ал. 2 от ЗМВР, като в заповедта обсъждането на обстоятелствата по цитираната разпоредба е направено бланкетно и формално, по начин, който може да се отнесе за всеки един случай на дисциплинарно нарушение. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд - Ловеч е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, направеното своевременно искане за присъждане на разноски от процесуалния представител на ответника и приложените доказателства, че същите са реално заплатени, следва да се осъди касаторът да заплати на ответника сумата в размер на 900 лева, представляваща адвокатско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,