Решение № 8371 от 12.7.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4324/2019 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. Бонева Илкова от гр.София против решение 813 от 12.02.2019 г., постановено по адм. д. 4013/2018 г. по описа на Административен съд София град. Иска се отмяна на съдебното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост- отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Съображения излага в касационната жалба и в писмено становище. Претендира присъждане на разноски. Ответникът- Комисия за защита от дискриминация /КЗД/, редовно призована, не изпраща представител и не взема становище. Ответникът- И. Христова, редовно призована не се явява, не изпраща представител. Ответникът Министъра на труда и социалната политика , чрез процесуален представител юрк. Стефанова оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира присъждане на възнаграждение за юрисконсулт. Ответникът А. Евтимов оспорва касационната жалба като неоснователна. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на Д. Бонева -Илкова срещу Решение 92/28.02.2018г. на КЗД . С него петчленен разширен заседателен състав на КЗД, по преписка 232/2016 г., по оплаквания на Д. Бонева- Илкова, за неблагоприятно третиране на основание чл.66 във вр. с чл.65,т.5 от от Закона за защита от дискриминация/ЗЗДискр./решаващия състав на комисията : 1. Установява, че ответната страна А. Евтимов , заемал длъжност началник отдел Международни организации и международно сътрудничество в дирекция Европейски въпроси и международно сътрудничество към Министерство на труда и социалната политика/МТСП/, а след структурни промени на длъжност държавен експерт в същата дирекция- не е извършил нарушение на забраната за дискриминация по чл.4,ал.2 във вр. с ал.1 ЗЗДискр. и тормоз по смисъла на §1,т.1 от Допълнителните разпоредби ЗЗДискр. по признаци образование, убеждение, лично положение, обществено положение и политическа принадлежност спрямо Бонева- Илкова; 2. Установява, че ответната страна И. Христова , на длъжност директор на Дирекция Европейски въпроси и международно сътрудничество към МТСП не е извършила нарушение на забраната за дискриминация по чл.4,ал.2 във вр. с ал.1 ЗЗДискр. и тормоз по смисъла на §1,т.1 от Допълнителните разпоредби ЗЗДискр. по признаци образование, убеждение, лично положение, обществено положение и политическа принадлежност спрямо Бонева- Илкова и 3. Установява , че ответната страна- министър на труда и социалната политика- орган по назначаване, не е извършил нарушение на забраната за дискриминация по чл.4,ал.2 във вр. с ал.1 и чл.17 ЗЗДискр. по признаци образование, убеждение, лично положение, обществено положение и политическа принадлежност спрямо Бонева- Илкова. Решението на Административен съд София област е правилно. Споделят се изводите на съда, че обжалваният административен акт е постановен от компетентен орган, в предвидената в чл. 66 ЗЗДискр. форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Обосновано и правилно е заключението на АССГ, че процесното решение на КЗД е съответно на приложимите материалноправни норми и на целта на закона, формулирана в чл.2 ЗЗДискр. ,изведена чрез принципите: осигуряване на всяко лице на равенство пред закона, равенство в третирането и във възможностите за участие в обществения живот и ефективна защита срещу всички форми на дискриминация. За да достигне до това заключение решаващия състав е приел, че не са налице законово определените предпоставки по чл. 4 ЗЗДискр вр. § 1, т. 1 ДР ЗЗДискр. Съдът е счел, че от събраните доказателства не може да се направи извод за осъществена дискриминация по признака лично положение под формата тормоз на работното място. Изводът на съда е, че не всеки конфликт при или по повод на служебни правоотношения между страните може да се третира като проява на дискриминация, а само в тези случаи, при които нежеланото поведение спрямо лицето е основано на някой от признаците на чл.4,ал.1 ЗЗДискр. На тази плоскост първоинстанционния съд приема, че възраженията на Бонева-Илкова срещу създадената организация на работа в отдела и дирекцията, където е престирала труд; разпределението на работата; спазването на служебната дисциплина; ефективността на сроковете за изпълнение на служебните задачи и оценката при атестирането сами по себе си не са достатъчна индиция за осъществяване от страна на работодателя или негови конкретни служители на тормоз или преследване на работното място. За съда налице е несъответствие между личната, субективна самооценка на жалбоподателката относно професионалните й знания и умения и оценката дадена й от работодателя както чрез годишното оценяване , така и чрез поставяне на конкретни задачи в рамките на установеното с длъжностната характеристика. Първоинстанционният съд е установил правилно и съобразно доказателствата фактическата обстановка по спора, която се възприема изцяло от касационната инстанция. Тормозът, като самостоятелен вид дискриминация, съгласно разпоредбата на чл.5 във връзка с §1, т.1 от допълнителните разпоредби на ЗЗДискр., е законово дефиниран, а именно- всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. се забранява императивно всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Законът за защита от дискриминация цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение въз основа на признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 от закона. При всички случаи, санкционираният от закона вредоносен резултат се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези, като неравното третиране според нормата на § 1, т. 7 от ДР от ЗЗДискр. е всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси. Както неведнъж е приемал върховния административен съд, за да е налице проява на дискриминация, е необходимо да са осъществени всички елементи на посочените разпоредби, съответно за да е осъществен състав на нарушение на антидискриминационното законодателство следва да е установено различно третиране на лицето, при наличие на пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, изразяваща се в признак по чл. 4 от ЗЗДискр., в случая "лично положение". Следователно на първо място, следва да бъде установен защитен признак за лицето, причинна връзка между спорното третиране и съответния защитен признак, като е достатъчно да се установи, че този признак съставлява основна, значима причина за по-неблагоприятното третиране. В случая, в жалбата и развилото се производство пред КЗД не са посочени факти, които да дадат основание за определяне на съдържанието на признака "лично положение". Върховният административен съд многократно в практиката си е посочвал, че за разлика от други защитени признаци - пол, раса, религия, увреждане, възраст, семейно положение, които са присъщи на човешкия индивид, защитения признак "лично положение" няма еднозначно прието обективно съдържание. Затова се налага установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен за личността белег, позволяващ да бъде прилаган еднакво и който отчита всестранния обхват на закона и абсолютната забрана за пряка дискриминация. В настоящия случай жалбоподателката пред КЗД не е посочила факти за белези, свързани с личното й положение, които да са довели до твърдяното дискриминационно поведение, свързано според нея с осъществяване на правото й на труд.Нито един белег на личността на Иванова а не е посочен, за да бъде установено съдържанието на признака "лично положение", съответно наличието на причинна връзка между твърдяното дискриминационно поведение и защитения признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДиск. При липсата на посочен и установен конкретен, присъщ, иманентен белег на личността на жалбоподателката, който да я отличава от останалите служители в МТСП или други лица в сходно положение по повод твърдяното поведение, който да изпълва съдържанието на признака "лично положение" не може да се установи неравно третиране. Съдът, с оглед изложените фактически установявания правилно е приел, че ответниците не са извършил дискриминация по признак образование, убеждение, лично положение, обществено положение и политическа принадлежност под формата на тормоз на работното място спрямо Бонева-Илкова. Тормоз по смисъла на чл. 5 ЗЗДискр във връзка с § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр е всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от закона, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. За да е налице фактическият състав на тормоз по смисъла на приложимата разпоредба, следва да са налице кумулативните предпоставки: нежелано поведение, което е в причинна връзка, основано е на защитен признак, с посочената специална цел или резултат да доведе до накърняване на достойнството на засегнатото лице, да създаде неприемлива за него среда. В контекста на фактическите елементи на тормоз по чл. 5 ЗЗДискр., ключово условие за изпълнение на фактическия състав по чл. 5 ЗЗДискр. е неблагоприятното третиране да е основано на защитен признак по см. на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Както съдът точно е посочил, признакът лично положение няма легална дефиниция и според трайната съдебната практика представлява качество, белег вътрешно присъщ на личността, който я отличава и в конкретна фактическа ситуация е причина за неравно третиране. Законът предвижда защита от дискриминация на работното място и забранява неравно третиране на работниците и служителите, основано на някой от признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Това означава, че при изпълнение на служебните си функции и задачи в качеството на държавен служител лицето се ползва от закрилата на антидискриминационното законодателство, което не допуска да бъде неблагоприятно третирана по някой от защитените признаци пол, възраст, увреждане и пр., изброени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Длъжността и/или присъщите и функции и задачи не представляват защитен признак, напротив служителката изпълнява същите поради притежаваните от нея лични и професионални качества, въз основа на които именно законът забранява да бъде дискриминирана. Ето защо трудовата функция, т.е. длъжността, която се заема от лицето по съответното правоотношение не се включва в понятието защитен признак, по който органа по назначаване респективно по горе стоящи служители не биха могли могли да проявят дискриминационно отношение. Следва да бъде отбелязано, че не всеки конфликт на работното място представлява акт на дискриминация, а само този, който е провокиран от някои от признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. След като споровете между страните, във връзка с изпълнение на трудовите функции и тяхното ръководство, не е основан на признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., съдът правилно е приел, че не е налице осъществен тормоз по см. на чл. 5 ЗЗДискр. на работното място. Субективните възприятия на ответницата за неравно третиране на работното място за чувство на обида и възмущение при липсата на защитен признак не могат да бъдат обсъждани на плоскостта на фактическия състав на пряка дискриминация по чл. 4, ал. 2 и/или тормоз по чл. 5 ЗЗДискр. Не са налице сочените в касационните жалби нарушения, както и такива установени при служебната проверка на съдебното решение. Същото е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и направеното искане касатора следва да заплати на МТСП сумата 100 лева разноски за тази инстанция. Предвид горното и на основание чл. 221, ал. 2 предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Пето отделение