Решение № 50093 от 13.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4423/2021 г.

Решение № 50093 от 13.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4423/2021 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

С определение № 191 от 5.05.2022 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 260122 от 23.04.2021 г. по гр. д. № 854/2020 г. на Софийския окръжен съд по подадената срещу него касационна жалба от К. К. К., чрез адв. Л. Д. - М. от САК. С него е отменено първоинстанционното решение от 23.09.2020 г. по гр. д. № 831/2019 г. на Костинбродския районен съд и вместо това е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на касаторката, ответник по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищците С. Г. Т., В. И. А. и Г. И. Т. са собственици на основание изтекла десетгодишна придобивна давност на недвижим имот № ** с площ 306 кв. м. по плана на новообразуваните имоти на [населено място], одобрен през 2005 г. със заповед на областния управител на Софийска област, м. "Г. ", при описаните граници, като е отменен нотариалния акт на касаторката № 180/2014 г. в частта по пункт 4, с която е признато правото й на собственост върху този имот.

Касаторката К. К. К. поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, с молба за отмяната му и вместо това предявеният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК бъде отхвърлен.

Ответната в настоящето производство страна, ищците по предявения иск - С. Г. Т., В. И. А. и Г. И. Т., по съображенията в представената писмена защита и в съдебно заседание, чрез пълномощника им адв. М. К., оспорват жалбата и искат въззивното решение да бъде потвърдено. Претендират присъждане на направените разноски.

Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като обсъди доводите на страните и съгласно данните по делото, намира следното:

По делото е установено, че процесният имот № ** по плана на новообразуваните имоти на [населено място], одобрен през 2005 г. със заповед на областния управител на Софийска област, е бил предмет на реституция по ЗСПЗЗ с решение на поземлената комисия от 1994 г. в полза на наследниците на К. К. Д., за което същите са се снабдили с констативен нотариален акт № 180 от 2014 г. на нотариус К. Ч.. Въз основа на договор за доброволна делба между тях, обективиран в акт № 181 от 2014 г., този имот е поставен в дял на касаторката К. К. К.. В писмените доказателства относно легитимацията на наследниците като собственици по земеделската реституция са описани представените в нотариалното производство решение № 82 от 15.08.1994 г. на поземлената комисия и заповеди на ОА-Костинброд № РД-16-93 и № РД-16-94, и двете от 23.04.2013 г., влезли в сила на 8.05.2013 г.

Фактът на възстановяване на този имот на наследниците на бившия му собственик не е бил спорен между страните, а и самите ищци се позовават на оригинерно придобиване на правото на собственост върху спорния имот, поддържайки, че още с предоставеното им право на ползване върху съседния имот заградили и него, като в продължение на повече от десет години упражняват давностно владение. Представените от тях писмени доказателства сочат на придобиване на право на собственост върху имот № ** по плана на новообразуваните имоти от 2005 г., съседен на спорния, на основание параграф 4а ПЗР на ЗСПЗЗ – нот. акт № 195/1994 г., както и за разликата до цялата му площ по ПНИ, а именно за 238 кв. м., съгласно заповед на кмета по параграф 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ.

Въз основа показанията на разпитаните свидетели и заключението на техническата експертиза, въззивният съд приел за установено, че от 1968 г. ищцата С. Т. и съпруга й, след смъртта му – неговите наследници, другите двама ищци, владеят спорния имот, който приобщили и заградили към предоставения им за ползване такъв, построили редица постройки - две жилищни сгради, лятна кухня, подпорна стена, като част от строителството е реализирано и в спорния имот. Не е поставена вътрешна граница между двата имота, а и процесният такъв нямал обособен вход, нито достъп до него, не се е ползвал от друг.

Въз основа на тези доказателства въззивният съд приел, че ищците са владяли непрекъснато и необезпокоявано имота, като до възстановяване на собствеността му по ЗСПЗЗ през 1994 г. на наследниците на бившия собственик давността не се зачита, съгласно разпоредбата чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Същата започва да тече от деня на влизане в сила на тази разпоредба, т. е. най-рано от 27.11.1997 г., а най-късно от момента на одобряване на плана на новообразуваните имоти със заповед № 0А-325/29.08.2005 г., като до датата на подаване на исковата им молба е изтекъл десетгодишния давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС и ищците се легитимират за собственици на процесния имот на основание придобивна давност. Предприетите от К. К. едва през 2014 г. действия по снабдяване с документи с оглед строителство и опитът й да влезе в имота не са прекъснали давностното им владение, тъй като същата е била изгонена от ищцата С. Т..

По основанието за допускане на касационното обжалване, настоящият състав приема следното: Налице е многобройна съдебна практика по въпроса от кога започва да тече придобивна давност за имоти, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, като принципно се приема, че този придобивен способ е изключен до приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността върху земеделската земя. Още в ТР № 1 по т. д. № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, е прието, че тази процедура се счита приключена с индивидуализацията на имота.

Относно възстановяване на собствеността върху имоти, находящи се в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ с оглед спецификата поради предоставените права на ползване въз основа на актове по параграф 63 ПЗР на ЗСПЗЗ, възстановяването на правото на собственост става при условията на параграфи 4 – 4л, в т. ч. и 4к. Уредбата в закона на този процес преминава през изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ /ДВ бр. 68/1999 г. /, съгласно което възстановяването на собствеността се осъществява със заповед на кмета на общината, в която се описват местоположението, границите, съседите, ограниченията на собствеността и основанията за тях, към която се прилага скица на имота. При това положение действително най-ранният момент, в който е възможно да бъде индивидуализиран земеделския имот в тази хипотеза е моментът на влизане в сила на плана на новообразуваните имоти, но именно поради липса на вещно-правно действие на същия решенията на органа на земеделската реституция само признават правото на собственост при условията на параграфи 4-4л, а самото възстановяване, респ. придобиване – за ползвателите по пар. 63 ПЗР на ЗСПЗЗ, се извършва със заповедта на кмета на общината. Следователно, отговорът на въпроса за началния момент на придобивната давност е предпоставен от възстановяването на собствеността върху правно обособен имот, тъй като при липса на индивидуализация на същия не е възможно осъществяването на давностно владение.

Съдебната практика, на която се е позовала касаторката и която се споделя от настоящия състав /решение № 32 от 20.04.2012 г. по гр. д. № 153/2011 г. на ІІ г. о. и посочената в него практика, решение № 3 от 17.06.2014 г. по гр. д. № 5160/2013 г. на ІІ г. о. по поставения въпрос от кога започва да тече придобивна давност за имоти, които се реституират по ЗСПЗЗ и попадат в терени по параграф 4 ЗСПЗЗ сочи като такъв момент влизане в сила на последната заповед по параграф 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Именно с нея приключва административната процедура по възстановяване на собствеността на бившия собственик на земеделския имот. Поради това разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ е неприложима в хипотезата на незавършен фактически състав към влизането й в сила.

В същия смисъл е и решение № 49 от 26.07.2016 г. по гр. д. № 5168/2015 г. на ІІ г. о. на ВКС, в което е прието, че горното разрешение касае всички лица, упражняващи фактическа власт върху имот в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ – включително тези, в полза на които е било предоставено право на ползване на основание акт по параграф 63 ПЗР на ЗСПЗЗ.

Като е приел, че ищците са придобили собствеността върху спорния имот на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, считано най-рано от влизане в сила на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ - 27.11.1997 г., и най-късно от момента на одобряване на плана на новообразуваните имоти през 2005 г. до подаване на исковата им молба, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото разрешение по правния въпрос за началната дата на владението. Видно е от събраните по делото доказателства, че спорният имот е земеделска земя, находяща се в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, като процедурата по възстановяването на собствеността е приключила със заповед на кмета на общината, издадена на основание параграф 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Такава е представена от самите ищци за придобиване на право на собственост от тях като ползватели върху част от новообразувания имот № * в м. "Г. ", с площ 238 кв.м. на тази част, съседен на спорния имот /заповед № 412 от 20.05.2010 г., влязла в сила на 5.06.2010 г. /. Поради това, за последния, представляващ имот * по ПНИ не би могло да се приеме възстановяването на собствеността да е осъществено с решението на поземлената комисия от 1994 г., т. е. преди влизане в сила на плана на новообразуваните имоти. С него същите са обособени като отделни обекти, но не е предвидено същият да има вещноправно действие. Затова и настоящият състав счита, че възстановяването на собствеността върху земеделските земи, признати с решението от 1994 г. на поземлената комисия, е по същия ред въз основа на описаните в нотариалния акт № 180/2014 г. заповеди на ОА-Костинброд, влезли в сила от 8.05.2013 г., от когато упражняваната от ищците фактическа власт е релевантна за осъществяване фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. До предявяването на иска, а и до приключване на устните състезания по делото, необходимият десетгодишен срок не е изтекъл и ищците не могат да се легитимират като собственици на имота на основание придобивна давност. Като е приел за начален момент на давностния срок влизането в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ като най-ранен, и влизане в сила на плана на новообразуваните имоти като най-късен такъв, въззивният съд е постановил решението си в противоречие с материалния закон - отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Поради липсата на предпоставки за приложението на чл. 293, ал. 3 ГПК, след отмяната на обжалваното решение изцяло спорът следва да се реши по същество от настоящата инстанция, като се постанови отхвърляне на предявения установителен иск за собствеността на спорния имот като неоснователен.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.