Решение № 613 от 18.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1014/2008 г.

Решение № 613 от 18.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1014/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по § 2 от ПЗР на ГПК/07 г. във вр. с чл. 218а ал. 1 б. "а" от ГПК (отм.) Образувано е по касационна жалба на М. С. В. против решение № 780 от 15.12.07 г. по в. гр. дело № 851 г. на П. окръжен съд, с което е отменено решение № 638/07 г. по гр. дело № 1972/06 г. на П. районен съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от М. С. В.против В. Г. В. и Р. Е. Б. иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че 1/3 ид.част от процесното дворно място и къщата в него, описани в исковата молба, не принадлежи на ответника В. Г. В. Изложени са касационни основания за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли решението да бъде отменено и искът-уважен. Ответникът по касационната жалба Р. Б. моли решението да бъде оставено в сила. Подробни съображения излага в писмени бележки. Претендира за разноски. Ответникът по касационната жалба В. В. не заявява становище. Върховният касационен съд, състав на IV г.о., приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в ал. 1 от ГПК (отм.), срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й по реда на чл. 218ж ал. 1 от ГПК (отм.), с оглед заявените касационни основания, съдът установи следното: Данните по делото сочат, че ищцата М ответникът В. В. са съпрузи. Срещу последния е издаден изпълнителен лист в полза на втория ответник Р. Б. на основание чл. 237 от ГПК (отм.) за сумите 10 000 лв - главница и неустойка по 50 лв за 214 дни, произтичащи от неизпълнен договор за наем, обезпечен с ипотека, оформена с нот.акт № 62/2002 г. Ипотекираният имот бил изнесен на публична продан по образуваното изп.дело № 63/04 г.на СИС при ПРС, като с постановление от 7.02.05 г.на СИ за купувач бил обявен Н. К. 1/3 ид.част от процесния имот ответникът В. В. придобил по наследство от баща си, а останалите 2/3 ид.части по дарение от лелите си М. Н. и Й. П., оформено с нот.акт № 49/1993 г. Твърдението на ищцата било, че дарението е симулативно, прикриващо продажба, поради което тези 2/3 ид.части от имота, изнесен на публична продан, били СИО. За доказване на твърдението си ангажирала гласни доказателства. При така установените факти въззивният съд е отхвърлил предявения отрицателен установителен иск с мотиви, че ищцата не е доказала твърдяната симулативна сделка. За да направи този извод съдът е приел, че от свидетелските показания не е установено по категоричен начин, че срещу прехвърляне на своите дялове от имота, предмет на сделката по нот.акт № 49/93 г., прехвърлителките са получили парични суми от ответника В. Допълнително е изложил съображения, че без " начало на писмено доказателство" е недопустимо със свидетелски показания да се оборва материалната доказателствена сила на нотариалния акт. Решението е правилно. Формираният във въззивното решение извод за неоснователност на предявения отрицателен установителен иск е в съответствие със закона и доказателствата по делото. Правилно е разпределена доказателствената тежест между страните. Правните изводи са логични и обосновани. Не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. За разкриване на симулация при сделка с недвижим имот е необходимо начало на писмено доказателство - документ, който трябва да изхожда от противната страна и да материализира нейното изявление или удостоверяващ такова пред държавен орган, което прави вероятна симулацията - чл. 134, ал. 2 от ГПК (отм.) В разглежданата хипотеза такава противна страна се явяват прехвърлителките на 2/3 ид.части от процесния имот, и при липса на изходящ от тях документ не са допустими гласните доказателства за разкриване на симулация при дарението, оформено с нот.акт № 49/93 г. Въпреки че въззивният съд е обсъдил свидетелските показания, които не са били допустими, правилен е крайният му извод, че твърдяната симулация не е доказана. Неоснователен е доводът в касационната жалба, че в случая следвало да намери приложение изключението, визирано в последното изречение на чл. 134 ал. 2 от ГПК за допустимост на свидетелските показания. Жалбоподателката няма качеството на трето лице по смисъла на посочената разпоредба, тъй като сделката не е насочена срещу нея, защото увеличава имуществото, а не го намалява и поради това същата не би могла без начало на писмено доказателство да разкрива привидността на придобиването чрез дарение. Неоснователен е и доводът за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в участието на съдия С. К. в съдебния състав по първото въззивно обжалване, с което било обезсилено първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск. Разпоредбата на чл. 218и от ГПК (отм.) не намира приложение, тъй като касае участието на съдии, които са се произнасяли по същество на спора, а в случая съдът се е занимавал единствено с допустимостта на решението, без да се произнася по съществото на спора, поради което няма пречка в съдебния състав, постановил обжалваното решение да участва и съдия С. К. По изложените съображения и на основание чл. 218ж ал. 1 изр. 2 от ГПК (отм.) въззивното решение следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 64, ал. 2 от ГПК (отм.)жалбоподателката следва да заплати на ответника по касация Р. Б. направените пред тази инстанция разноски в размер на 150 лв, адвокатско възнаграждение за един адвокат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.